който лежи Ричмънд, подобно на семейство, вперило очи в затворената врата на болник, в Йокнапатофа възстановяването навършваше вече девет месеца; до Нова година 66-а съборените стени (дъждовете на две зими напълно ги измиха от чернилката и саждите) на площада бяха вече временно покрити и превърнати в дюкяни, работилници и кантори, бе започнало и възстановяването на съдилището: само че не временно, а точно както си е било, все така с двете колонади от двете страни, едната на север, другата на юг, оказали се по-здрави от динамита и огъня, защото са символ на околията и на града; знаеха кой и как ги бе построил; бяха се върнали полковник Сарторис и генерал Компсън, големият син на Джейсън, и макар че върху Сътпен се бе стоварила трагедия — не грешка на неговата гордост, нито дори на неговата плът и кръв, а на онази плът и кръв, които бе смятал достойни да поддържат кулите на мечтите му — те все още пазеха старите планове на неговия архитект и старите му калъпи, а и нещо повече: пари (странно наистина) — Редмънд, натурализирания пришълец, символа на плячкаджийството, сляно като биологичен инстинкт, човека, комуто бе съдено да се нахвърли на целия Юг подобно на облак скакалци; в случая с този именно човек, неговото пристигане цяла година преди да му е дошло времето и отдаването му сега, отделяйки не малки части от плодовете на грабежа, на възстановяване на сградата, чието разрушение бе вдигнало завесата преди излизането му на сцената, се оказа и необходимата официална виза в паспорта му за по-нататъшен грабеж. До Нова година на 76-а същият този Редмънд със свои пари и с парите на полковник Сарторис и генерал Компсън бе вече построил железница от Джеферсън на север до Тенеси, за да се свърже е оная от Мемфис до Атлантическия океан; след още десет години (Сарторис и Редмънд се скараха с Компсън и Сарторис и Редмънд купиха — вероятно с пари на Редмънд — акциите на Компсън в железницата, а на следващата година се скараха Сарторис и Редмънд и година по-късно, ръководен само от най-обикновен физически страх, Редмънд уби Сарторис от засада на площада в Джеферсън и избяга, при което дори привържениците на Сарторис — той приятели нямаше, само неприятели и безкритични почитатели — започнаха да разбират резултата от ония полкови промени в есента на 62-а), след десет години железницата вече стана част от железопътната система, покриваща целия Юг и Изток досущ като жилите на дъбов лист и сама поотделно свързана с останалите не по-сложни пътища, опасващи остатъка от Съединените щати, така щото, като се качите в Джеферсън, с няколко прехвърляния и чакане от по няколко минути, можете да отиде навсякъде из Северна Америка;
Не толкова в Съединените щати, колкото в остатъка на Съединените щати, защото теглилата бяха най- после преминали и само стареещите непобедими жени си оставаха неутешими, неутешени, отвърнати и безвъзвратно обърнати против цялото динамично единодушие на новата гледка, докато най-после, стари и ненужни тресчици по гребена на прилива, те сами добиха чувството за движение, обърнати неутешимо назад към едновремешни изгубени битки, към една стара пропаднала кауза, към четири отминали години на разрушение, чиито физически белези двайсетте и пет смени на годишните времена върнаха обратно в земята; двайсет и пет, после трийсет и пет години; умрял беше не само един век и една епоха, мъртъв беше и един начин на мислене. Самият град написа епилога и епитафията: в 1900 година, в Деня на кавалерите от Конфедерацията, мисиз Вирджиния Дипър, сестра на полковник Сарторис, дръпна една връв и закаченото на пружинки платно се свлече, политна и разкри мраморния пехотинец на мраморен пиедестал, изправен на същото онова място, където преди четирийсет години ричмъндският офицер и баптисткият проповедник бяха заклели полка на полковника, а старците в сивите си куртки (сега всички до един офицери, не по-низши от чин капитан) се изтъпаниха на слънцето и гръмнаха по един път в празното небе, надигайки лъкатушни старчески гласове в оня пронизителен, вдигащ перушина вик, които Лий, Джексън и Лонгстрийт, двамата Джонстъновци (а също Грант, Шерман, Хукър, Поуп, МакКлелън и Бърнсайд8) бяха слушали сред дима и пукота на боевете; епилог и епитафия, защото очевидно нито дамите от дружеството „Дъщери на Конфедерацията“, които дадоха инициативата и купиха паметника, нито архитектът, който го бе проектирал, нито дори майсторите, които го издигаха, не бяха забелязали, че мраморните очи под засенчващата ги мраморна длан гледат не на север към врага, а на юг, към тила, търсейки може би — както подхвърляха шегобийците — подкрепления (сега, когато от войната бяха минали вече трийсет и пет години и с нея можеха и да се шегуват, да кажеш нещо подобно не беше никак страшно, освен може би за жените, неотстъпили и неутешими, които дори след нови трийсет и пет години щяха едва-едва да се дотътрят в кината, прожектиращи „Отнесени от вихъра“); а може би това изобщо не беше боец, а просто някой от военната полиция, който търси дезертьори, или пък се оглежда сам къде да се укрие: защото старата война беше мъртва, синовете на пъплещите старци в сиво бяха вече загинали със сините си куртки в Куба9 и зловещите паметници и светилища на новата война бяха вече присвоили земята доста преди изстрелите на празни патрони и безплътното свличане на платното да бяха открили последните спомени за старата;
Дойде не само нов век и нов начин на мислене, но и на поведение, на живот. Сега човек можеше да си легне във влака в Джеферсън и да се събуди на другия ден в Ню Орлеанз или в Чикаго. В почти всяка къща на града имаше електричество и течаща вода (освен в колибите на негрите); градът бе закупил и донесъл от огромно разстояние някаква сива натрошена баластра, наречена макадам, и покри с нея цялата улица от депото до хотела, тъй че срещащите влака файтони, пълни с агитатори, юристи и свидетели за съда, вече нямаше защо да се провират и заобикалят зимните локви; всяка сутрин пред вратата ти ще спре кола с изкуствен лед, ще ти го сложат в сандъка за лед на задната веранда, а дечурлигата от съседните улици ще вървят подир негъра-ледар, който им чупи и раздава да дъвчат късчета лед. От това лято всеки ден по улиците почна да минава нарочно скована цистерна и да пръска свежест; настъпило бе ново време, нова ера. Прозорците вече имаха транспаранти и хората (белите) спяха спокойно и през летните нощи, сякаш у човека изведнъж се бе пробудило убеждението, че никой не може да го лиши от правото да бъде свободен от прах и буболечки;
Всичко се движеше все по-бързо и по-бързо: от скоростта на двата коня от двете страни на излъскания ок до скоростта на трийсет, после петдесет и още по-после сто коня, скрити под един тенекиен капак, не по-голям от корито, който едва ли не от първия си пукот трябваше да мине под контрола на полицията; в един заден двор из покрайнините на града бивш ковашки чирак, мъж, покрит с масла и с очите на бодърстващ калугер, създаваше бензинова кола, отливаше и сам провърташе цилиндрите си, буталата и биелите, изнамираше нов вид яйове и клапани, както дойдеше от нуждата, и накрая чудото тръгна: запълзя с гръм и воня по улицата тъкмо когато банкерът Байард Сарторис, син на полковника, минаваше с каляската си, в резултат на което в книгите на Джеферсън и до днес е записан закон, забраняващ използването на механично придвижвани превозни средства по улиците на града; същият банкер Сарторис умря в такова средство (какъв бърз напредък!), изплъзнало се от контрола на внука му по един заледен път малко след връщането на младия (това се казва напредък) от двете години, прослужени на аероплан на Западния фронт, откогато се люпи и боята на едно френско 75-милиметрово оръдие, приклекнало до пиедестала на конфедерационния паметник. Но още преди да падне и последната боя, в града светнаха неони, изчезнаха и последните дървета от леса, които оформяха очертанията на площада и засенчваха непокътнатия балкон на втория етаж, където излизат адвокатските кантори и лекарските кабинети. На свой ред балконът засенчваше фасадите на магазините и тротоара отдолу; отиде си и самият балкон с парапета от ковано желязо, на който в дългите летни следобеди адвокатите подпираха крака и разговаряха. Махна се и чугунената верига, провиснала от стълбче на стълбче около два двора на съдилището, от която фермерите връзваха впряговете си, изчезна и коритото с вода, в което ги поеха — беше си отишъл и последният фургон, който излизаше на площада за съботния пазар пролет, лете и наесен, и сега всички улици, влизащи и излизащи от площада, както и самият площад, бяха павирани и украсени с всякакви предупредителни и забранителни знаци, отнасящи се до всичко, което може да се движи с повече от трийсет мили в час. Отсякоха и последното дърво от двора на съдилището и го заместиха с традиционните синтетични храсти, които се оглеждат в разсадниците на Уаскънсин. В самото съдилище пък (едновременно и градска община) се настани една миниатюрна фракция по подобие, разбира се (което не беше нейна вина, а вина на самата околия, на града, на тяхното население и богатство), на други подобни в Чикаго, Канзас Сити, Бостън и Филаделфия и на всеки три-четири години тя на нова сметка се мъчеше да събори старата сграда на съдилището, за да издигне нова, не толкова защото не харесваше старата или пък искаше нова, а просто защото една нова сграда ще докара в града и околията още повече неспечелени федерални пари;
