вид, че повече нищо няма да рече, но това било достатъчно; всички се умислили, а Компсън се изправил и продумал на Ратклиф:
„Тръгваш ли? — И тогава тримата поели заедно, а като се оказали на разстояние, откъдето никой нямало да ги чуе, Компсън казал: — Та какво?“
„Може и нищо да не стане — казал Пийбоди. — Но от вас двамата искам да ме подкрепите. Говоря ли от името на цялото селище, ти и Ратклиф ще потвърждавате. Ясно?“ Компсън изругал.
„Поне кажи какво трябва да потвърждаваме.“ Пийбоди им казал две-три думи, а на другата сутрин се озовал право в яхъра на Холстън, където Питигру чешел и приглаждал своя грозен тъпоглав кон с чиличени мишци.
„Решихме да не прехвърляме катинара на старата Мохатаха“ — подел Пийбоди.
„Така ли? — казал Питигру. Никой във Вашингтон нямаше да ви разбере. Поне тия, дето могат да четат.“
„Сами ще го заплатим — продължил Пийбоди. — Всъщност намислили сме още нещо. И тъй и тъй трябва да поправяме стената на затвора; при всички случаи ще трябва да издигнем нова стена. А като направим още три, ще се получи още едно помещение. Една и така и така ще правим. Направим ли още три, ето ти още едно помещение с четири стени. И това ще бъде съдилището.“ Питигру, който през цялото време тихичко съскал през зъби и размахвал чесалото като истински ирландски коняр, на това място спрял, ръката му с чесалото замръзнала насред път, и извърнал глава.
„Съдилище ли?“
„Нали ще ставаме град — казал Пийбоди. Църква вече си имаме, хижата на Уайтфийлд. И щом ни остане време, почваме да строим училище. Но съдилището днес ще го направим; и без това вече имаме какво да сложим в него, за да стане съдилище: железния сандък, дето все го подритваме от десет години в магазина на Ратклиф. И тогава се обявяваме за град. И на името вече се спряхме.“ Тук вече Питигру бавно, много бавно се изправил. Изгледали се продължително, а Питигру рекъл:
„Нима?“
„Ратклиф разправя, че твоето име било Джеферсън.“
„Вярно — съгласил се Питигру. — Томас Джеферсън Питигру1. Аз съм от Вирджиния.“
„Роднини ли сте?“ — попитал Пийбоди.
„Не. Майка ми ме кръстила на негово име, та дано и аз изляза човек с късмет.“
„С късмет?“
Питигру не се усмихнал. „Точно така. Тя беше неука женица, може да не е искала тъкмо това да каже, ама нали не е знаела…“
„Е, провървя ли ти? — рекъл Пийбоди. Питигру и сега не се усмихнал. — Извинявай — сепнал се Пийбоди, — аз само така, на шега… Та сме решили да кръстим града Джеферсън.“
Сега Питигру сякаш загубил дъх. Стоял мъничък и крехък, от момче по-дребен, един детинест ерген, непоправимо самотен и без всякакви близки, стоял и гледал Пийбоди. Сетне си поел дъх и като вдигнал чесалото, обърнал се към коня, а Пийбоди за миг помислил, че ще продължи да го чеше. Но вместо да замахне, Питигру облегнал ръката с чесалото о хълбока на коня, постоял така с обърнато лице и поприведена глава, после вдигнал очи и погледнал Пийбоди.
„Значи по индианския тефтер, катинарът се превърна в катран за колела.“
„Катран за петдесет долара?“ — почудил се Пийбоди.
„Да се смажат колелата на фургоните за Оуклахома“ — рекъл Питигру.
„Може — съгласил се Пийбоди. — Само че името му ще бъде Джеферсън. И това вечно ще се помни.“
Така се стигнало до съдилището — съдилището, което осъзнали, че нямат едва след като минали трийсетина години, когато схванали и че досега дори не им е трябвало, не им е липсвало; съдилището, което само шест месеца по-късно се оказало крайно недостатъчно. Защото някъде по средата между мрачината на първия ден и утрото на втория с тях нещо се случило. Почнали още същия ден. Възстановили стената на затвора, издялали нови греди, нацепили дъски и допрели до него още една пристройка без под, след което пренесли железния сандък от задната стаичка на Ратклиф. Всичко станало само за два дни и нищо не им струвало, освен труда, а и той не бил много на глава от населението, защото на строежа се стекли всички мъже на селището, да не говорим за двамината роби — негъра на Холстън и оня на немския ковач; Ратклиф също: всичкото, което сторил, било да залости отвътре задната си врата, тъй като сега цялата му клиентела се виждала ясно като на длан как се поти и ругае сред гредите и дъските на полусъборения затвор отсреща, в това число и чикасите на Икемотуби, макар че те нито се потели, нито ругаели: сериозните червенокожи мъже, облечени с празничните си дрехи, но без гащите и панталоните, които носели грижливо навити под мишница, или завързани с крачолите на шията като наметала, като хусарски жакети, защото е трябвало да прегазват потока, били налягали и наклякали в сянката, любезни, заинтригувани, отпуснати (тук била дори самата Мохатаха, матриархът, босонога, с пурпурно копринено наметало и шапка с пера, седяла на стол ампир, позлатен с брокат и качен на фургон с двоен мулешки впряг, а момиченцето-робиня държало над главата й парижки чадър със сребърна дръжка); това виждал Ратклиф, а другите бели, неговите събратя, или в първия ден — негови жертви, все още не били забелязали едно нещо, или по-скоро едно качество, нещо скрито и особено в неговото поведение и маниери — не че им се бъркал в работата и не че им пречел, нито дори на втория ден, когато се досетили каква ще е работата, защото Ратклиф бил все с тях, все много зает, също се потял и ругаел, но някак единично, на дребно и незабележимо в този неспирен поток — една едничка субстанция, чужда и непримирима, един едничък едва чут гласец, който се изцеждал в грохота на тълпата: „Чакайте… виште какво… чуйте ме…“.
Защото всички били страшно заети и енергично ръсели потта си посред съборените греди, мъкнели нови трупи от близката гора, дялкали и рендосвали, забърквали рядката глинена кал, с която сетне споявали и замазвали дъските; и чак на втория ден открили какво измъчва Ратклиф, защото едва сега имали време, макар че работата с нищо не се забавяла, нито дори ръсели по-малко пот — напротив, нищо подобно, работата сега вървяла дори малко по-бързо, защото вече им споряло: нямало вече припряност и яд, тъй като някъде между сумрака на първия и утрото на втория ден с тях нещо се случило — мъжете, които изкарали първия безкраен и задушен юлски ден в пот и бяс заради разбития затвор и диво, кой където свари, запращали откачените дъски и заприличалите на дъски, съборени от опиума заключеници, за да построят нов, псувайки стария Холстън, катинара и тримата-четирима бандити и единайсетте доброволни отредници, които ги били арестували, псувайки Компсън, Питигру, Пийбоди и Съединените американски щати, — същите тия мъже се срещнали на строежа още преди изгрева на втория ден, който от рано обещавал също да е задушен и безкраен, но сега вече яростта и припряността ги нямало, всички били стихнали, не толкова сериозни, колкото поотрезнели, малко смаяни, кротки, може би и примигващи и несмеещи да се погледнат в очите, малко чужди помежду си в тази нова жълтеникава светлина, и се огледали наоколо в мизерната купчина от грубо сковани хижи, издигнати без ред и нито една несъобразена с останалите, а всички заедно приличащи на куклени къщи в сравнение с исполинската стена на лесовете, които ги ограждали; нищожната поляна била едва-едва разчистена не само в единия край на тази непрекосена от пътеки пустош, тя била някакво петънце в слабините на природата, ала представлявала завинаги хвърленият зар на техния живот, съдби, минало и бъдеще; в началото те дори не си говорели, защото всеки може би вярвал (и малко се срамувал), че само той мисли така, додето най-после един заговорил от името на всичките и тогава всичко се прояснило, словото било изречено на един дъх, тихо, предпазливо, опипом, както обикновено се духва за първи път в мундщука на нов и неопитан рог:
„За бога! Джеферсън.“
„Джеферсън, щат Мисисипи“ — добавил втори.
„Джеферсън, околия Йокнапатофа, щат Мисисипи“ — поправил ги трети, но кой бил той този път не било важно, защото думата все още била само дъх, едно общо сънно състояние, отнесено и неподвижно, което можело да продължи и след изгрева, но там бил Компсън: кърлежът, бодилът, катализаторът.
„Още не е. Първо да свършим с тая работа — рекъл той. — Хайде да почваме!“ Ето как този ден всичко било свършено: сега работели бързо, с леко сърце, съсредоточени, но и невнимателни — само и само всичко да завършат, при това бързо, и не само да го завършат, но и да се отърват от него; не да го свършат бързо,
