може би единствен по рода си между Нешвил и Начез, освен ако случайно няма нещо подобно само няколко мили по-южно в разменния пункт за племето чоктоу — една начертана тетрадка с меки корици, каквито се срещат по училищата, в която начело със Съединените щати като длъжник и в името на Мохатаха (матриарх на племето чикасо, майка на Икемотуби и сестра на стария Исетибиха, която, понеже не можела да пише името си, изписвала някакви знаци с перото или калема, които по общо съгласие били смятани за валиден и законен подпис) се трупал разкривен и уморителен списъкът на басми и барут, уиски и сол, тютюн и дочени гащи и длъгнести сладкиши, измъквани от рафтовете на Ратклиф заради нейните наследници, поданици и черни роби, поради което тя подписвала не само тях, но и всички отстъпки на земя от царството на сина си, преминаваща във владение на белите и така завинаги узаконена. Ето какво трябвало да стори селището: да прибави към списъка и катинара. При това щяло да е без значение на каква стойност ще го запишат. Можело да го изчислят съгласно таблицата на Питигру, тоест осем килограма, умножени по разстоянието, и то не само до Каролина, но и до Вашингтон, и никой никога нищо не би забелязал; могли да задължат Съединените щати със седемнайсет хиляди и петстотин долара и пак никой не би обърнал внимание. Така всичко било решено, изпълнено, приключено, ликвидирано. Нямало защо дори да го обсъждат. Повече и не помислили по въпроса, освен може би сегиз-тогиз (вероятно с умисъл), колкото да се дивят на собствената си умереност, понеже нищо не поискали — най-малкото пък да избягнат справедливото обвинение — нищо, освен едно честно и прилично уреждане на въпроса с катинара. Върнали се при стария Алек, който седял с лулата си пред гаснещото огнище. Само че го били надценили; той изобщо не им искал пари, искал си катинара. При което и малкото останало търпение на Компсън се изчерпало:
„Твоят катинар е загубен — грубо рекъл той на стария Алек. — За него ще получиш осем долара — добавил и гласът му взел да тънее, защото дори и гневът познава безизходицата, стига да я забележи. И все пак гневът, безсилието, потта, многото работи, каквито и да били те, придали на гласа му сила за още едно слово: — Или…“ След което млъкнал и оставил Пийбоди да продължи.
„Или какво? — попитал Пийбоди, обръщайки се не към стария Алек, а към Компсън. — Или какво?“
Тогаз се обадил Ратклиф:
„Почакайте — казал. — Чичо Алек ще получи за катинара петдесет долара. Гаранция за петдесет долара. Ще ни даде името на ковача в Каролина, който му го е направил, а ние ще поръчаме нов. Отиване, връщане и прочее ще струва около петдесет долара. Даваме на чичо Алек тия петдесет долара като гаранция, а като донесат новия катинар, той ще ни ги върне. Нали така, чичо Алек?“
И с това щяло да се свърши. Щяло да се свърши, но там бил и Питигру. Не че го били забравили или пък приобщили. Никой не го бил забелязал, а ето че той сега се оказал в средата, изправен редом с Компсън, Ратклиф и Пийбоди пред стола на стария Алек. Човек би казал, че просто се е прелял тук, ако не знае тая негова твърдост, която наистина в краен случай може да става невидима, ала никога безплътна и за нищо на света течна; заговорил с равен, разумен и безличен глас, застанал отпред всички да го гледат, крехък и не по-голям от дете, непроницаем като елмаз, лъхащ знамения и довел в тази загубена стаичка някъде на хиляди мили из тия непрекосени от пътека дивотии цялата неизмерима тежест на федерализма, без да представлява властта, нито сам да се чувства власт; за този миг поне той бил самите Съединени щати:
„Чичо Алек не е загубвал никакъв катинар — рекъл той. — Загубил е чичо Сам.“
След миг някой се обадил: „Какво?“
„Точно така — додал Питигру. — Онзи, който е поставил Холстъновия катинар на пощенската чанта, или е направил доброволен дар на Съединените щати, а за Съединените щати важи същият закон, който важи и за малките деца: можеш нещо да им дадеш, но не можеш да си го вземеш; или пък е направил нещо друго…“
Всичко го изгледали. След това отново някой се обадил, този път Ратклиф: „Какво друго?“ Все тъй равно, безлично и без да се горещи, Питигру отвърнал:
„Нарушил е един закон на Конгреса, нарочно съставен и приет за накърняване на правителствено имущество, който предвижда глоба от пет хиляди долара или не по-малко от една година във федералния затвор, или и двете. Защото оня, който е пробил чантата на две места и е пъхнал там катинара, попада под закона за повреда или унищожаване на правителствено имущество с наказание десет хиляди долара или до пет години затвор, а може и двете. — Той все още не помръдвал, говорел право на стария Алек: — Рано или късно ще поискате може би да вечеряте както обикновено, малко или много…“
„Почакай — обадил се Ратклиф и се обърнал към Компсън. — Вярно ли е това?“
„Има ли, по дяволите, някакво значение дали е вярно или не? — казал Компсън. — Каква, според теб, ще му е първата работа, като се върне в Нешвил? — И гневно се обърнал към Питигру: — Нали вчера трябваше да заминеш за Нешвил? За какъв дявол още висиш тука?“
„Нямам за какво да ходя в Нешвил — отвърнал Питигру. — Не искате поща, нямате с какво да я заключвате.“
„Вярно — казал Ратклиф. — Значи ще оставим Съединените щати да намерят катинара на Съединените щати, а?“ Този път Питигру никого не погледнал и към никого не се обърнал, досущ като стария Алек, когато нареждал да му върнат катинара:
„Според закона преместването без разрешение и или умишлената употреба или злоупотреба или загуба на правителствено имущество се наказва с глоба в размер стойността на имуществото плюс петстотин до десет хиляди долара или от трийсет дни до двайсет години затвор, а може и двете. А като прочетат, че сте прехвърлили стойността на един катинар от пощите към Бюрото по индианските въпроси, може и нов закон да гласуват. — И се размърдал. Сега вече говорел пак на стария Алек: — Отивам си при коня. Като свърши събранието и дойде време за готвене, пратете негъра да ме повика.“ Подир него излязъл. След малко Ратклиф казал:
„Според вас какво възнамерява да измъкне от тая работа? Награда?“ Но нямало защо да го казва, защото всички били наясно.
„Това, което иска, вече му е вързано в кърпа — обадил се Компсън и изругал. — Бъркотия. Просто една адска бъркотия.“ Но и това не било вярно и всички знаели, че не е, макар че само Пийбоди продумал:
„Не. Не бъркотия. Човек, който язди по шестстотин мили всеки две седмици и с нищо не се пази, освен с един рог, няма никакъв интерес нито от бъркотия, нито от пари.“
И така те още не разбирали какво има Питигру в ума си. Но знаели какво ще стори. Тоест знаели, че изобщо не знаят нито какво ще стори, нито как ще го стори, нито кога, знаели, че нищо не могат направи, додето не открият защо е необходимо. И сега разбирали, че по никакъв възможен начин не могат да направят това откритие. Сега схващали, че го познават вече цели три години, през които, крехък, недосегаем и праволинеен, предшестван на миля и повече от силните и сладостни сигнали на рога, той е яздил своя здрав и неуморен кон два пъти в месеца от Нешвил до селището, където три-четири дни ще живее сред тях, а те и досега нищичко не знаят за него и дори сега разбирали единствено, че не са посмели, просто не са дръзнали да узнаят нещо повече в стъмняващата се стая, където старият Алек продължавал да пуши с гръб към тях и към тяхната обърканост; после се пръснали по своите хижи да похапнат за вечеря с колкото апетит им е останал и подир туй веднага се върнали в летния мрак, когато по навик би трябвало вече да са в леглата, за да се сберат отново, този път в задната стаичка на Ратклиф, и там отново да насядат, докато Ратклиф се мъчел да направи някаква рекапитулация в смесицата си от недоумение, тревога (и още нещо, което другите приели за уважение, схващайки, че той, Ратклиф, е твърдо убеден в паричната цел на Питигру; според него Питигру съчинил и разработил един тъй богато възнаграждаващ план, че Ратклиф не само не бил в състояние да го провери, но дори не успял да се досети), но накрая Компсън го прекъснал:
„По дяволите — рекъл. — Всеки знае, че той не е в ред. Много е етичен. Проклет моралист.“
„Етичен? — удивил се Пийбоди. Гласът му прозвучал едва ли не сепнато и бързо добавил: — Много лошо. Как да развалим един етичен човек?“
„Че кой иска да го разваля? — попитал Компсън. — Искаме от него да си седне на коня, да си събере останалия в гърдите въздух и да надуе оня шантав рог!“ Но Пийбоди изобщо не чул. Едва ли не като в сън повторил:
„Етичен?“ После скокнал. „Чакайте! — Всички се обърнали към него. А той ненадейно, на Ратклиф: — Чувал съм го някъде. И ако някой от нас го знае, това си ти! Как му е името?“
„Името? — дръпнал се Ратклиф. — На Питигру? О! Малкото му име ли? Защо?“
„Нищо — рекъл Пийбоди. — Аз си тръгвам. Има ли някой с мене?“ Уж към никого не се обърнал и уж дал
