Холстън, чиито първоначални дървени стени и бичени подове с дялани на ръка шарнири и днес се крият заровени някъде под съвременните стъклокерамични фурнири и неонови тръби. Та катинарът бил негов;
Осем килограма безполезно желязо, мъкнато на хиляди мили през пустини, пропасти и мочурища, през води и суши, диви зверове, диви индианци и още по-диви бели хора, измествал сумата време други осем килограма, които биха могли да съдържат храна или семе за посев, или поне барут за защита, за да се превърне в условен знак за тезгяха на една забутана кръчма, без нищо да заключва и нищо да пази, защото зад тежките решетки и капаци нямало нищо, нуждаещо се от заключване и пазене; не можел да служи и за притискане на книжа, тъй като единствените хартии в Къщата на Холстън били усуканите хартийки в стария барутен рог над камината, с който припалвали тютюна; и все се пречкал, поради което постоянно го местели — от тезгяха на лавицата, от лавицата на камината, от там обратно на тезгяха, додето най-после се смислили и решили да го окачат на пощенската чанта, появяваща се веднъж на два месеца: позната, известна, най-старата непроменена вещ в селището, по-стара от хората след смъртта на Исетибиха и доктор Хабершам, още преди Александър Холстън да се вдърви на стари години от артрит и още отпреди Луи Грениър да създаде на огромната си плантация своето собствено поселение, от което една част не била дори в Йокнапатофа; по-стара от града, в който сега имало нови имена, макар в жилите на някои да течала старата кръв — Сарторис и Стивънз, Компсън и МакКаслин Сътпен и Колфийлд — и макар че сега вече не можело да застреляш мечка, елен или дива пуйка от прага на кухненската си врата, да не говорим за самата поща — писма и дори вестници, — която идвала от Нешвил на всеки две седмици, носена от нарочен куриер, който с нищо друго не се занимавал и получавал заплата от федералната власт; такава била втората фаза в живота на чудовищния катинар от Каролина;
Пощенската чанта не винаги идвала до селището на всеки две седмици, а понякога се бавела и месец. Но рано или късно тя пристигала и това се знаело от всички, защото тя — този самар от говежда кожа, дори недостатъчно голям да смести една пълна премяна дрехи, съдържащ три-четири писма и един-два зле отпечатани вестници от по един или два листа, вече остарели с три-четири месеца и обикновено полу или напълно лъжливи и неверни в своята информация — защото тази чанта представлявала Съединените щати, властта и волята за свобода, никому не задължена, донасяща в тази все още непрекосена от пътеки пустош тъничкия, ала непреклонен глас на една нация, извоювала свободата си от един от най-мощните народи на земята и след това, още в живота на същото поколение, успешно защитила тази свобода, тъй непреклонен и ясен за всяко ухо, че куриерът, който носел чантата с галопиращия си кон, не бил дори въоръжен, ако не се смята калаеният рог, и месеци наред безгрижно, предизвикателно и почти презрително прекосявал област, в която само заради ботушите на краката му хората биха заклали всеки пътник, биха го изкормили като мечка или елен, или риба и като напълнят корема с камънак, биха потопили веществените доказателства в най-близката вода; той дори смятал за недостойно да минава тихо през места, където другите, макар въоръжени и на групи, се мъчели да се движат крадешком или поне без викове, и вместо това оповестявал самотното си приближаване толкова преди себе си, колкото можел да се носи воят на рога му. Така не се минало много и катинарът на Александър Холстън бил преместен на пощенската чанта. Не че чантата имала нужда от катинар — тя и без катинар изминавала триста мили от Нешвил. (Най-напред възнамерявали катинарът завинаги да си остане на чантата, тоест не само когато тя е в селището, но и когато се намира на коня по пътя между Нешвил и селището. Куриерът отказал с три думи, една от които не била за пред хора. Оправдал се с тежестта на катинара, изтъкнали му, че този довод не струва, тъй като осемте килограма — куриерът бил крехко човече, не по-тежко от петдесет кила — и без това не биха увеличили тежестта му до тази на един нормален мъж и чисто и просто ще заместят липсващите пистолети, за които правителството на Съединените щати било сигурно, че той препасва и дори му плащало да прави това; на което куриерът отново отвърнал сбито, макар и не тъй плавно, а именно, че катинарът си тежал осем килограма както на задната врата на магазина в селището, така и на вратата на пощата в Нешвил. Но тъй като Нешвил и селището се намирали на триста мили разстояние, докато конят го отнесе от едното място до другото, катинарът щял вече да тежи осем килограма, умножени по триста мили, или две хиляди и четиристотин килограма. Това било очебийна глупост, физически невъзможна нито за самия катинар, нито за коня. И все пак нямало съмнение, че осем по триста прави две и четиристотин, било килограми или мили — додето пресмятали и не били на ясно кое точно, куриерът повторил първите си три думи, две от които не били за пред хора.) Тъй щото чантата най-малко щяла да се нуждае от катинар в задната стаичка на пощенско-търговския пункт, в пъпа на една цивилизация, където нейната цялост и присъствие доказвали, че няма нужда от такъв, щом е изминала тези триста мили по тоя пълен с разбойници път; едно, дето нямала нужда от катинар и, второ, не била пригодена за него — налагало се от двете страни на отвора да се направят разрези с нож, през които да минава желязната челюст на катинара, при което всяка друга въоръжена с нож ръка би могла да изреже целия катинар от чантата със същата леснина, с която бил и поставен. Така старият катинар нямало да бъде никакъв символ на сигурността, а по-скоро жест, поздрав от свободни люде до свободни люде, от цивилизация до цивилизация, откъсната не само на триста мили от Нешвил, но и на хиляда и петстотин от Вашингтон: жест на уважение без сервилност, на вярност без безличие пред една власт, за чието укрепване са помагали и са я приели с гордост, ала като свободни хора, все още свободни да се отдръпнат от нея в мига, когато се установи, че двете страни са станали вече несъвместими; и тъй вехтият катинар посрещал пощенската чанта, за да я заключи в своя железен и ненарушим символизъм, а в това време бездетният ерген Алек Холстън стареел и побелявал, схващал се не само в плът, но и в нрав, вдървявали се не само костите, но и гордостта му, тъй като катинарът все още бил негов — той просто го бил дал назаем и тъй в известен смисъл се чувствал прадядо не само на неприкосновеността на пощата, но и на свободното правителство от свободни хора, стига само да помнело, че всички трябва да живеят свободни не под, а успоредно с неговата власт;
Ето какво представлявал катинарът; поставили го на затвора. И свършили това бързо, дори не изчакали завръщането на пратеника от Къщата на Холстън с разрешението на стария Алек за преместването на катинара от пощенската чанта на новото му предназначение. Не че той би имал принципни възражения, нито пък би отказал да си даде разрешението, освен ако не го подтикнел чистият инстинкт, тоест възможно било той пръв да предложи катинара, ако се сети за това, но би отказал, ако му хрумнело, че решението е взето, без да го попитат. А това знаели всички в селището, макар че не по тая причина не дочакали пратеника. В действителност пратеник изобщо не бил пращан; нямали време да пращат пратеник, камо ли да го чакат да се върне; катинарът не им трябвал, за да заключат с него бандитите, понеже (както се оказало по-късно) старото желязо не би ги спряло по-добре от обичайното бичме. Катинарът не им бил нужен, за да предпазят селището от бандитите, а да предпазят бандитите от селището. Защото още не стигнали до първите къщи и станало ясно, че едни били склонни веднага да ги линчуват, ей така, направо, без никаква подготовка — това била малка, ала твърдо решена група от хора, които се опитали да отвлекат задържаните от задържалите ги, докато доброволният отред все още умувал кому да ги предаде, и за малко щели да успеят, ако не бил човекът, наречен Компсън, дошъл в селището преди няколко години с един състезателен кон, който сетне дал на Икемотуби, наследника на главатаря Исетибиха, срещу една квадратна миля, оказала се най-ценната земя в бъдещия град Джеферсън; та той именно, както гласи легендата, измъкнал пистолет и задържал новите похитители на разстояние, додето напъхат бандитите в затвора, додето провъртят дупките и донесат катинара на Алек Холстън. Защото по него време в селището наистина вече имало нови лица и нови имена, за чийто произход старите жители нищо не можели да изровят, освен може би туй, че и те са млекопитаещи; може да се каже, че този ден в селището имало доста повече хора от сержанта на отреда, когото ако не всички, то поне един от бандитите сигурно познавал;
И тъй Компсън заключил дранголника, а куриер с два коня — най-добрите коне в селището, единият за езда, другият за смяна — резнал през горите да изпрепуска стоте мили и нещо до Начез с вестта за залавянето и с пълномощие да се пазари за наградата; същата вечер в кухнята на Холстъновата механа се състояло първото общинско събрание на селището, предшественик не само на градския съвет в бъдещия град, но и на Търговската камара в бъдещия околийски център, под председателството на Компсън, а не на стария Алек, който бил вече твърде грохнал, мрачен и смълчан и дори в тази гореща юлска вечер седял
