пред тлеещия дънер в огромното огнище с гръб към масата (разискванията не го интересували; задържаните били негови, тъй като били заключени с неговия катинар; каквото и да било решението на събралите се, то трябвало преди всичко да се одобри от него и чак тогаз да се позволи някому да пипне катинара); около масата седели прародителите на Джеферсън като на военен съвет и разисквали не само прибирането на наградата, но и нейното запазване и охрана. Защото сега вече се били оформили две опозиционни фракции: не само тая за линчуването, но и доброволният отряд, който твърдял, че като разменен артикул за наградата задържаните все още принадлежали на ония, които са ги задържали, че те — доброволците — просто предали задържаните на съхранение, но не и правото си на награда, при мисълта за която отредът взел допълнително уиски от магазина и наклал невиждан огън пред затвора: край този огън отредът и привържениците на линча се събрали на отцепническо събрание. Или по-скоро тъй си мислели. Защото в действителност Компсън, с цел разрешаването на кризата в обществения ред и законност, бил поискал официално докторската чанта на Пийбоди, наследника на доктор Хабершам, и заедно с него и търговеца (чието име било Ратклиф; сто години по-късно то още съществувало в околията, само че преминало през две поколения, щяло да изгуби „к“-то и да се чете Ратлиф) сложили в бурето с уиски тинктура опий и го проводили като подарък от селището на изненадания сержант, след което се върнали в кухнята на Холстън да почакат стихването на последния шум; тогава привържениците на реда и законността извършили светкавичен набег, събрали цялата налягала в несвяст опозиция — отред и линчуватели — и ги натикали в затвора при задържаните, отново заключили и се прибрали по домовете си да спят до другата утрин, когато първите минувачи били посрещнати от гледка, напомняща декори за сцена на открито (така именно се зародила легендата за лудите Харп: нещо не само фантастично, но и неразбираемо, не просто плод на хрумване, а и малко страховито, макар че се минало без кръв, от което нито един от двамата братя Харп не би останал доволен): липсвал не само катинарът от вратата, липсвала дори не само самата врата, липсвала и цялата стена от дялани с брадва греди и напукана кал; педантично и тихо тя била разглобена през нощта и сега стояла прилично облегната до другите стени, от което затворът зеел към света подобно сцена, на която все още лежали разхвърляни в едва ли не мъртвешки сън дръзналите да застават в опозиция. Събрало се цялото селище да гледа Компсън, който се мъчел с ритници поне един от тях да събуди и в това време сред тълпата долетял един от робите на Холстън, мъжът на готвачката му, коняр и прислужник на масата, долетял и се развикал: „Къде е катинарът, къде е катинарът? Господарят пита къде е катинарът!“
Бил изчезнал, както били изчезнали и три коня, собственост на трима от линчовата партия. Не могли да открият дори тежката врата и веригата и в началото едва не решили, че бандитите са задигнали вратата, за да могат да отмъкнат синджира и катинара, но в последния момент се усетили и здравият разум ги накарал да се откажат от подобно нелепо обвинение. Но все пак катинарът липсвал; не се минало много и селището схванало, че бедата не е в избягалите бандити и пропадналата награда, а в катинара, и то не простата ситуация, в която били изпаднали, а проблемът, който се очертавал — робът хукнал обратно към Къщата на Холстън и тутакси дотърчал отново, проврял се в тълпата и лично на Компсън предал: „Господарят каза да намерите катинара.“ И то не да му го прати, а лично да му го занесе. Тук именно почва да се явява, или по- скоро да изниква и самият пощенски куриер — тази крехка човешка тресчица без възраст, без коса и без зъби, която изглеждала твърде немощна дори да се приближи до кон, камо ли да го язди по шестстотин мили всеки две седмици, макар че наистина правела това и дори намирала в себе си достатъчно въздух не само да предизвести, но и подире си да остави игровото тържество на своя рог, изпълнена с презрение към всякакви възможни, дори вероятни обирници, равняващо се само на презрението към официалните хартишки, които биха могли да му смъкнат, нищо друго, презрение, задържано в рамките на възпитанието, доколкото обирниците проявяват вкус и се въздържат. И така Компсън и неговите другари отишли в кухнята, където старият Алек все тъй седял пред своя тлеещ дънер все тъй с гръб към стаята, без да се извръща. И това било всичко. Той им наредил незабавно да върнат катинара. Не било дори ултиматум, а най-обикновена заповед, декрет, към никого лично неотправен, не и към куриера, който бил вече в групата. И нищо повече не рекъл, но и нищо не пропуснал, подобен на безтегловна изсъхнала или вкаменена птица, не, разбира се, лешояд, нито дори ястреб, но да кажем току-що излюпило се птеродактилче отпреди десет ледникови периода, толкова стар в простоватата си детинщина, че ти е чудно как може да бъде начало на целия следващ живот. Обяснили на стария Алек, че едничката причина за липсата на катинара е може би дето бандитите не разполагали с време и не могли да го измъкнат от вратата, че дори трима бягащи идиоти на крадени коне не могат да отнесат една дъбова врата шест стъпки висока твърде надалече и че група от младите индианци на Икемотуби вече са по следите на конете на запад към Реката и че, без съмнение, катинарът ще бъде намерен всеки момент, може би още в първия храст извън селището; но всъщност знаели отлично, че фантастичното, ужасното и нечуваното, на което хората са способни, нямат граници, а тези хора, само за да побягнат от един дървен затвор, вече били откачили цяла стена, дори я били щателно облегнали край пътя; знаели, че нито те, нито старият Алек някога ще видят отново катинара;
Така и станало. Цял следобед и още цял ден, докато старият Алек пушел лулата си пред тлеещия дънер, овчедушните побеснели граждани на селището го търсили, накрая вече и с помощта на чикасите или поне в тяхно присъствие и под тяхното наблюдение: тези диваци, тези неукротими деца на природата, от която вече са изтръгнати, с още по-див и бездомен вид поради басмите, бархета, филца и сламата на белите, с които вече се обличали, застанали или клекнали, или вървящи отзад, сериозни, внимателни и заинтригувани, додето белите се потят и псуват из граничните храсталаци на тяхната едва удържана територия, и винаги куриерът Питигру, вездесъщ, навсякъде, без да помага при издирването, но никому непречещ, вечно присъстващ, непроницаем и свъсен, нищо непропускащ; додето най-сетне някъде към заход слънце Компсън се измъкнал с трясък от последния храст, отърсил потта от челото си с движение, което би могло и трон да гътне, и бесен изрекъл:
„Добре де, по дяволите! Ще му го платим!“
Защото и тази последна възможност била вече обмислена. Съзнавали сериозността на положението и това проличало, когато Пийбоди направил опит да се пошегува, а всеки знаел, че и Пийбоди не приема нещата хумористично:
„Да, и то час по-скоро, преди да се е посъветвал с Питигру, че ще ни го сметне на кило!“
„На кило ли?“ — учудил се Компсън.
„Нали Питигру го изчисляваше по триста мили от Нешвил! Алек може да почне от Каролина, а това прави осем хиляди килограма.“
„О!“ — казал Компсън. И събрал хората си с рога, който висял на врата на един от индианците, и отново всички решили да се посъветват. Пийбоди пак ги спрял:
„А кой ще плаща? Нали го знаете, ще поиска по долар на килограм, макар че както казва Питигру, го е намерил в пепелта на огнището си.“
Ако не другите, то поне Компсън положително бил обмислил и това; ето защо, пък и подтикван от присъствието на Питигру, бързал да ги заведе при стария Алек с подобно предложение, преди още някой да е намерил кураж и да се откаже от пропорционалното разхвърляне на сумата. Но ето че Пийбоди всичко развалил. Компсън ги изгледал запотен и сериозно ядосан.
„Туй значи Пийбоди да плати един долар — рекъл той. — А кой ще плати другите седем? Аз ли?“
Тогава Ратклиф търговецът, собственикът на магазина, решил въпроса — решение тъй просто, тъй неограничено в маневреността си, че дори не се почудили, дето никой не се е сетил преди него; решение, което не само уреждало проблема, но го и ликвидирало; и не само този, но и всякакви други проблеми отсега нататък вовеки веков, разкривайки пред очите им, сякаш бил вдигнал някакво було, славно пророчество, грамадната, великолепна и безгранична панорама на Америка: тази земя на неограничените възможности, това отроче, създадено не от и не чрез народа, а за народа, също като едновремешната манна небесна, неискащо нищо в отплата, освен да дъвче и да гълта, тъй като в несравнимата си вседоброта ще наложи да го подкрепят и ще увековечи масата на тружениците, посветили се на едничката цел да събират манната и да я слагат в отпуснатата му шепа или дори направо между челюстите — на невъзспираема, огромна земя, без начало и без край, не дарба и не отработена, а направо благоволение, каквито са слънцето, дъждът и въздухът, неотменимо и неизменно.
„Да ги запишем в Книгата“ — рекъл Ратклиф. Книгата! Не какъв да е тефтер, а Тефтерът, тъй като бил
