търговския квартал, съдилището оцеляло: по-здраво от топорите, по-упорито от огъня, по-силно от динамита; заобиколено от съборени и почернели развалини, то продължавало да стои, продължавали да стърчат опушените колони, макар и без капители, без покрив и надупчени, но все пак непокътнати, нито на косъм встрани от канапа на отвеса, с който ги бил вдигнал вече забравеният парижки архитект); тъй че сега не им оставало нищо друго (девет години го строили, двайсет и пет го възстановявали), освен да сложат нови подове на двата етажа и нов покрив, а на купола този път да инсталират часовник с четири лица и камбана, която да отмерва часовете и да бие за тревога; по това време площадът — банките, магазините, адвокатските кантори, лекарските и зъболечителските кабинети — всичко било вече възстановено, врабците се били върнали, защото изобщо не били бягали — това шумно и бъбриво независимо множество, съпътстващо и неделимо от всекидневните човешки кавги, си присвоило корнизите и улуците още преди да забият и последния гвоздей; върнали се и гълъбите, нескончаемо гугукащи, засвивали гнезда и окупирали камбанарията на часовника, макар да изглеждало, че няма да свикнат с камбаната, защото при всеки удар се пръскали от купола като пощурял облак, трепкали и подскачали, додето ударите утихнат, и после отново се шмугвали между наклонените греди, за да не остане нищо, освен неспирното шепнещо гукане, напомнящо стопяването на камбанното ехо, забравили причината на своята тревога, тъй както и въздухът забравя и не помни оня звън, който го кара да трепти. Това е така, защото врабците и гълъбите са издръжливи и са издържали сто години, най-старото нещо, освен самото съдилище, което се извисява безметежно над града, повечето от чиито жители вече не знаят кои са били доктор Хабершам, старият Алек Холстън и Луи Грениър; стогодишно и безметежно над всякакви промени: електричеството и бензина, неона и какофонния сгъстен въздух; издържали са дори негрите, минаващи под балконите, за да пуснат гласа си за същите белокожи негодници и демагози и привърженици на бялото господство, за които гласуват и белите. На всеки няколко години белите старейшини на околията, мечтаещи за бакшиш, почват движение за събарянето на съда и построяването на нов и модерен, но в последния момент все търпят поражение. Опитват се пак и, разбира се, губят, губят дваж и толкова. Защото съдбата на съдилището е да стои тук, в сърцето на Америка: негова присъда е неговата дълговечност; както и у човека неговата проста възраст се измерва със собствената му вина, а тя след сто години ще стане вече непоносима. Но за сега все още не; за сега все още врабците и гълъбите — едните бъбриво и независимо множество, другите — вечно влюбени в женските — ще продължават да живеят тук, ту пощурели, ту спокойни до новите удари на часовниковата камбана, с които дори подир сто години те едва ли ще свикнат и ще се пръснат в своята разпиляна експлозия от камбанарията, сякаш часовете, вместо да прибавят една нищожна частица към отколешния уморен свят от Битието насам, са разклатили девствения чист въздух с първия оглушителен звън на Второто пришествие.
Сцена първа
МЪЖКИ ГЛАС:
Подсъдимата да стане!
СЪДИЯТА:
Имаш ли какво да кажеш преди прочитането на присъдата?
Ти, Нанси Манигоу, на деветия ден от месец септември, умишлено и по своя воля си отнела живота на бебето на мистър и мисиз Гауън Стивънз в град Джеферсън, околия Йокнапатофа… Съдът постанови да бъдеш отведена в околийския затвор на Йокнапатофа и там, на тринайсетия ден от месец март, да бъдеш обесена. Нека бог се смили над душата ти!
НАНСИ:
Дай боже!
ЧИНОВНИК:
Моля за ред! Тишина в залата!