— Да отидем в града.
— Правилно — рече високият. Говореше все общи приказки с равен, замрял глас, същия глас, с който очевидно си служеха и тримата непознати, сякаш им беше общ език. — Откъде да вземем такси? В града имате ли?
— Ние ще ви откараме до града — казаха тия, които бяха дошли с автомобила.
— Ще си платим — каза куцият.
— Но това за мен е удоволствие — обади се шофьорът. — Нищо няма да ви взема. Сега ли искате да тръгнем?
— Разбира се — каза високият. Тримата непознати се качиха в колата и седнаха отзад. Другите трима се настаниха отпред. Трите момчета ги последваха до автомобила.
— Мистър Блек, нека се кача до града — рече едно от момчетата.
— Качете се — каза шофьорът. Момчетата се метнаха на страничните стъпала. И автомобилът потегли към града. Тримата отпред чуваха тримата отзад. Говореха тихо, със снижени, замрели гласове, някак безшумно, но трескаво — спореха за нещо помежду си, като най-много приказваха високият и хубавият. От куция тримата отпред чуха само едно изречение:
— Няма да вжема по-малко…
— Разбира се — каза високият. Наведе се и повиши глас: — Къде мога да намеря тоя Джоунз, секретаря?
Шофьорът обясни.
— В редакцията на вестника или в печатницата? Имам нужда от афиши.
— Ще ви покажа — обеща шофьорът. — Ще ви помогна да се оправите.
— Чудесно — каза високият. — Елате днес следобед, ако имам време, ще ви повозя.
Автомобилът спря пред редакцията на вестника.
— Тук ще ви направят афишите — каза шофьорът.
— Добре — рече високият. — А кантората на Джоунз къде е? Пак ли на същата улица?
— И там ще ви заведа — каза шофьорът.
— Тогава вие се вижте с редактора — разпореди се високият, — пък аз мисля да потърся Джоунз. — Слязоха от колата. — Тук ще ви намеря — каза високият и продължи по улицата с леки стъпки, мръсен комбинезон и шлем. Пред редакцията към групата се бяха присъединили други двама. Влязоха всички, напред вървеше куцият, следван от трите момчета.
— Ишкам малко афиши — почна куцият. — Ей като тожи — извади от джоба си сгънат лист розова хартия. Отвори го; редакторът, момчетата и петимата мъже се наведоха да видят. С тлъсти черни букви там пишеше:
показва как си играе със смъртта.
Под покровителството на…
Днес следобед в 2 часа.
ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ДА ВИДИТЕ
КАК ДЕМОН ДЪНКАН ПРЕДИЗВИКВА СМЪРТТА
В СМЪРТОНОСЕН СКОК И СМЪРТ НА КОСЪМ!
— Ишкам ги за един час — каза куцият.
— А какво да се пише тук, на празното място? — попита редакторът.
— Вие какво имате в града?
— Какво имаме ли?
— Чие покровителство? Американшкият легион? Ротарианшки клуб? Търговшка палата?
— Имаме ги и трите.
— Шлед минутка ще ви кажа — рече куцият, — нека се върне партньорът ми.
— Но преди да организирате представлението, трябва да имате гарант, нали? — каза редакторът.
— Естествено. Да не мишлите, че правим безразсъдства без гаранция? Да не мишлите, че скачам от аероплана само за едно петаче?
— Кой ще скача? — попита един от новоприсъединилите се. Беше шофьор на такси.
— Вие не се безпокойте — погледна го куцият. — От вас се ишка да си платите. Платите ли, има да ви скачаме колкото си ишкате.
— Аз просто питах кой от вас е скачачът.
— Питам ли ви аз как ще ми платите, в сребро или в хартия? — сопна се куцият. — Питам ли ви?
— Не — рече шофьорът на такси.
— Относно афишите — намеси се редакторът, — казахте, че ги искате за един час.
— Не можете ли да почнете и да оштавите това мяшто пражно, докато се върне партньорът ми?
— Ами ако не дойде, а ние ги извъртим?
— Е, та аз ли ще бъда виновен?
— Добре — каза редакторът. — Платете си.
— Да не ишкате да плащам, беж да има покровителштво?
— Пък аз не се занимавам с тия работи, защото си имам други — каза редакторът.
— Да почакаме — каза куцият.
Зачакаха.
— През войната летец ли бяхте, мистър? — попита момчето.
Куцият обърна към него дългото си трагично и клето лице.
— Войната ли? Защо ми е трябвало да летя преж войната?
— Помислих си, като ви гледам крака. И капитан Уорън куца, а той е ходил на война. Тогава, значи, го правите само за удоволствие.
— За удоволствие? Какво за удоволствие? Да летя? И таж хубава! Де да ми паднеше сега тожи, дето е открил аеропланите! Мражя ги! Щях да го туря в оная машина на полето и на гърба му щях хиляда пъти да напиша „Недей!“
— Тогава защо го правите? — попита човекът, който бе влязъл с шофьора на таксито.
— Жаради тоя републиканец Кулидж1. Бях търговец, а Кулидж съсипа търговията, съсипа я. Затуй! За удоволствие, а? И таж хубава!
— Предполагам, че имате разрешително — каза вторият новоприсъединил се.
Куцият го погледна.
— Ражрешително ли?
— За аеропланите не се ли иска разрешително?
— О! Ражрешително! За аеропланите. Да се лети. Яшно, ражбирам. Ражбира се. Имаме. Да ви го покажа ли?
— Трябва да го показвате на всеки, който ви поиска.
— Естествено. Ишкате ли да го видите?
— Къде е?
— Къде може да бъде? Жаковано е на аероплана. От властите. Да не мишлите, че е жаковано на мене? Сигурно си мишлите, че трябва да имам и мотор, и крила. На аероплана е. Вжемете такси, идете при аероплана и го вижте.
— Аз имам такси — каза шофьорът.
— Имайте си. Вжемете тожи джентълмен и го закарайте на летището да види ражрешителното на аероплана.
