— Ще струва четвърт долар — каза шофьорът. Но куцият не му обърна внимание. Беше се навел над писалището. Видяха, че извади от джоба си пръчковидна дъвка, разви я и я пъхна в устата си. — Казах, че ще струва четвърт долар, мистър — повтори шофьорът.
— Ама вие на мен ли говорите? — каза куцият.
— Разбрах, че искате такси до летището.
— Аз? Жа какво ми е? Притрябвало ми е да ходя на летището. Нали оттам идвам. После аз не ишкам да видя това ражрешително. Виждал съм го. Когато властите го жаковаха на аероплана, аз нали бях там!
II
Капитан Уорън, бившият летец, тъкмо излизаше от магазинчето, където се видели с високия в мръсния комбинезон. Същата вечер, когато самолетът бе вече заминал, капитан Уорън разправяше в бръснарницата:
— Не бях го виждал от четиринайсет години, тоест откак напуснах Англия на път за фронта в седемнайсета година.
„Значи, ти го извъртя тоя лупинг с двама пътника и с тая бръмчилка Хисо от двайста година?“ — викам му аз.
„Друг някой видя ли ме?“ — пита той. И взе да ми разказва; уж стои, а час по час се върти и поглежда през рамо. Болен човек. По едно време един се спря зад гърба му да даде път на две дами, а той, Джок се казва, като се врътна, ще речеш ей-сега ще застреля човека, само дето нямаше револвер. Докато бяхме в кафенето, някой отзад блъсна врата, а мен ми се стори, че цял ще изскочи от глупавите си дрехи. „Малко съм нервен — вика, — ама иначе съм добре.“ Помъчих се да го измъкна оттам и да го заведа у дома на обяд, не ще. Почна нещо да обяснява, че трябвало да се скача, че не можел тъй да яде и прочие. Тръгнахме след това по улицата и като минаваме покрай кафенето, изведнъж вика „Отивам да ям!“, че като се врътна, шмугна се вътре като заек, сяда с гръб към стената и поръчва на Вернън да му донесял нещо, дето най- малко се чака. Изпи три чаши вода, а Вернън му носи още в бутилка от мляко и още не му донесли яденето, презполови водата в бутилката. Като си свали шлема, гледам му косата — доста побеляла, макар че е по- млад от мене. Поне минаваше за по-млад, като бяхме в Канада на обучение. Тогава ми каза от какво бил толкова нервен — от Гинзфарб. Тоя малкия, дето скочи от стълбата.
— Защо, какво се е случило? — попитахме ние. — От какво ги е било страх?
— От инспектори — отвърна Уорън. — Нямали никакви разрешителни.
— Че нали на самолета имаше.
— Да, ама било от друг самолет. Когато Гинзфарб купувал сегашния, някакъв инспектор им забранил всякакви полети. Разрешителното било за друг самолет, но оня се разбил и някой там помогнал на Гинзфарб да се насоса още повече, като му продал това разрешително. Джок бил загубил своето още преди две години, катастрофирал с един голям аероплан, пълен с излетници по случай Четвърти юли2. Двата мотора отказали и той рекъл да кацне. Самолетът малко се посмачкал, прекъснал един петролопровод и всичко щяло да бъде наред, ако някакъв пътник не бил драснал клечка кибрит от страх, било вече на стъмване. Джок не бил чак толкова виновен, но пътниците изгорели до един, а властите са строги. И тъй, нямало как да се вземе друго разрешително. Гинзфарб не се съгласил да плати поне за парашутна карта. И останали без никакви документи. Пипнат ли ги, всички отиват в дранголника.
— Нищо чудно, че му е побеляла косата — рече някой.
— Не било от това — каза Уорън. — Ей-сега ще ви кажа. Та значи, тръгнали те по малките градове, като нашия, разберат на бърза ръка има ли кой да ги хване и като няма, дадат си представлението и офейкат, отиват в друг град. От големите градове стоят настрана. Пристигат, значи, и поръчват афиши, а Джок и другият гледат да хванат подпис от някоя организация, някое местно дружество. На Гинзфарб не давали да се занимава с тая част, защото се заинатявал за сумата, почвал дълги пазарлъци и току-виж изгубят всичко. Затуй с този въпрос се захващали те двамата, вземат колкото могат, а не им ли дадат колкото искал Гинзфарб, баламосвали го до последния момент — тогаз вече е късно. Добре, ама този път Гинзфарб се разритал. Май множко му дошло. И така, срещам аз Джок на улицата. Изглежда ми зле и му предлагам да пийнем по нещо, а той — не, и цигари вече не пушел. Можел само вода да пие; каза, че обикновено изпивал по един галон, и нощем дори ставал да пие.
„Както те гледам, ти за сън ще умреш“ — викам му.
„Не — вика, — добре си спя. Лошото е, че нощите ми са къси. Да можех от септември до април да живея на Северния полюс, а от април до септември — на Южния! Тогава щеше да ми стига.“
„Теб — казвам му — дълго няма да те бъде, за да се добереш дотам.“
„Сигурно — казва. — Иначе моторът е добър. Гледам го.“
„Искам да кажа, ще те тикнат в затвора.“
„Мислиш ли? — вика. — Смяташ ли, че могат?“
Тогаз отидохме в кафенето. Разказа ми за номера и ми показва един от тия плакати, дето пише Демон Дънкан.
„Защо пък Демон Дънкан?“ — питам.
„А защо не? Кой ще си даде парите, за да гледа някой си Гинзфарб, дето скача от аероплан?“
„Аз — казвам — по-скоро ще платя за него, отколкото за някой си Дънкан.“
Това не му беше идвало на ум. Взе да пие вода и ми каза, че Гинзфарб поискал за акробатиката си сто долара, но той и другият можали да осигурят само шейсет.
„И какво — питам го — ще правите сега?“
„Ще гледаме да го залъжем, додето си свърши номера, и веднага се измитаме.“
„А кой — викам — е Гинзфарб? Ниският, дето прилича на акула ли?“
А той пие вода. Изпразни на един дъх и моята чаша и я тупна на масата. Вернън му донесе друга. „Сигурно сте жаден“ — вика му Вернън.
„Нямате ли една кана?“ — пита го Джок.
„Мога да ви донеса в бутилка от мляко.“
„Давай! — казва Джок. — И докато чакам, ако може още една чаша вода.“ И ми разправи за Гинзфарб и защо му побеляла косата.
„От колко време вършите тая работа?“ — питам.
„От двайсет и шести август“ — вика.
„Ами сега сме януари“ — казвам.
„Че какво от това?“
„Няма и шест месеца.“
А той ме гледа. Вернън му донесе шишето с вода. Джок си наля една чаша и я гаврътна. Че като почна да се тресе, седи си и се тресе, целият плувна в пот и се мъчи пак да си напълни чашата. И взе да ми разправя, ама говори бързо и непрекъснато се налива с вода. Джейк (третият се казвал Джейк Еди-кой си, тоя, хубавелякът) карал автомобила. Автомобил под наем. А Гинзфарб се прехвърлял от стълбата на автомобила. Джок трябвало да докара самолета точно над форда или шевролета, минавал само на три цилиндъра, и гледал Гинзфарб да не скочи на повече от двайсет-трийсет стъпки, за да пести бензина и в самолета, и в колата. Тогаз Гинзфарб излизал на долното крило със стълбата си, връзвал я на една от пречките, а другия край завързвал за себе си и скачал; всички на земята решавали, че е направил точно онова, което са дошли да видят, тоест, че е паднал и се е пребил. Това той наричал смъртоносния скок. След това се прехвърлял от стълбата върху покрива на автомобила, самолетът се връщал назад, той се хващал за стълбата и отново се издигал. Това пък било смъртта на косъм. И тъй, до деня, в който косата на Джок почнала да побелява, Гинзфарб правел за икономия всичко наведнъж. Нагласял се над автомобила, скачал със стълбата, докосвал автомобила и както разправя Джок, всичко свършвало за по-малко от три минути. Добре, ама него ден наетият автомобил нещо не бил в ред или кой знае какво, та Джок трябвало пет-шест пъти да обиколи летището, докато колата се приготви, а Гинзфарб, като видял, че парите му ще изхвърчат през ауспуха, решил накрая да не чака сигнала на Джок и скочил. Добре станало, само че разстоянието между самолета и автомобила било по-малко от дължината на стълбата и Гинзфарб се ударил в колата, а на Джок едва му стигнал кураж да форсира и повлякъл Гинзфарб както си е на стълбата,
