преминали над някакви жици с високо напрежение и в продължение на двайсет минути набирал височина, за да може Гинзфарб да изпълзи със счупения си крак. Кормилото придържал с колене, пълен газ, а моторът грабел по сто и десет; присегнал се Джок назад и отворил със свободната си ръка онова сандъче, дето е в задния край на кабината, измъкнал оттам някаква чанта и подпрял с нея кормилото, за да може да излезе на крилото и да издърпа Гинзфарб. Прибрал Гинзфарб и кацнал, а Гинзфарб го попитал „Колко време летяхме?“ Джок му казал, че са летели с пълен газ половин час, а Гинзфарб взел, та се сопнал: „Да не искаш да ме разориш?“
III
Останалото е сложно. Това, което видяхме ние, земните жители, население и гръбнак на едно градче, взаиморазменими и повтарящи десетте хиляди малки мъртви петна човешки живот на земята, бе пречистено, избистрено от познавача, човека, който със собствените си очи е виждал самотната си сянка, носеща се по лицето на далечната, нищожна земя.
Тримата непознати се появиха на летището с наетата кола. Като слизаха от автомобила, караха се с напрегнати и приглушени гласове — пилотът и хубавецът с куция. Капитан Уорън ни каза, че спорели за парите.
— Искам да ги видя — казваше Гинзфарб. Бяха застанали близо един до друг; хубавецът извади нещо от джоба си.
— Ето ги. Виждаш ли ги? — каза той.
— Дай да си ги преброя — рече Гинзфарб.
— Хайде, хайде! — изсъска пилотът с напрегнат и приглушен глас. — Нали ти казахме, че сме взели парите. Какво искаш, някой инспектор да вземе и парите, и самолета и да ни тикне зад решетките? Я виж колко хора чакат!
— По-рано ме ижлъгахте — каза Гинзфарб.
— Добре — дръпна се пилотът, — дай му ги! Дай си му и самолета! Като се върне в града, той ще плати за автомобила, а ние… след петнайсет минути има влак от тука…
— Вие и по-рано ме ижлъгахте — настояваше Гинзфарб.
— Но сега не те лъжем. Хайде! Погледни тия хора!
Тръгнаха към самолета. Гинзфарб ужасно куцаше, гърбът му схванат, лицето — печално, бясно, студено. Доста хора се бяхме събрали: все фермери с работни комбинезони; мъжете представляваха една обща тъмна маса, на която се открояваха светлите дрехи на жените и момичетата. Момчетата и няколко мъже бяха вече наобиколили самолета. Видяхме как куцият извади от него разни неща: парашут, въжена стълба. Хубавецът приближи витлото, а пилотът се настани на втория люк.
— Марш! — остро и неочаквано извика той. — Пазете се, хора! Сега ще завъртим шията на тая дърта птица.
На три пъти се опитаха да запалят мотора.
— Хей, мистър, тук имам едно муле — подвикна един от фермерите. — Колко давате да ви издърпам?
Пришълците не се засмяха. Куцият беше зает, връзваше въжената стълба за едното крило.
— Я не ми ги разправяйте на мене! — обади се една от жените. — Тоя за такъв глупак ли го имате?
В този момент моторът подхвана. Витлото едва не вдигна от земята едно момченце, застанало отзад, за да го издуха встрани като лист. Зяпнахме го, а то се преобърна и се изтърколи по земята.
— И туй нещо щяло да хвърчи, а? — каза жената. — Господ очи ми е дал и виждам, че не хвърчи. Излъгаха ви, хора!
— Чакай! — обади се друг глас. — Нали трябва да обърне срещу вятъра.
— Че малко ли е вятър, там или тук, все един вятър! — каза жената. Но самолетът полетя. Обърна се срещу нас, а шумът стана оглушителен. Докато ни отминаваше и останахме встрани, не ни се стори да се движи много бързо, но между колелата и земята вече се виждаше празно, въздух. Уж не вървеше бързо, а увисна над земята и в следния миг оттатък и под него дървета и земя полетяха назад със зашеметяваща скорост, после се килна нагоре и се втурна към небето с рев, какъвто издава трионът на банцига, щом захапе дънер от бял дъб. — Ами че той е празен! — извика жената. — На мен ще ми ги разправят!
Третият, красавецът с шапката, бе вече в наетата кола. Всички я знаехме: една таратайка, чийто собственик би я дал под наем всекиму, който му брои капаро от десет долара. Стигна до края на летището, обърна се към пистата и спря. Отново погледнахме аероплана. Беше високо и се спускаше към нас; ненадейно някой изписка с тънък и мизерен гласец:
— Вижте! Отвън на крилото! Виждате ли?
— Нищо — рече жената. — Не вярвам!
— Нали ги видя, че се качиха ма! — каза някой.
— Не вярвам! — повтори жената.
И всички въздъхнахме. Рекохме „Аааааа!“ Под крилото на самолета забелязахме падаща точка. Разпознахме човек. Кой знае как усещахме, че тази самотна нищожна падаща фигура е жив човек, човек като нас. Падаше. Стори ни се, че пада години; накрая, когато изведнъж спря във въздуха, без да се вижда ни въже, ни нищо, разбрахме, че е не по-далече от самолета, отколкото е върхът на крилото, наподобяващо в профил драсването на перодръжка.
— Това не е човек! — изкрещя жената.
— Защо си кривиш душата? — каза един. — Нали го видя, като се качи.
— Все едно! — настояваше жената. — Това не е човек! Заведете ме у дома!
Останалото трудно може да се разкаже. Не защото видяхме твърде малко; видяхме всичко, което стана; а защото нямахме достатъчно опит с тия неща, за да има с какво да ги сравняваме. Видяхме стария очукан автомобил, който се движеше по летището все по-бързо, друсайки се в януарската размекната кал, след това боботенето на самолета го заглуши и той почти спря; видяхме размаханата стълба и човека с акулското лице, който се люлееше в долния й край под боядисания като смъртта аероплан. Стълбата помете покрива на автомобила от край до край, куцият все тъй висеше на нея, а от колата се подаваше нахлупената шапка на хубавеца. Оградата на летището се приближаваше, самолетът летеше по бързо от автомобила и го задмина. И нищо не се случи.
— Чуйте! — извика някой. — Говорят си!
Капитан Уорън ни обясни за какво — акулското лице на люлеещата се стълба, която сега приличаше на паяжина, и другият в колата си подвикваха, единият отгоре, другият отдолу, а оградата и краят на летището се приближаваха.
— Хайде! — викаше човекът в автомобила.
— Колко платиха?
— Скачай!
— Ако не са дали сто, не шкачам!
Самолетът изрева, стрелна се и разлюляната фигура на ефирната стълба полетя след него. Докато шофьорът отново нагласи автомобила, самолетът два пъти обиколи летището. И колата отново потегли; самолетът отново се спусна със своето диво трионено бръмчене, което премина в пърпорене, когато стълбата и завързаният на нея човек се залюляха към автомобила изотзад; и ние отново чухме двата заглушени гласа, кряскащи един-другиму, едновременно нелепи и ужасяващи: единият идваше право от горе, от въздуха, и се дереше за нещо, което се добива с пот само на земята и има стойност само там, никъде другаде.
— Колко каза?
— Скачай!
— Какво? Колко дадоха?
— Нищо! Скачай!
— Нищо? — човекът на стълбата проплака и гневният му писък замря. — Нищо? — Самолетът наново безвъзвратно провлачи стълбата покрай автомобила и приближи края на летището, оградата, дългия хамбар с прогнил покрив. Ненадейно до нас застана капитан Уорън. Говореше слова, каквито никога не бяхме чували от устата му:
