една година и все в затвора лежа, а накрая го хванаха една нощ, че разбива магазина на Раунсуел. Та същият сега се е забъркал в още по-голяма каша. Не мога да не й вярвам. И от нейно име, както и от името на многобройните граждани, които представлявам, опасявам се, че този път е много зле и че е последно…
— Почакай — рече издателят и дори не се наложи да става от писалището си. Измъкна от шиша на масата дописка от телеграфната агенция и я подаде на Стивънз. Бе предадена от град Джолиет, Илиной, и носеше днешна дата:
Негър от Мисисипи в навечерието на екзекуцията за убийство на чикагски полицай разкрива лъжливото си име, попълвайки следователския въпросник. Самуел Уоршъм Бийчъм…
Пет минути по-късно Стивънз отново прекоси празния площад, над който още по-ниско виснеше обедната жега. Бе възнамерявал да се прибере в пансиона, където живееше, да обядва, ала се отказа.
— Значи, както изглежда, не бях искрен, като казах, че се опасявам… — рече си той на глас, изкачвайки се по стълбата, сега вече скрит от маранята и безветрения блясък на слънцето, и влезе в кантората си. Спря се. После каза: — Добър ден, мис Уоршъм.
И тя бе доста стара — слаба, изправена, с прибран старовремски кок от посребрена коса под избеляла шапка от преди трийсет години с ръждивочерен цвят и окъсан, също избелял чадър, който от черен бе станал зеленикав. И нея познаваше открай време. Живееше сама в порутената къща, останала от баща й, даваше уроци по рисуване върху порцелан и с помощта на Хемп Уоршъм, потомък на един от бащините й роби, и жена му отглеждаше кокошки и зеленчук за продан.
— Дойдох за Моли — рече тя. — Моли Бийчъм. Разказа ми, че вие…
Тогава той й обади. Тя го наблюдаваше, изпънала се на коравия стол, на който бе седяла и негърката, а ръждивият чадър се опираше на коляното й. В скута й, под скръстените ръце, лежеше старомодна чанта от мъниста, голяма почти колкото куфар.
— Тази вечер ще бъде екзекутиран.
— Нищо ли не може да се направи? Родителите на Моли и Хемп принадлежаха на баща ми. Моли и аз сме родени в един месец. Израснахме заедно, като сестри.
— Телефонирах — каза Стивънз. — Разговарях с началника на полицията в Джолиет и с областния прокурор в Чикаго. Съдили са го съвсем справедливо, и добър адвокат е имал. Пари също е имал. Занимавал се е с тъй наречените номера, тоест онова, от което хора като него печелят добре. — Тя продължаваше да го наблюдава, изпъната и неподвижна. — Той е убиец, мис Уоршъм. Застрелял е полицай в гърба. Лош син на лош баща. След това всичко си е признал.
— Зная — каза тя. Сега той долови, че не го гледа, че най-малкото не го вижда. — Това е ужасно.
— Убийството също е ужасно — каза Стивънз. — Така е по-добре. — Тя отново го погледна.
— Не мислех за него. Мислех си за Моли. Тя не бива да узнае.
— Да — съгласи се Стивънз, — вече приказвах с мистър Уилмот от вестника. Съгласи се нищо да не печата. Ще се обадя и на мемфиския вестник, дано само не е вече късно… Да можехме да я придумаме още днес следобед да си замине, преди мемфиският вестник… А там, където единственият бял човек, когото може да види, е мистър Едмъндз… и на него ще телефонирам; сигурен съм, че и да чуят, другите чернокожи не биха й казали. Чак след два-три месеца може да ида нататък и да й съобщя, че е починал и са го погребали някъде на Север… — Този път тя го наблюдаваше с такъв израз, че той млъкна, а тя седеше на коравия стол и не сваляше от него очи.
— Но тя ще иска и той да се върне с нея.
— И той? — учуди се Стивънз. — Трупът му? — Тя го гледаше и в израза й нямаше нито изненада, нито укор. Той просто олицетворяваше някакво старо, от незапомнени времена, женско увлечение по кръвта и тъгата. Стивънз си мислеше:
— Той е единственото дете на голямата й дъщеря, същата, която се помина. Той също трябва да бъде прибран у дома.
— Да бъде прибран у дома — тихо повтори Стивънз. — Веднага ще се погрижа. Ей-сега ще позвъня.
— Много сте любезен. — Едва сега тя трепна и се раздвижи. Той забеляза как ръцете й придърпват чантата и здраво я стискат. — Аз ще поема разноските. Кажете ми само имате ли представа колко…
Погледна я право в очите. И без да мигне, изрече лъжата, бързо и лесно:
— Десет-дванайсет долара ще стигнат. Ковчег от там ще дадат и ще остане само за превоза.
— Ковчег? — Тя отново го наблюдаваше с израз на любопитство и едновременно на безпристрастие, сякаш е дете. — Той е неин внук, мистър Стивънз. Когато го взе да го отгледа, даде му името на баща ми, Самуел Уоршъм. Не само ковчег, мистър Стивънз. Аз разбирам, че това може да стане с големи месечни вноски.
— Не само ковчег — рече Стивънз. Каза го със същия тон, с който бе повторил „Да бъде прибран у дома“. — Зная, че и мистър Едмъндз ще поиска да помогне. А както подозирам, старият Лук Бийчъм също има някакви пари в банката. Ако ми позволите…
— Не е необходимо — каза тя. И отвори чантата. Видя как отброи на масата двайсет и пет долара в омачкани банкноти и звонкови монети от четвъртдоларови до центове. — Това ще стигне за непосредствените разходи. Пък аз ще й кажа… Сигурен ли сте, че няма никаква надежда?
— Сигурен съм. Довечера той ще умре.
— Тогава следобед ще й кажа, че вече е мъртъв.
— Ако искате, да й кажа аз.
— Аз ще й кажа — настоя тя.
— Тогава, ако искате, да дойда и да й поговоря?
— Ще бъде много любезно от ваша страна. — И си тръгна, изправена на своите крехки и леки нозе, които, слизайки по стълбата, му се сториха дори пъргави. Той отново телефонира на началника в Илиной, обади се и на едно погребално бюро в Джолиет. После още веднъж прекоси горещия и празен площад. Почака съвсем малко, докато издателят се върне от обяд.
— Ще го караме у дома — каза той. — Мис Уоршъм, ти, аз и още някои. Ще струва…
— Чакай — каза издателят, — чакай. Какви други?
— Още не знам. Но ще струва около двеста. Телефонните разноски не включвам, за тях ще се погрижа аз. Като се видим с Карадърз Едмъндз, все ще измъкна нещо и от него. Не знам колко, но все ще е нещо. Да речем около петдесет. За останалото сме ти и аз. Тя настояваше да ми остави двайсет и пет, което е точно два пъти повече от онова, което се помъчих да я убедя, че ще струва, и точно четири пъти повече от онова, което тя може да си позволи…
— Чакай — рече издателят, — чакай.
— Той ще пристигне вдругиден с влак номер четири, а ние ще го посрещнем — мис Уоршъм и баба му, старата негърка, с моя автомобил, а ти и аз с твоя. Мис Уоршъм и старата ще го откарат до родното му място, тоест където старата го е отгледала, или по-скоро се е опитала да го отгледа. Катафалката ще струва към петнайсет, без да броим цветята…
— Цветя ли? — извика издателят.
— Цветя — каза Стивънз. — Кажи го всичко двеста и двайсет и пет. И по всяка вероятност най-много ще се падне на теб и на мен. Ясно?
— Не е ясно — каза издателят. — Но какво да сторя, като не мога да не приема. Поврага, дори да не приема, новината си я бива. Ще ми бъде за пръв път да плащам за дописка, която предварително съм обещал, че няма да печатам.
— Която предварително си обещал да не печаташ — каза Стивънз.
През остатъка от този горещ и вече безветрен следобед, докато чиновници от общината, мирови съдии и пристави, изминали по петнайсет-двайсет мили от всички краища на околията, се качваха по стълбата до празната кантора, повикваха го на име, почиваха си за миг, след това си тръгваха, връщаха се и сядаха да
