Слез на земята, Моисей

чакат с цигара в уста, Стивънз тичаше от магазин на магазин, от кантора на кантора, обикаляше площада — търговци и чиновници, собственици и служители, лекари, зъболекари, адвокати и бръснари и с готовата си реч бързаше да ги убеди:

— Работата е да върнем един мъртъв негър в бащиния му дом. Заради мис Уоршъм го правим. Нищо, че не е по списък и без подпис, дайте ми един долар и толкоз. Може и половин долар. Или четвърт.

Същата нощ след вечеря той се отправи в бездиханния и пълен със звезди мрак към къщата на мис Уоршъм в края на града и похлопа на небоядисаната парадна врата. Прие го Хемп Уоршъм — старият негър с корем, подут от зеленчуците, с които той, жена му и мис Уоршъм редовно се хранеха, със замъглени старчески очи и венец от бяла коса, напомняща главата на римски пълководец.

— Тя ви чака — рече той. — И любезно моли да се качите в стаята й.

— Там ли е и леля Моли? — попита Стивънз.

— Всички сме там — каза Уоршъм.

Стивънз пресече осветения хол (знаеше, че цялата къща все още се осветява с газени лампи и че още няма течаща вода) и се заизкачва пред негъра по чистото небоядисано стълбище, облепено с овехтели книжни тапети, после го последва през вестибюла до чистата и оскъдно наредена спалня, издаваща безпогрешния тънък аромат на стара мома. Както бе казал Хемп, тук бяха всички — жена му, една огромна светлокожа жена с ярък тюрбан, която се подпираше на вратата, мис Уоршъм, все така изпъната на своя прост дървен стол, и старата негърка в единствения люлеещ се стол до камината, в която дори тази вечер едва-едва припламваха шепа въглени.

Тя държеше глинена лула с тръстиково стъбло, но не пушеше, в почернялата чашка на лулата пепелта бе мъртва и бяла; поглеждайки я в същност едва сега, Стивънз си помисли: Боже мой, та тя не е по-едра от десетгодишно дете! После седна и четиримата — мис Уоршъм, старата негърка, брат й и той — образуваха полукръг пред тухлената камина, в която тлееха най-древните символи на човешкото сцепление и солидарност.

— Вдругиден, лельо Моли — рече Стивънз, — той ще си бъде у дома. — Старата негърка дори не го погледна; тя изобщо не го поглеждаше.

— Мъртъв — отрони тя. — Фараонът го взе.

— Тъй, тъй, о боже — каза Хемп. — Фараонът го взе.

— Продаде моя Бенджамин — рече старата негърка. — Продаде го в Египет — и почна бавно да се люлее на стола.

— Тъй, тъй, о боже — прибави Хемп.

— Шшт! — обади се мис Уоршъм. — Тихо, Хемп!

— Телефонирах на мистър Едмъндз — каза Стивънз. — Всичко ще приготви.

— Род Едмъндз го продаде — обади се старата негърка, продължавайки да се люлее напред-назад. — Продаде моя Бенджамин.

— Шшт — рече мис Уоршъм, — тихо, Моли! Замълчи!

— Не — каза Стивънз, — не го е продавал, лельо Моли. Не беше мистър Едмъндз. Мистър Едмъндз не е… Но тя не може да ме чуе, помисли си той. Тя не го поглеждаше. Тя изобщо не го погледна.

— Продаде моя Бенджамин. В Египет го продаде.

— В Египет го продаде — повтори Хемп.

— Род Едмъндз продаде моя Бенджамин.

— На фараона го продаде.

— На фараона го продаде и сега е мъртъв.

— Аз да вървя — каза Стивънз и живо се изправи. Мис Уоршъм също стана, но той не я дочака да тръгне пред него. Спусна се бързо към долния хол, едва ли не тичайки. Дори не бе сигурен идва ли тя подире му или не. Ей-сега ще бъда навън, помисли той. И там ще има въздух, простор, само да дишаш! След миг я чу зад гърба си — крехките, леки, пъргави, но небързащи нозе, същите, които бе чул да слизат днес по стълбата на кантората му; някъде зад тях се носеха гласовете:

— Продаде моя Бенджамин. В Египет го продаде.

— В Египет го продаде. Тъй, тъй, о боже.

Спусна се по стълбите почти тичешком. Сега вече не бе далеч, можеше да вдъхне и усети простия уханен мрак и затова си позволи да спре и да почака, да се обърне точно на вратата и да проследи мис Уоршъм, която идваше зад него: високо изправената бяла старовремска глава, приближаваща се в едновремешната газена светлина. Сега дочу трети глас, може би това бе жената на Хемп — истински неизтощим сопран, който се вливаше без думи в подвикванията и пригласите на брата и сестрата:

— Продаде го в Египет и сега е мъртъв.

— Тъй, тъй, о боже. Продаде го в Египет.

— Продаде го в Египет.

— И сега е мъртъв.

— На фараона го продаде.

— И сега е мъртъв.

— Съжалявам — каза Стивънз. — Моля да ми простите. Трябваше да се досетя. Не биваше да идвам.

— Нищо, нищо — рече мис Уоршъм. — Скръбта е обща.

На по-другия също такъв светъл и палещ ден, моторната катафалка и двата автомобила чакаха пристигането на южната железница. Имаше още десетина други коли, но едва с пристигането на влака Стивънз и издателят на вестника почнаха да забелязват броя на събралите се — и черни, и бели. И тогава, пред очите на безмълвните бели безделници — мъже, юноши и момчетия — и приблизително петдесетина негри и негърки, човекът от негърското погребално бюро вдигна сивосребърния ковчег от влака и го отнесе до катафалката, чевръсто издърпа венците и цветята, тия символи на неизбежния и безвъзвратен човешки край, плъзна ковчега навътре, хвърли цветята обратно и затръшна вратата.

Мис Уоршъм и старата негърка се качиха в автомобила на Стивънз, управляван сега от наетия шофьор, а той и издателят се настаниха в автомобила на издателя. След това последваха катафалката, която се заклатушка по дългото нагорнище от гарата, доста бърза за своята виеща първа скорост, стигнаха превала и все тъй бързо, но вече с някакво мазно, почти владическо пърпорене намалиха, влизайки в площада, прекосиха го, заобиколиха паметника на Конфедерацията и съдилището, а търговците, чиновниците, бръснарите и всички, които бяха дали на Стивънз исканите долари, половинки или четвъртинки, както и ония, които нищо не бяха дали, наблюдаваха смълчани от врати и прозорци, после кривнаха в улицата, която в края на града се превръщаше в селския път, водещ до тяхната цел на седемнайсет мили оттук, и отново набраха скорост; напред катафалката, все тъй следвана от двата автомобила с четирима души — жената с високо изправена побеляла глава, старата негърка, издателят и рицарят на справедливостта, истината и правото, докторът по философия от Хайделбергския университет, — официално допълващи като неделима част катафалката на негъра-убиец, сега вече заклан вълк.

В окрайнините на града катафалката забърза още повече. Прелетяха край чугунената табела, на която пишеше „Джеферсън“, паважът изчезна и покатервайки се на още един безконечен хълм, пътят се превърна в чакъл. Стивънз се пресегна и завъртя ключа. Колата на издателя доближи канавката, а той занастъпва спирачките, забавиха, катафалката и другият автомобил стремително взеха преднина, сякаш полетели, а лекият, отдавна невидял дъжд летен прахоляк фучеше изпод свистящите им колела; след малко се скриха. Издателят обърна непохватно колата, едва не орони зъбците на скоростите и след продължително хъркане и маневри автомобилът му отново се озова на пътя, с предница, обърната обратно към града. С крак на амбреажа, той за миг се отпусна.

— Знаеш ли какво ме помоли тази сутрин старицата още на гарата? — попита той.

— Естествено, не — каза Стивънз.

— Попита ме: „Ще пишете ли за всичко туй във вестника?“

— Какво?

— Точно това — рече издателят. — И повтори: „Ще пишете ли във вестника? Всичко искам да се пише. Всичко.“ Идеше ми да й кажа: „Ами ако случайно знам как по-точно е умрял, и това ли да пиша?“ И, бога ми, и да й бях казал, и дори да знаеше истината, сигурен съм, че пак щеше да отговори „да“. Но нищо не казах.