Слез на земята, Моисей

Уилям ФокнърСлез на земята, Моисей1

I

Лицето бе черно, гладко, непроницаемо; очите бяха видели много неща. Къдравата коса бе сресана само в една посока, равно подрязана с бръснач, покриваше черепа като шапка и лъщеше като лакирана; от това главата напомняше бронзов бюст, непогиващ и вечен. Носеше от ония спортни облекла, които в рекламите на магазините за мъжка мода се наричат „ансамбли“, риза и панталони, скроени от един и същ светлобежов фланелен плат, твърде скъпи и твърде сложно ушити, с много гънки и басти; беше се полуизлегнал на стоманеното легло в стоманената клетка, пред която вече двайсет часа стоеше въоръжена охрана, пушеше цигари и отговаряше с глас, който можеше да мине за всичко друго под слънцето, освен за гласа на южняк, още по-малко негър; разпитваше го млад мъж с очила и широка шапка, каквито имат преброителите на населението. Белият седеше срещу него на стоманен стол.

— Самуел Уоршъм Бийчъм. Двайсет и шест годишен. Роден близо до Джеферсън, Мисисипи. Без семейство. Без…

— Чакай — следователят бързо записваше, — това не е името, под което те изпра… с което си живял в Чикаго.

Другият изтърси пепелта от цигарата си.

— Не. Друг човек уби полицая.

— Добре, добре. Занятие?

— Бързо забогатяващ.

— „Никакво“ — бързо записа следователят. — Родители?

— Естествено, двама. Не ги помня. Отгледа ме баба ми.

— Как се казва? Жива ли е?

— Не зная. Моли Уоршъм Бийчъм. Ако е жива, живее във фермата на Карадърз Едмъндз, на седемнайсет мили от Джеферсън. Това ли е всичко?

Следователят затвори папката и се изправи. Беше с година-две по-млад от другия.

— Като не те знаят кой си, как ще разберат… как мислиш ще те върнат у дома?

Другият изтърси пепелта от цигарата, продължавайки да се излежава на стоманеното легло в скъпите си холивудски дрехи и обувки, по-хубави от тези на следователя.

— Че какво ме интересува това? — рече той.

Следователят си отиде. Пазачът отново заключи стоманената врата. А другият продължаваше да лежи на стоманеното легло и да пуши, докато не дойдоха да му изуят скъпите панталони, да обръснат скъпата прическа и да го отведат от клетката.

II

В тази същата знойна и ослепителна юлска утрин, нажежен и заслепяващ, вятърът, който клатеше черничевите листа пред прозореца на Гейвин Стивънз, нахлу и в кантората, но с движението си не създаде нищо повече от илюзията за хлад. Засуети се из книжата на околийския прокурор върху писалището и лъхна в разрошения кичур преждевременно побеляла коса на мъжа, който седеше зад него с линеещо, умно и живо лице, в посмачкан ленен костюм, на чийто ревер се поклащаше ключът на Фи-Бета-Капа2, окачен на верижка от часовник — това бе самият Гейвин Стивънз, член на Фи-Бета-Капа, възпитаник на Харвард, с докторат по философските науки от Хайделберг, за когото кантората бе не само любимо занятие за убиване на времето, макар че именно тя му осигуряваше хляба; неговото истинско призвание бе започнатият от двайсет и две години и недовършен превод на Стария завет от английски обратно на старогръцки. Само че посетителката, изглежда, бе напълно чужда на всичко това, макар видът й да говореше, че при този ветрец тя не би трябвало да има тегло и устойчивост по-големи от тези на недокоснат къс пепел, останал след изгарянето на някоя хартийка. Това бе дребна негърка — старица, с хлътнало, невероятно състарено лице под бялата забрадка и черната сламена шапка, която спокойно би побрала цяло дете.

— Бийчъм ли? — каза Стивънз. — Значи, живеете във фермата на мистър Карадърз Едмъндз.

— Напуснах — рече тя. — Идвам да си търся момчето. — И после, като седна на коравия стол срещу него и без повече да шавне, тя се разбъбра: — Род Едмъндз продаде моя Бенджамин. Продаде го в Египет. Взел го фараонът…

— Почакайте — прекъсна я Стивънз. — Почакайте, леличко. — Защото имаше опасност паметта и спомените да се объркат. — Щом не знаете къде е внукът ви, отде знаете, че е в беда? Или мистър Едмъндз ви отказа помощта си да го намерите?

— Продаде го Род Едмъндз — каза тя. — В Египет го продаде. Де ще знам къде е. Знам само едно: фараонът го е взел. А ти си тук законът. От теб искам да ми намериш момчето.

— Добре — съгласи се Стивънз, — ще се помъча да го намеря. А като няма да се връщате у дома, къде ще спите в града? Иска се доста време, особено като не се знае къде е отишъл и цели пет години не се е обаждал.

— Ще спя при Хемп Бийчъм, брат ми.

— Добре — каза Стивънз. Не се изненада. Познаваше Хемп Бийчъм, откакто помнеше и себе си, но старицата не бе срещал никога преди това. Но и да бе я виждал, пак нямаше да се изненада. Такива си бяха. Можеш да ги познаваш години, години може да ти работят под различни имена, додето изведнъж по една чиста случайност научаваш, че са брат и сестра.

Седнал в горещия лъх на въздуха, който не бе никакъв ветрец, той се вслуша в бавните й мъчителни стъпки по външната стълба и се сети за внука. Преписката по този въпрос бе минала през писалището му преди пет-шест години, след което я отнесоха на щатския прокурор — ставаше дума за Буч Бийчъм, името, под което се подвизаваше младежът през онази година, която прекара едва ли не цялата в градския затвор: дете от дъщерята на старата негърка, осиротяло от майка си още с раждането и захвърлено от бащата, което бабата бе взела и опитала да отгледа. Опитала, защото още на деветнайсет внукът напуснал фермата, дошъл в града и близо цяла година лежал за комарджилък и побоища, за да хлътне най-сетне със сериозното обвинение, че е разбил и обрал един магазин.

Заловен с кръв по ръцете, при което замахнал с къс желязна тръба към полицая, който го изненадал, той се строполил на земята, защото полицаят го ударил с дръжката на пистолета, разпсувал се през размазаната си уста, а зъбите му, каквито били кървави, се оголили в някакъв безумен смях. След две нощи избягал от тъмницата и повече никой не го видял — бил вече кажи-речи пълнолетен и имал нещо от баща си, който го създал, а после изоставил; сега лежеше в щатския затвор за убийство — не само насилие ще да е носело това семе, имало е в него и нещо много зло и опасно.

Ето кого ще трябва да намеря, помисли Стивънз. Защото и за миг не се поколеба в предчувствията на старицата. Щом и тя е могла да угади къде е момчето и какво горе-долу е премеждието му, той нямаше да се учуди, макар да мислеше, че по-късно сигурно ще се учуди от това, колко бързо е открил къде е то и в какво се състои работата.

Най-напред помисли да телефонира на Карадърз Едмъндз, в чиято ферма е бил изполичар мъжът на старата негърка, но след това се сети — както и тя му бе споменала, — че Едмъндз вече е отказал да се намесва в тази история. Седеше неподвижен, а горещият вятър рошеше непослушната му бяла грива. Сега му стана ясно какво е искала да каже старата негърка. Спомни си, че именно Едмъндз бе човекът, който най-напред изпрати момчето в Джеферсън. Бе го хванал да се вмъква в лавката на фермата и му бе заповядал да се измита, забранявайки му повече да се вестява там. Не шерифът и не полицията, помисли си той, а нещо много по-всеобхватно… Стана, откачи старата си износена, но още прилична панамена шапка, слезе по външната стълба и прекоси празния площад под надвисналата жега на приближаващото пладне, отправяйки се към редакцията на околийския вестник. Там завари издателя — неописуемо дебел, по-възрастен, но не толкова побелял човек, с черна папионка на ластик и старомодно скроена риза.

— Една стара негърка на име Моли Бийчъм — почна Стивънз. — Живее с мъжа си във фермата на Едмъндз. Думата е за внука й. Помниш го, Буч Бийчъм, преди пет-шест години, оня, дето се мота из града