готвачи. Спа в груби завивки без чаршафи, както спят ловците. Всяка сутрин сивата заря го сварваше вече на крак със Сам Фадърз, в прикритието, което му бяха предоставили. Беше най-лошото, най-зле уреденото. Бе очаквал това; в себе си още не смееше да се надява, че от първия път ще чуе хукналите кучета. Но ги чу. Беше на третата сутрин — един идващ от никъде, почти неразличим ропот и все пак разбра какво значи, макар никога да не бе чувал толкова много кучета, побягнали вкупом; ропотът се усили, премина в отделни, различаващи се гласове, докато най-сетне можа да назове имената на петте кучета, които братовчед му бе пуснал да вървят с останалите.
— Хайде сега — каза Сам, — вдигни пушката, дръпни и двете петлета и не мърдай!
Но не, още не бе дошъл неговият ред. Нали трябваше да има смирение — той бе научил това. И можа да се научи на търпение. Беше само на десет години и само от една седмица тук. Мигът го отмина. Стори му се, че почти съзира елена, мъжкар, с цвят на пушек, удължен от бързината — скри се, а лесът, сивата самотност все още кънтяха дори след като гласовете на кучетата замряха; някъде отдалече между смръщените дървета в сивото кашаво утро долетяха два изстрела.
— А сега пусни петлетата — каза Сам. Послуша го.
— И ти си знаел — каза той.
— Да — рече Сам. — Искам да се научиш какво трябва да правиш, ако не си стрелял. Най-много хора и кучета се избиват, когато мечката или еленът вече са минали и заминали.
— Но това не беше тя — каза момчето. — И обикновена мечка не беше. Само един елен.
— Да — рече Сам, — само един елен.
Една сутрин, вече през втората неделя, той отново дочу кучетата. Този път не дочака Сам да се обади и сам зареди твърде тежката и твърде дълга мъжка пушка, както го бе научил Сам, макар да знаеше, че сега кучетата и еленът ще преминат по-далеч от всеки друг път, та едва ще ги чуят. Дори не личеше да тичат — нещо, което му бе вече познато. Тогава откри, че до него се е приближил Сам, който го учеше първо да зареди пушката и като заеме позиция, от която ще може най-добре да вижда във всички посоки, повече да не мърда.
— Ето — каза той, — слушай!
Момчето се ослуша — това не беше хоров рефрен, мощен и ясен след чистата диря, а безразборно джафкане с една октава по-високо и с нещо повече от нерешителност и дори с жалка окаяност, — той не успя веднага да разбере това — кучета, които се двоумят, не тичат, а вървят бавно и оставят във въздуха ехото на едно слабо, почти човешко безумство, унизително, по човешки мъчително, ала този път пред него нямаше нищо, нито дори чувството за някаква полетяла и невидима фигура с цвета на пушек. Той чу как Сам диша до рамото му. Видя и надигналите се криви очертания на вдишващите му ноздри.
— Старата Бен! — шепнейки, извика той.
Сам не помръдваше, ако не се смята бавното постепенно извръщане на главата му по посока на замиращите гласове и лекото и непрекъснато свиване и разширяване на ноздрите му.
— Ха! — рече той. — Дори не тича. Ходи.
— Чак тук — извика момчето. — Тук при нас?
— Всяка година прави така — каза Сам. — По един път. Аш и Бун разказват, че идвала тук да разпъди другите по-малки мечки. Да им каже да си обират крушите и да не се вестяват, додето има ловци и кучета. Кой знае… — Момчето вече нищо не чуваше, но главата на Сам продължаваше бавно да се извърта и най- сетне той видя тила му. После се обърна и сведе към него очи: същото лице, сериозно, добре познато, безизразно, ако не се смее, същите старчески очи, в които бавно угасна нещо мрачно и пронизително искрящо, страстно и горделиво. — Вече й е все едно, няма страх ни от други мечки, ни от бога, ни от хората. Идва да види кои сме тука, кой е новият тази година, може ли да стреля или не, дали заслужава да остане в лагера, дали вече сме си намерили куче, което ще може да я сдави и да я държи, додето пристигне човек с пушка. Защото е най-главната. Тя е тарторът. — Всичко угасна, стопи се; очите му отново бяха предишните очи, които е познавал цял живот. — Ще ги накара да я проследят до реката. И там ще ги отпрати да си ходят. И ние можем да си ходим, виж ги само на какво ще приличат, като се приберат в лагера.
Кучетата бяха стигнали първи, десет от тях се гушеха под кухненските дъски, а той и Сам клекнаха да надникнат в мрака, гдето лежаха утихнали, въртящи светнали и чезнещи очи, без звук, издаващи единствено някакви зловонни изпарения, които момчето все още не можеше точно да определи, защото в тях имаше нещо повече от кучешко, нещо по-силно от куче, не просто животинско, а направо зверско. Защото пред тяхното унизително и болезнено джафкане не бе имало нищо, освен една самота, една пустиня; ето защо, когато късно следобед се прибра и единайсетото куче и той и Джим, синът на Тени, хванаха неподвижната и все още разтреперана кучка, а Сам намаза разпокъсаното й ухо и раздрано рамо с терпентин и катран, разбраха, че не живо същество, а самата дива гора се е навела за миг и с леко потупване й се е скарала за безразсъдната смелост.
— Също като човек — каза Сам, — като хората. Откога е отлагала храбростта си, ама си е знаела, че рано или късно ще й потрябва да я покаже поне веднъж, та да има право и занапред да се нарича куче; още отначало си е знаела какво ще й се случи, като се прояви.
Не разбра кога е заминал Сам Фадърз. Просто усети, че го няма. Следващите три сутрини ставаше и закусваше, а Сам го нямаше да го дочака. Отиваше в прикритието самичък — намираше го без чужда помощ и стоеше там, както го бе учил Сам. На третата сутрин отново чу кучетата — те пак тичаха, силни и волни, по истинска следа; приготви пушката, нали вече бе научил как, но хайката премина край него, преди да я зареди — само за тези две седмици той и не заслужаваше друго, твърде къс бе този период в сравнение с целия му живот, който с търпение и кротост бе вече посветил на тази пустош; отново чу изстрел, само един, единствената гръмовна вест от пушката на Уолтър Юъл. И тъй като можеше не само да намира прикритието без ничия помощ и след това да се връща в лагера, а и да си служи с компаса, даден му от братовчеда, той стигна Уолтър и го завари в очакване сред неразборията на кучетата около извадените вътрешности на елена, изпреварвайки всички други, освен майор Де Спейн и Джим, дошли на коне, изпреварвайки дори чичо Аш, който пристигна с едноокото муле от фургонния впряг — то не обръщаше никакво внимание на миризмата на кръв и казваха, че не го тревожела дори миризмата на мечка.
Но върху мулето беше не чичо Аш, а Сам Фадърз. Върнал се. Сам го изчака да свърши обеда и после той на едноокото муле, а Сам на другото яздиха повече от три часа в този бързо намаляващ безслънчев следобед, без път, без следа, и излязоха на място, което не бе виждал преди. Тогаз разбра защо Сам го е накарал да язди едноокото муле, което не би се сепнало от миризмата на кръв и диви животни. Другото, здравото, неочаквано спираше и се мъчеше да хвърля къчове дори след като Сам слизаше от него, мяташе се и дърпаше поводите в ръцете на Сам, който ги държеше и гласно го придумваше да върви напред, не смееше да го пришпорва, а го теглеше напред; момчето слезе от едноокото и то спря. И тогава, застанал до Сам във величавия гъст сумрак на прастарата гора и замиращия зимен следобед, той погледна безмълвно надолу към прогнилия дънер, издълбан и белязан с отпечатъци от лапи, и във влажната земя до него съзря следата на една огромна и безформена двупръста нога. Сега разбра онова, което бе доловил в гласовете на кучетата сутринта и което бе подушил, когато надникна под кухнята, където се бяха сгушили. То се появи и у него, малко по-различно, защото те бяха закоравели зверове, а той — не, но само малко по-различно: една скрита жажда, една окаяност, чувството за собствената му крехкост и безсилие пред вечната гора, но не съмнения и страх; във внезапния прилив на слюнка усети някакъв пиринчен вкус, един остър и силен гърч в мозъка, или може би в стомаха (не можа да определи къде, пък и това нямаше значение); разбираше само, че за първи път му става ясно как мечката, която се носеше в слуха му и изникваше в сънищата, откакто се помни, положително е съществувала и в ушите и сънищата и на братовчед му, и на майор Де Спейн, и дори на стария генерал Компсън, откакто те се помнят; че тази мечка е простосмъртно животно, а всеки ноември те са тръгвали за бивака, без ни най-малкото намерение да я убиват — и то не защото не може да бъде убита, а защото досега те нито веднъж не са вярвали, че могат да сторят това.
— Значи, утре — каза той.
— Искаш да кажеш да се опитаме утре — поправи го Сам. — Но още нямаме куче.
— Как, нали имаме единайсет? В понеделник те я гониха.
— А ти ги чу — каза Сам. — И ги видя. Не, още нямаме кучето, което ни трябва. Едно е нужно. Ама го няма. Може и никъде да го няма. Иначе не й остава нищо друго, освен да налети на някого, който носи пушка и знае как да стреля.
— Няма да съм аз — рече момчето. — Или Уолтър, или майорът, или…
