завивките си на кухненския под и да е запалил огъня. Носеше само компаса и една тояга за змиите. Щеше да извърви почти миля, преди да му се наложи да погледне компаса. Приседна на един пън с невидимия компас в ръка, а потайните нощни звуци, секнали при движението му, рукнаха отново и по-късно напълно замряха, кукумявките млъкнаха, предавайки се на събудените дневни птици, в посивялата влажна гора проникна светлина и той можа да различи стрелката. Продължи бързо и все тъй тихо, несъзнавайки, че е станал още по-опитен; прескочи една кошута и еленчето й, прогони ги от леговището им, а те изпращяха в съчките, подметнаха бели опашки, еленчето хукна подир майка си и той се учуди, че тича толкова бързо. Вървеше в правилната посока, срещу вятъра, както го бе учил Сам, но сега това нямаше значение. Бе оставил пушката. По собствена воля и отречение бе приел не игра, не избор, а условия, които нарушават не само досегашната и ненарушима тайнственост на стръвницата, но и всички древни правила на равновесието между ловец и жертва. Сега нямаше да се страхува, дори в мига, когато страхът напълно ще го обземе: и кръвта, и кожата, червата и костите и споменът от онова отдавнашно време, непревърнало се още в спомен — всичко, освен прозрачната и бистра неутолима яснота, едничкото, което го отличаваше от стръвницата и от всички други мечки и елени, които отсега нататък щеше да преследва едва ли не цели седемдесет години. Сам Фадърз му бе казал: „Плаши се колкото щеш. Без това не може. Но не се страхувай! Нищо в гората няма да ти причини лошавина, ако не го притиснеш на тясно, или ако не подуши, че се боиш. Мечката и еленът, както и храбрите хора, не понасят страхливците.“
По пладне отдавна бе преминал малкото блато, намираше се много по-навътре в тази нова и враждебна земя, отколкото преди; движението си проверяваше не само по компаса, но и с помощта на стария, тежък и дебел като кифла сребърен часовник, останал от баща му. Имаше девет часа, откакто бе напуснал бивака; девет часа по-късно мракът щеше да е вече едночасов. Чак сега спря за пръв път, откак бе станал от дънера, където можа да види компаса, огледа се и обърса с ръкав потното си лице. Вече бе предал волята си в името на неизбежността, смирен, спокоен и без никакво съжаление, но и това очевидно не бе достатъчно, малко бе да изостави пушката. Поспря като дете, чуждо и загубено в зелените, извисени мрачнотии на непрогледната пустиня. И напълно й се отдаде. Да, компасът и часовникът! Значи, още не е изцяло непорочен. Откачи от панталоните си верижката на единия и примката на другия, провеси ги на един храст, подпря тоягата до тях и продължи.
Когато разбра, че се е загубил, постъпи, както го учеше Сам: обиколи в кръг, за да засече собствените си следи. Два-три часа вървя бавно, доста по-бавно, отколкото след като остави компаса и часовника на храста. Затова забави още — дървото не можеше да бъде много далече; и наистина, намери го, преди да е очаквал, обърка се и тръгна към него. Ала под него нямаше ни храст, ни компас, нито часовник; тогаз направи следващото, на което го бе учил Сам: отново избиколи, но в обратна посока, в много по-голям кръг, тъй че все някъде да засече следите си. Но не намери ни следи, ни белези — нито от собствените си, ни от чужди нозе. Сега вече забърза, макар все още спокоен, а сърцето му захвана да бие по-бързо, но все още самоуверено и силно; този път не можа да открие дори дървото — сега под него имаше повален ствол, какъвто не бе видял преди това, а зад него — малко тресавище, просмукана някъде между земята и водата влага; и тогава реши да прибегне до следващото и последното, на което го учеше и упражняваше Сам, и както седеше на ствола, забеляза кривата стъпка, изкорубения отпечатък в мократа пръст, който пред очите му се пълнеше с вода, напълни се и водата запрелива, а очертанията му взеха да се размиват. Като вдигна поглед, съзря следващата стъпка, стана и видя третата, тръгна — още една, уж не бързаше, а затича, само и само да не ги изгуби — те се появяваха пред него, сякаш направени от въздух, една крачка напред; загубеше ли ги, завинаги щеше да се изгуби и той, неуморен, нетърпелив, без капка съмнение или страх, задъхваше се от силния и бърз чук на сърцето си и ненадейно излезе на малка горска поляна. Лесът се сля в едно и безшумен и вкаменен се завъртя — дърветата, храстът, компасът и часовникът, блещукащи в проникващия слънчев лъч. И тогава видя стръвницата. Отникъде не изникна, отникъде не дойде: стоеше просто там, неподвижна, като закована в задяната безветреност на пъстрата обедна горещина, съвсем не толкова едра, колкото си я представяше, но почти толкова огромна, колкото очакваше, малко по-голяма, несъразмерна в пъстрия мрак. Гледаше го. После се раздвижи. Прекоси полянката, без да бърза, за миг излезе в пълния блясък на слънцето и пак се скри, спря отново и извърна през рамо очи. След това си отиде. Не тръгна навътре в гората, а избледня, потъна обратно в пустошта, без да се помръдне — сякаш бе наблюдавал риба, някой грамаден стар костур, който се спуска в тъмните дълбини на своя вир и изчезва без да е трепкал с перки.
II
Трябваше да мрази Лайън и да се страхува от него. Вече бе навършил тринайсет. Бе застрелял първия си елен и Сам Фадърз го беляза по лицето с топлата кръв, а през ноември уби и мечка. Но още преди това посвещаване в рицарство, той бе станал толкова опитен в гората, че се мереше с мнозина от възрастните, имаше вече тяхната опитност. Сега той беше и по-добър от повечето мъже. На двайсет и пет мили от лагера нямаше кътче, което да не му е познато — блата, била, белязани дървета и пътеки; можеше да преведе всекиго направо до кое да е място и да го върне обратно. Познаваше пътища на дивеча, които дори Сам Фадърз никога не бе изнамирал. На третата есен откри леговището на елен и без братовчед му да го усети, взе пушката на Уолтър Юъл и залегна да издебне елена, а на утрото, когато животното се връщаше, той го застреля — Сам казваше, че точно тъй правели и дедите му от чикасо.
Сега вече познаваше следата на старата стръвница по-добре и от своята — и не само кривата. Видеше ли стъпката на кой да е от трите здрави крака, моментално я различаваше от всички останали, и то не само поради размерите. В тези петдесет мили имаше и други мечки и те оставяха не по-малки или поне подобни следи, тъй че нейните изглеждаха по-големи само при сравнение. И нещо повече. Ако Сам Фадърз беше негов настойник, а зайците и катериците в задния двор — негова забавачница, лесът, управляван от старата стръвница, стана негов колеж, а самата тя, стръвницата, толкова отколе сама и бездетна, за да му бъде безполова родоначалница, се превърна в негов университет.
Сега можеше да намира изкривената следа винаги когато пожелае — било на десет мили, било на пет, някога и съвсем близо до бивака. Застанал на пусия в следващите три години, той на два пъти дочу как псетата улавят дирята й и веднъж дори я налетяха, случайно, а гласовете им се извисиха окаяни и почти човешки в своето безумство. Веднъж, тръгнал без кучета и с пушката на Уолтър Юъл, той я видя, като прекосява един дълъг коридор от повалени дървета, изсечен от преминалия там ураган. Тя сякаш не стъпваше, а се провираше из хаоса от дънери и клони също като локомотив, по-бързо, отколкото му се чинеше, че може да се движи мечка, едва ли не като елен, при това еленът би преминал разстоянието повече във въздуха; тогаз разбра защо е необходимо куче — не само неимоверно смело, но и достатъчно голямо и бързо, за да я сдави. У дома си имаше едно пале, мелез, негрите му викаха мъниче, мишкар, не много по-голямо от плъх — то имаше кураж, отдавна престанал да минава за храброст и превърнал се в безразсъдна смелост. Едно лято го взе със себе си и като избра момента, сякаш се канеше да иде на среща с друго човешко същество, понесе го, скрил главата му в чувал, а Сам Фадърз водеше на въже двойка грамадни песове. Залегнаха на дирята по посока на вятъра и зачакаха стръвницата в засада. Бяха толкова близо, че тя попадна в клопката — по-късно му дойде на ум, че е станало тъй, защото се е изненадала и смаяла от пронизителния луд лай на мъничето. Попадна в клопката точно до дънера на един висок кипарис и се изправи на задните си крака. На момчето се стори, че непрекъснато расте и се възправя все по-висока, а двата песа като че се заразиха от отчаяния и безразсъден кураж на палето. Сети се, че мъничето съвсем не мисли да спира. Хвърли пушката и изтича. Когато настигна и сграби полудялото като дива въртележка кученце, стори му се, че се намира точно под мечката. Усетя миризмата й, силна, гореща и противна. Проснал се на земята, вдигна очи — тя се издигаше, същинска кула, и надвисваше отгоре му като буреносен облак. Спомни си нещо познато и се досети: точно такава я бе виждал в сънищата си.
След това изчезна. Не забеляза кога. Коленичи, хванал побеснялото пале с две ръце, и чу стихналото скимтене на двата песа, които се отдалечаваха; показа се Сам с пушката. Тихо я остави до момчето и застана да го гледа.
— За втори път я срещаш, и то с пушка в ръка. Този път нямаше как да не улучиш.
Момчето се изправи. Продължаваше да стиска мъничето. Макар и в ръцете му, то не спираше бясното си джафкане, подскачаше и се пънеше към заглъхващия лай на кучетата, напомняйки вързоп стоманени пружини.
