Стръвницата

— Възможно е — каза Сам. — Ти само внимавай утре. Защото тя е умна. Затуй още живее. Попадне ли в клопка и се наложи да избира на кого да връхлети, ще избере тебе.

— Мене? — сепна се той. — Откъде ще знае?… — Замълча. — Според теб тя вече ме познава и знае, че досега не съм бил в Биг Ботъм? Че кога е имала време да разбере дали… — И отново замълча с вторачени в Сам очи. После добави кратко, без учудване: — Значи, мене е наблюдавала! Ами то, един път да ме види и…

— Ти утре внимавай! — каза Сам. — А сега по-добре да се връщаме, че додето стигнем лагера, отдавна ще се е стъмнило.

На другия ден тръгнаха три часа по-рано от обикновено. Тръгна дори чичо Аш, готвачът, който иначе нямаше много работа, освен дето приготовляваше храната за ловджийските и лагерни угощения на майор Де Спейн и затова се назоваваше лагерен готвач; но вследствие най-обикновеното си противопоставяше на пущинака, дори той беше белязан от него, от което бе придобил навиците на всички останали; тъй беше и с момчето, което до преди две седмици изобщо не бе виждало гора, а сега изведнъж трябваше да се сблъска с разкъсаното ухо и рамо на едно куче и с отпечатъка на една крива нога върху педя влажна пръст. Яздеха. Разстоянието беше голямо, за да ходят: момчето, Сам и чичо Аш във фургона с кучетата, братовчед му, майор Де Спейн, генерал Компсън, Бун, Уолтър и Джим, синът на Тени — по двама на конете. Първите сиви лъчи на утрото отново го свариха в прикритието, където в онова първо негово утро преди две седмици го бе завел и оставил Сам. С твърде голямата за него пушка, която се пълнеше отзад и която дори не бе негова, а на майор Де Спейн, и с която бе стрелял само веднъж, първия ден, подпрян на един дънер да види какво значи пушка да рита, да се научи да я пълни с мукавените патрони, застана до един грамаден евкалипт; наблизо се виждаше малко блато, чиято черна скована вода изпълзяваше неподвижна от сноп тръстики в другия край на полянката и отново се вмъкваше сред други тръстики и там някъде невидима птица, големият кълвач, наричан от негрите „господ-бог“, чукаше по някаква умряла коруба. Прикритието беше като другите, различаваше се от ония, в които бе стоял през останалите сутрини, само по някои дреболии: мястото наоколо бе ново и все пак не по-малко познато от другото, което бе повярвал, че за две недели едва-едва е опознал — същото уединение, същата самотност, през която боязливият и крехък човек просто е минавал, без нищо да измени, без да остави ни отпечатък, ни резка; точно тъй ще да е изглеждало то и когато първият праотец на Сам Фадързовите предшественици от племето чикасо е проникнал тук и се е огледал с приготвена тояга, каменна брадва или изпънат костен лък; сега то беше различно само защото, клекнал до кухнята на бивака, той бе подушил под нея раболепно сгушените псета, бе видял разкъсаното ухо и рамо на кучката, която, както казваше Сам, е трябвало веднъж да бъде смела, за да се нарича и утре куче, а вчера на пръстта до поваления ствол съзря и следата на една жива лапа. Не се чуваха никакви кучета. В същност той изобщо не ги чу. Долови само, че тропането на кълвача е престанало и усети, че стръвницата го наблюдава. Но не я видя. Не узна откъде го гледа — от тръстиките или зад гърба му. Не помръдваше, стискаше безполезната пушка, с която, стана му ясно, никога не би стрелял в нея — ни сега, ни друг път, — и усети в слюнката си онзи вкус на пиринч, който му се натрапи, когато надничаше под кухнята към сгушените кучета.

След малко тя си отиде. Сухото почукване на кълвача продължи също тъй внезапно, както бе спряло. После му се стори, че дочува кучетата — само някакъв ропот, без отчетлив звук; може би го чуваше две-три минути, преди да осъзнае какво е — то изплуваше в слуха му, после отново заглъхваше. Не се приближиха. Не можа да се закълне кучета ли чу и ако са кучета, мечка ли бяха подгонили, друга мечка, разбира се. От тръстиките изникна Сам, прескочи блатото, а ранената кучка го следваше по петите със стъпки, на които учат птичарите. Приближи се и приклекна до крака му, цялата разтреперана.

— Не я видях — рече той. — Не можах, Сам.

— Знам — отвърна Сам. — Тя те е гледала. И не си я чул, нали?

— Не — каза момчето, — аз…

— Умна е тя — рече Сам. — Много е умна. — Момчето отново забеляза в очите му познатите и притъмнени, замислени искри; Сам погледна леко и непрестанно треперещата кучка до крака на момчето. От издраното й рамо като ярки малини бяха бликнали капки прясна кръв. — И е много голяма. А ние все още нямаме куче като хората. Но може би някой ден…

Защото някой ден щеше винаги да има. Сега беше само десетгодишен. Струваше му се, че се вижда заедно с нея, двамата, прилични на сенки в преддверието на ада, откъдето времето тръгва и се превръща на време: старата стръвница, освободена от своята смъртност, и сам той, поел част от нейната. Защото сега му ставаше ясно онова, което бе надушил в сгушените кучета, което бе усетил в собствената си слюнка; едва сега той позна страха, тъй както юношата познава предадените му по наследство, ала далеч не в негово владение любов, страсти и опит, когато за първи път случайно се намери в присъствието или просто в спалнята на жена, която е обичала и е била обичана от много мъже. И тъй, аз ще трябва да се срещна с нея — мислеше той без ужас и дори без надежда. — Ще трябва да я погледна в очите. Така дойде юни следващата година. Отново бяха в лагера и празнуваха рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Макар че единият бе роден през септември, а другият — посред зима и приблизително трийсет години по-рано, всеки юни двамата, МакКаслин, Бун и Уолтър Юъл (а отсега нататък и момчето) прекарваха по две седмици в лагера, ловяха риба, стреляха по катерици и пуйки, а нощно време взимаха кучетата и тръгваха да бият миещи се мечки и диви котки. В същност с рибата, катериците и дивите котки се занимаваха Бун и негрите (а сега и момчето), тъй като доказаните ловци, не само майор Де Спейн и старият генерал Компсън (които прекарваха двете седмици на столовете-люлки край огромния железен котел със супа, бъркаха и опитваха, а чичо Аш се караше, че не се правело така, пък Джим, синът на Тени, само наливаше уискито в калаения черпак и оттам го пиеше), но дори МакКаслин и Уолтър Юъл, които все още бяха достатъчно млади, не одобряваха друг вид стрелба, освен с пистолет по дивите пуяци за облог или да изпитат вярното си око.

И тъй, братовчед му МакКаслин и останалите си мислеха, че ходи за катерици. На третата вечер той реши, че и Сам Фадърз мисли същото. Всяка сутрин след закуска напускаше бивака. Сега вече имаше собствена пушка, подарък за Коледа; щеше да я притежава и да стреля с нея още почти седемдесет години, а от двете новички цеви, затворени в новия приклад, един ден щеше да остане само посребреният предпазител, на който бяха гравирани неговото и на МакКаслин имена и датата 1878. Той намери дървото до малкото блато, където бе стоял в онази утрин. С помощта на компаса обиколи наоколо; без да съзнава какво прави, продължаваше да се учи и да става все по-опитен от обикновените горски ловци. На третия ден намери дори дънера, където за първи път бе видял следата. Стволът бе напълно свлечен, но се изцеляваше с невероятна бързина и с някаква страстна и почти видима ревност търсеше отново земята, от която бе израсъл. Сега обикаляше лятната гора, мрачна от зеленина и много по-смръщена, отколкото в сивото ноемврийско мъртвило; дори по пладне слънцето проникваше само тук-таме, колкото да прошари с безветрените си петна земята, която никога не изсъхваше напълно и гъмжеше от змии — мокасинови ли не щеш, водни, гърмящи, всичките пъстри като нашарения мрак и затова рядко можеше да ги забележи, додето не шавнат. Връщаше се в лагера все по-късно и по-късно, първия ден, втория ден, а привечер на третия ден мина край дървената оградка, затваряща плевнята, в която Сам вечерно време прибираше животните.

— Още не търсиш, където трябва — каза му Сам.

Той се спря. Замълча за момент и след това мирно и тихо избухна, както избухват момчетата, когато поточето отнесе струпаното от тях язче:

— Добре де! А как? Ходих на блатото. Намерих и онова дърво…

— Мен ако питаш, всичко това добре. Ама тя те е дебнала. Не й ли видя дирята?

— Не — каза момчето, — аз изобщо не мислех…

— Всичко е от пушката — рече Сам. Бе застанал до оградата, неподвижен и стар, син на негърка-робиня и вожда на чикасо, с избелели и протъркани гащи и едва държаща се шапка от пет цента, от ония сламени шапки, дето бяха станали символ на негърската робия и с нищо не показваха, че който ги носи, е свободен. Лагерът — поляната, постройката, плевнята и дворчето, с които майор Де Спейн на свой ред едва забележимо и мимолетно дращеше хълбока на леса — всичко избледня в сумрака, потъна в незапомнения мрак на гората. Пушката — размисли се момчето, — пушката. — Трябва да избереш — добави Сам.

На следната утрин тръгна преди светлика, без да хапне, дълго преди чичо Аш да се е пробудил в