— И какво ще правиш с него?
— Ще видите — каза Сам.
През втората седмица всеки ден ходеха до плевнята на Сам. От покрива той бе махнал няколко греди и след затварянето на капана бе изтеглил оттам с въже трупа на жребчето. Всяка сутрин пускаше през дупката ведро вода, а кучето неуморно се мяташе о вратата, падаше назад и скачаше отново. Нито веднъж не издаде звук, в движенията му не доловиха нищо неистово — само една студена и мрачна, неукротима решителност. Към края на седмицата престана да се хвърля във вратата. Въпреки това по нищо не личеше, че силите са го напуснали; не можеше да се приеме и другото — че е разбрало неподатливостта на вратата. Като че просто му бе омръзнало повече да скача. Но не клюмна. Никой никога не го видя да клюмне. Стоеше на крака и сега го виждаха ясно — малко еърдейл, малко мастиф1, все така по малко от може би една дузина други породи, ала в гърба по-широко с трийсет инча от най- големите и на око тежко най-малко петдесет кила, със студени жълти очи, огромни гърди и този необикновен цвят на синя цевна стомана.
Така минаха двете седмици. Готвеха се да напускат бивака. Момчето се примоли да остане и братовчед му разреши. Премести се при Сам Фадърз в хижата. И всяка сутрин го гледаше как спуска ведрото в плевнята. Към края на седмицата кучето клекна. Надигаше се и къде пълзешком, къде на крака, довличаше се до ведрото, пийваше вода и отново рухваше. Една сутрин не можа и водата да достигне, не можа нито един крак да отлепи от пода. Сам грабна една къса тояга и се приготви да влезе при него.
— Почакай — спря го момчето, — да взема пушката.
— Няма нужда — рече Сам. — Няма да шавне.
Така и стана. Сам го докосна, а то, отпуснало на една страна изпосталяла снага и глава, лежеше неподвижно с широко разтворени жълти очи. Те вече не бяха жестоки, нямаше я дребнавата злоба, а само студена и почти безлична неприязън, явила се там като естествена сила, и не виждаха нито Сам, нито момчето, надзъртащо между дъските.
Сам почна отново да го храни. Първия път се наложи да му вдигне главата, за да излочи кашата. Същата нощ на разстояние, което кучето можеше да достигне, той остави паница с каша, в която бе нахвърлял късове месо. На сутринта паницата беше празна, кучето лежеше по корем с вдигната глава и вперени във вратата жълти очи, но когато Сам влезе, в тях не се забеляза никаква промяна — бяха все тъй студени, а то, дори като скочи неуверено и безцелно от слабост — все тъй мълчаливо; Сам едва успя да го цапардоса с тоягата, да изхвръкне от плевнята и да тръшне вратата. И тогава, като че изобщо не бе гладувало две недели, кучето се хвърли към вратата, явно без да усеща земята под себе си.
По обяд същия ден през гората откъм лагера се зададе някой с радостни викове. Беше Бун. Приближи и погледна през пролуките грамадното куче, отново легнало по корем с вдигната глава и сънливо замигало към нищото с жълтите си очи: неукротимия и несломен дух.
— По-добре да освободим тоя кучи син — каза Бун, — да хванем Старата Бен и да я пуснем след него. — После обърна към момчето загоряло от времето и сбърчено като цвекло лице. — Събирай си партушините! Кас рече да се връщаш у дома. Доста си губил време с тоя безобразник, дето яде конско.
Бун бе довел в лагера муле, взето назаем, а каручката чакаше на ръба на падината. Тази нощ момчето си беше вкъщи. Разказа на МакКаслин всичко.
— Сам пак ще го държи гладно, докато успее да влезе и да го пипне. После пак ще го нахрани и ако трябва, още един път ще го държи гладно.
— Но защо? — попита МакКаслин. — С каква цел? Дори Сам няма да успее да опитоми тая хала.
— За какво ни е опитомен? Искаме го такъв, какъвто е. Работата е да го накараме да разбере, че не прави ли това, което Сам или някой друг му заповяда, няма да излезе от плевнята. Това е единственият пес, който ще се опъне на Старата Бен и ще я задържи. Вече му измислихме име, казва се Лайън.
Най-после дойде и ноември. Върнаха се в бивака. Заедно с майор Де Спейн, генерал Компсън, братовчед си, Уолтър и Бун, той стоеше в дворчето сред пушките, завивките и сандъците с храна и гледаше: по пътеката се задаваха Сам Фадърз и Лайън — индианецът, старецът с протърканите дочени панталони и гумени ботуши, с проскубан овчи кожух и шапката, оставена му от бащата на момчето, и песът-грамада, тежко стъпващ до него. Кучетата се спуснаха да ги посрещнат, но спряха, освен младото, все тъй неразумно и лишено от правилна преценка. То изтича до Лайън и взе да се умилква. А той, без да губи време и без дори дъх да си поеме, просто го цапна с едната си лапа, както би направила мечка, и то се претъркули с вой на пет-шест крачки. След това Лайън пристъпи в двора, сънливо примигващ и никого не гледащ, а Бун рече:
— Исусе! Ще ми даде ли да го пипна?
— Можеш — каза Сам. — Все му е едно. Пет пари не дава за нищо.
Момчето видя и това. И бе свидетел на тази история цели две години — от момента, в който Бун докосна Лайън по главата и след това коленичи до него да му опипа костите и мускулите, силата му да види. Лайън бе сякаш жена, а може би Бун беше жената. Това май бе по-вероятно — огромното, смръщено, на вид сънливо куче, което по думите на Сам Фадърз от нищо не се интересуваше, и невъздържаният, безчувствен и твърдолик човек с капките далечна индианска кръв и мозъка на дете. Той видя как Бун пое от Сам и чичо Аш храненето на Лайън. Виждаше го да клечи в студения дъжд до кухнята, докато Лайън яде. Лайън не спеше и не ядеше с другите кучета, макар че никому не беше ясно къде спи. Едва през втория ноември, мислейки дотогава, че Лайън спи в колибата си до хижата на Сам Фадърз, братовчед му МакКаслин спомена съвсем случайно нещо пред Сам и Сам му обади. Същата нощ момчето, майор Де Спейн и МакКаслин взеха една лампа и влязоха в задната стая, където спеше Бун — това бе тясно, задушно помещение, което вонеше на немития Бун и мокрите му ловджийски дрехи. Легнал по гръб и захъркал, Бун се събуди, а до него се вдигна главата на Лайън, за да ги изгледа със студените си сънливи жълти очи.
— Проклятие, Бун! — каза МакКаслин. — Да махнеш това куче от тука! Утре сутрин трябва да гони Старата Бен. Как, по дяволите, мислиш, че ще подуши нещо по-слабо от пор, след като ти е дишал вонята цяла нощ?
— Не съм забелязал моят нос досега да се е повреждал от моята си воня — отвърна Бун.
— И да се е повредил, много важно! — обади се майор Де Спейн. — Няма ти да гониш стръвницата. Изкарай го! Да върви отдолу при другите кучета.
Бун се надигна.
— Нали ще убие първото, което му се прозее или му смръкне в муцуната!
— Не мисля — каза майор Де Спейн. — На никое от тях не му стиска да му се прозява в муцуната и да го докосва, па дори и насън. Хайде, махай го. Утре нюхът му трябва да е бистър. Миналата година Старата Бен го излъга. Сега вече да не се повтаря!
Бун нахлузи обувките си, без да ги връзва; поведе Лайън и както беше по долна риза, дълга и мръсна, и с разрошена от спането коса, излязоха. А останалите се върнаха в предната стая при покера — на масата ги чакаха картите на МакКаслин и майор Де Спейн. След малко МакКаслин рече:
— Искаш ли още един път да надникна?
— Не — каза майор Де Спейн. И се обърна към Уолтър Юъл. — Аз говоря. — После отново към МакКаслин: — И да надникнеш, не ми казвай. Почвам да усещам първите признаци, че остарявам: не обичам да разбирам, че заповедите ми не се изпълняват дори когато още от самото начало съм сигурен, че ще е така… Малък чифт — каза той на Уолтър Юъл.
— Колко малък? — попита Уолтър.
— Много малък — каза майор Де Спейн.
Легнало под натрупаните черги и одеяла в очакване на съня, момчето също знаеше, че Лайън е вече обратно при Бун в леглото му, че така ще е до сутринта и след това на другата нощ, през всички нощи на ноември, после през следващия ноември. И си помисли:
Първата сутрин, когато Лайън поведе сюрията след Старата Бен, в лагера пристигнаха седмина непознати. Бяха от блатата — изпити, смъкнати от малария мъже, които изведнъж се явиха от нищото; обикновено поставяха капани за миещи се мечки, а може би обработваха памучни и царевични нивици; в
