експлозия от прахоляк, но продължаващ да стиска юздата. След два дни най-после откриха понито на седем мили, хамутът му още на шията, оглавникът — охлузен и каишите намотани около врата — същинска херцогиня с два реда гердани. И даде на Бун искания долар.
— Добре — каза Бун, — влез и ти, не стой на студено.
— Не ми е студено — отвърна той.
— Можеш да си поръчаш лимонада.
— Не искам лимонада.
Вратата хлопна зад гърба му. Слънцето се беше издигнало. Почваше ясен ден въпреки приказките на Аш, че до вечерта щяло да вали. Постопли се. Утре можеше да я подгонят. В сърцето му отново бликна старият живот, първобитен като всеки път и като в оня първи ден; той никога нямаше да го загуби, колкото и да остарее в това преследване и в този лов — то бе най-хубавото, за което си струва да живееш: унижението и гордостта. Но сега не бива да мисли за това. Вече му се струваше, че тича обратно на гарата, по самите релси — първият влак, който отива на юг; не, не трябва да мисли за това! Улицата бе оживена. Наблюдаваше големите нормански впрегатни коне, издокараните фиакри, от които слизаха мъже с фини палта и розовички жени в кожи и влизаха в салона на гарата. Преди двайсет години баща му бе дошъл в Мемфис с кавалерията на полковник Сарторис под командването на Форест3, минали по главната улица (бе чувал от хората) и право в салона на хотел „Гейозо“, а там офицерите на янките4 насядали в кожените кресла и храчат в лъскавите високи плювалници, после си отишли…
Вратата зад гърба му се отвори. Бун обърса уста с опакото на ръката си.
— Сега да си свършим работата и да се омитаме от тука.
Отидоха и напълниха куфара. Не разбра къде и кога Бун е докопал още една бутилка. Без съмнение, бе я получил от мистър Семз. Когато на залез същия ден стигнаха Хоук, тя беше празна. Обратният влак за Хоук тръгваше след два часа. Върнаха се направо на гарата, както беше наредено на Бун от майор Де Спейн и от МакКаслин и за изпълнението на което пратиха и момчето, да следи. Бун надигна бутилката най-напред в нужника. Там обаче се яви човек с униформена фуражка и каза, че мястото не е за пиене, погледна Бун в лицето и нищо повече не издума. След това Бун си напълни една водна чаша — под ръба на масата в ресторанта, — но управителката заяви, че и там не може да се пие и затова Бун се върна в нужника. После разказа на келнера-негър и на всички останали в ресторанта, които по неволя трябваше да го слушат и които никога не бяха чували за Лайън, пък и не ги интересуваше, всичко им разказа за Лайън и Старата Бен. След това изведнъж се сети за зоологическата градина. Бе разбрал, че за Хоук има още един влак в три часа и реши да разгледат градината и да хванат влака в три, за да му остане време да се отбие до нужника трети път. Тогаз щели да вземат първия влак за бивака, да поведат Лайън и да се върнат в зоологическата градина, където, казваше той, мечките се хранели само със сладолед и женски пръстчета и затова трябвало да ги оставят на Лайън.
Така изпуснаха първия влак — този, който по начало трябваше да вземат, но той успя да доведе Бун за следващия в три часа. Сега всичко беше в ред. Бун изобщо не отиде до края на вагона, а си пиеше на пътеката и плещеше за Лайън, а хората, които задържаше да го слушат, вече не смееха като оня на гарата да му кажат, че тук не се пие.
Когато на залез стигнаха Хоук, Бун спеше. Момчето го събуди, свали го заедно с куфара от влака и дори го убеди да хапне нещичко в лавката на дъскорезницата. Като се качиха наново в пощенския вагон на дърварския влак за гората, Бун вече се чувстваше добре, слънцето залязваше цялото червено, небето вече тъмнееше и им бе ясно, че тази нощ земята няма да замръзне. Този път заспа момчето — сви се зад нажежената печка, а вагонът, нали беше без яйове, подскачаше и дрънчеше; Бун, спирачът и кондукторът разговаряха за Лайън и за Старата Бен, защото те вече знаеха за какво става дума, тук вече си бяха у дома.
— Облачно и вече се топи — каза Бун. — Утре Лайън ще я хване.
Лайън или някой друг. Но не и Бун. Никой никога не бе виждал Бун да удари нещо по-голямо от катерица, ако не се смята негърката в деня, когато пет пъти бе стрелял по негъра. Беше грамаден негър и само на десет стъпки, а Бун стреля пет пъти с пистолета, взет назаем от негъра-кочияш на майор Де Спейн; негърът, по когото Бун стреля, измъкна един от ония пистолети дето ги пращат по пощата за долар и половина, и сигурно щеше да направи Бун на решето, но неговият заяде, пет пъти се чу едно „сник-сник- сник-сник-сник“, а Бун гърмеше ли гърмеше, счупи стъклото на един прозорец, което излезе на МакКаслин четирийсет и пет долара, и улучи в крака една негърка, която случайно минавала оттам, само че за това плати майор Де Спейн — двамата с МакКаслин сякоха колодата да решат кой ще плати прозореца и кой крака на жената. А тази година, още в първото утро на лагера, еленът мина точно над главата на Бун; момчето чу старата му пушка, изпафка пет пъти и след това се разнесе гласът му: „Бог да го убие! Дръжте го! Дръжте го!“ Когато стигна на мястото, видя, че между дирите на елена и петте гилзи на Бун няма и двайсет разкрача.
Тази нощ в лагера бяха дошли и пет души гости от Джеферсън: мистър Баярд Сарторис и синът му, синът на генерал Компсън и двама други. На сутринта погледна от прозореца в тънкия сив ръмеж на утрото, който Аш беше предрекъл, и какво да види: прави и наклякали под дъжда има-няма две дузини хора, от тия, дето десет години са хранили Старата Бен с царевица, с нерези и телета, нахлупили вехтите шапки, с ловджийски палта и дочени гащи, дето ни един градски негър няма да държи и ще ги хвърли или ще ги изгори, и само гумените им ботуши здрави и свястни, едни с износени почернели пушки, други без. Докато хапнат, надойдоха още дузина, кой на кон, кой пешком: дървари от сечището на тринайсет мили по-долу и бичкиджии от Хоук — между тях с пушка беше единствено кондукторът на дърварския влак. И тъй като не всички бяха въоръжени, хайката, която майор Де Спейн поведе в леса нея сутрин, бе почти толкова силна, колкото бойните групи, които бе водил през последните мрачни дни на 64-а и 65-а. Малкият двор не можа да ги побере. Преляха от него на поляната, където майор Де Спейн оседлаваше кобилата си, а чичо Аш с мръсната си престилка натискаше мазните патрони в карабината му и като се качи на коня, подаде му я. До стремената му, не като куче, а като кон стоеше грамадното навъсено синьо куче, примигващо със сънливите си топазени очи към нищото, глухо дори за воя на псетата, които Бун и Джим водеха на каишки.
— Днес генерал Компсън ще яхне Кати — нареди майор Де Спейн. — Миналата година й пусна кръв; ако тогаз беше с муле, дето да не мръдне, щеше…
— Не — обади се генерал Компсън, — стар съм вече да се мотая из гората на седло, ни муле ми трябва, ни кон. Пък и миналата година ми беше късметът, изпуснах го. Днес отивам на пусия. Нека момчето да яхне Кати.
— Чакай — рече МакКаслин, — Айк има да гони мечки цял живот. Нека друг…
— Не! — настояваше генерал Компсън. — Аз искам Айк да вземе Кати. Той е станал вече по-добър и от тебе, и от мене и подир десет години ще бъде като Уолтър.
Най-напред не можа да повярва, но майор Де Спейн го потвърди. Метна се тогава на едноокото муле, дето не трепваше пред кръвта на диво животно, и погледна кучето, неподвижно до стремето на майор Де Спейн — в струещата отгоре сива светлина то изглеждаше по-голямо от теле, по-голямо дори и от себе си — с грамадна глава, с гърди едва ли не като неговите, със синята козина, под която мускулите трепваха и се дръпваха при всякакъв допир, тъй като сърцето което ги хранеше с кръв, не обичаше никого и нищо. Стоеше като кон и все пак не кон, защото конят внушава тежест и бързина, а Лайън внушаваше не само кураж и всичко останало, необходимо за укрепването на волята и желанието да преследваш и убиеш, но и някаква издръжливост, волята и желанието да издържиш над всякакви възможни граници на плътта, за да надделееш и да умъртвиш. И кучето го погледна. Отмести глава и го изгледа сред обичайния вой на другите кучета, с ония жълти очи, които бяха също тъй бездънни и лишени от смисъл, щедрост, доброта или порочност като очите на Бун. Бяха просто студени и сънливи. След това примигна и Айк разбра, че вече не го гледа, че изобщо не го е гледало.
Той чу първия вик. Лайън бе вече изчезнал, а Сам и Джим оседлаваха мулето и коня, които запрягаха във фургона. Видя как и останалите кучета се пръскат, душейки и скимтейки, и също изчезват. Тогава то, майор Де Спейн, Сам Фадърз и Джим, синът на Тени, потеглиха след тях и чуха първия вик от мократа топяща се гора, на не повече от двеста метра напред, висок, с онази почти човешка окаяност, която познаваше добре; кучетата присъединиха гласовете си и най-сетне свъсеният лес откликна и закънтя. Препуснаха. Струваше му се, че наистина вижда огромното синьо куче, което мълчаливо се провира напред,
