Прибраха се в бивака. Майор Де Спейн и МакКаслин бяха опаковали багажа. Фургонът бе вече запрегнат и мулетата гледаха навън, към края на леса, всичко бе натоварено, кухненската печка — изстинала, по масата се търкаляха остатъци студена храна и твърд хляб, само кафето бе горещо. Когато момчето влезе в кухнята, МакКаслин бе вече ял.
— Какво? — развика се той. — Какво? Аз оставам!
— Тази вечер се прибираме — рече МакКаслин. — Де Спейн иска да се връщаме.
— Не! — сопна се той. — Аз оставам.
— В понеделник си на училище. Вече си изпуснал цяла седмица. До понеделник трябва да наваксаш. Сам Фадърз е добре. Нали чу какво каза доктор Крофорд? При него ще останат Бун и Джим, додето се оправи.
Задъхваше се. Надойдоха и другите. Бързо и почти безумно изгледа всички лица. Бун бе намерил нова бутилка. Надигна я, удари дъното с длан, после захапа подалата се тапа и я изплю на пода. След това отпи.
— Правилно! — каза Бун. — Връщаш се на училище. Иначе аз ще ти подпаля опашката, ако Кас не ще, пък хич не ме интересува дали си на шестнайсет или на шейсет! Какво по дяволите, мислиш да правиш без образование? Я виж Кас! Ами аз? Какво щеше да излезе от мен, ако не бях ходил на училище?
Отново погледна МакКаслин. Усещаше как дъхът му става все по-чест и по-плитък, сякаш в кухнята от толкова много хора въздухът не му стига.
— Днес е четвъртък. Ще си дойда в неделя вечерта с някой от конете. В неделя ще се прибера. И през нощта ще наваксам каквото съм изпуснал. МакКаслин!
— Не! Казах вече. Сядай да вечеряш — рече МакКаслин. — А ние да излезем…
— Почакай, Кас — намеси се генерал Компсън. Момчето не бе го видяло и сега изведнъж усети ръката му на рамото си. — Какво има, момчето ми?
— Трябва да остана — каза той. — Трябва!
— Добре — каза генерал Компсън. — Можеш да останеш. Ако от една пропусната седмица в училище можеш да останеш толкова назад, че после да се потиш, за да разбереш какво са наблъскали платените даскали между кориците на една книга, по-добре изобщо да се откажеш! А ти, Кас, млъкни — обърна се той към МакКаслин, макар че МакКаслин и дума не бе изрекъл. — Ти си с единия крак на фермата, а с другия в банката! Още не си можел да ходиш, без да се подпираш, когато това момче е било вече зрял мъж, преди още вашите проклети Сарторисовци и Едмъндовци да са измислили фермите и банките, които ви попречиха да разберете, че това момче се е родило знаещо какво го чака и може би малко уплашено, но безстрашно! Я как върви по десет мили с компаса! И пожела да застане очи в очи със стръвницата, която никой от нас нито веднъж не приближи на един куршум разстояние. А после се върна по компаса среднощ! Бог ми е свидетел, тия ваши ферми и банки май за това са създадени, а? Няма ли да кажеш?
МакКаслин мълчеше.
— Трябва да остана — рече момчето.
— Дадено! — каза генерал Компсън. — Храна има колкото щеш. Но се връщаш в неделя, както обеща на МакКаслин, чу ли? И не в неделя вечерта, а в неделя!
— Да, сър — каза той.
— Добре — отсече генерал Компсън. — Сядайте да ядем, момчета. Да почваме, че додето се приберем, студ ще стегне.
Ядоха. Фургонът бе вече натоварен и готов да тръгне. Оставаше им само да се качат. Бун щеше да ги откара до пътя, до оборите на фермата, където бе оставена каручката. Застана до фургона — само един силует, откроен на небето — с превързана глава, сякаш е с пайтански5 тюрбан, по-едър от всички останали, с надигната бутилка. После я отлепи от устата си, без дори да я навежда, тя се завъртя и проблесна на слабата звездна светлина, както проблясват само празни бутилки.
— Тия, дето тръгват — каза той, — да се качват на проклетия фургон! Тия, дето остават, да се махат от проклетия път!
Качиха се. Бун скочи на капрата до генерал Компсън и фургонът се раздвижи, отправи се в тъмното, потъна в нощта и момчето го изгуби от очи. Но той още го чуваше — бавно и отмерено потракваше дървената рама, подскачаща от камък на камък. И когато вече фургонът заглъхна, до него долетя гласът на Бун — пееше дрезгаво, без мелодия и с пълни гърди.
Това бе в четвъртък. В събота сутринта Джим, синът на Тени, взе дърварските коне на МакКаслин, които ни веднъж от шест години не бяха напускали гората, и късно същият следобед прекрачи вратата на лавката, където МакКаслин раздаваше на изполичарите и надничарите си дажбите за идната седмица. Този път МакКаслин реши да не рискува и да не чака, докато майор Де Спейн склони да впрегне своята кола. Взе своята — Джим вече спеше на задната скамейка — и подкара към Джеферсън. Там почака, додето майор Де Спейн се преоблече и нахлузи ботушите, същата нощ в тъмното изминаха трийсетте мили и на утрото в неделя се прехвърлиха на очакващите ги муле и кобила; с възкачването на слънцето излязоха от леса и се спуснаха към ниското било, гдето бе погребан Лайън. Ниската купчина неизсъхнала пръст, по която личаха следи от лопатата на Бун, бе на мястото си, а отвъд гроба се виждаше скован между четири кола от прясно одялкани клони чардак, върху който лежеше загърнат в одеяло вързоп. Бун и момчето клечаха между чардака и гроба, Бун бе махнал, просто отлепил превръзките от главата си и на слънцето дългите драскотини от ноктите на Старата Бен напомняха засъхнала смола. Бун скочи и се нахвърли срещу тях със старата пушка, която, както се знае, никога нищо не бе улучвала, но МакКаслин бе вече слязъл от мулето, ритвайки стремената, и пристъпваше към Бун.
— Стой там! — каза Бун. — Няма да ти дам да го пипнеш. Спри, МакКаслин, казвам ти!
Но МакКаслин продължаваше да пристъпва, без да бърза.
— Кас! — извика майор Де Спейн. — Бун! Хей, Бун! — Скочи и той от кобилата, момчето бързо се надигна, а МакКаслин пристъпваше бавно, приближи гроба и като протегна непоколебимо ръка, внезапно и все пак не бързо, хвана пушката по средата и застанаха с Бун един срещу друг от двете страни на гроба на Лайън, и двамата хванали пушката, лицето на Бун изтощено, ала несломимо, смаяно и неистово и една глава по-високо от МакКаслин, покрито с черните драскотини от лапите на звяра; гърдите на Бун почнаха да се издуват, сякаш в леса въздухът изведнъж се свърши и нямаше как да го поделят, сякаш не стигаше за всички в тази пустош, за него и за някой друг едновременно, дори само за него.
— Пусни, Бун — каза МакКаслин.
— Слушай, проклето дърво такова! — рече Бун. — Не знаеш ли, че мога да я измъкна? Не знаеш ли как мога да ти я вържа около шията като вратовръзка?
— Знам — каза МакКаслин. — Пусни я, Бун!
—
МакКаслин дръпна пушката, наведе я, измъкна затвора и петте патрона изскочиха тъй бързо, че петият се показа преди още първият да е паднал на земята. След това МакКаслин хвърли пушката до себе си и без да откъсва поглед от очите на Бун, попита:
— Ти ли го уби, Бун? — Бун се отмести. Обърна се и като че още пиян и за миг ослепял, протегна ръка и се понесе към голямото дърво, поспря на две крачки от него и след това полетя, падна, вдигайки и двете си ръце да се хване о кората, извърна се с гръб, сякаш да подпре на ствола своето диво, белязано и изпито лице, а гърдите му тежко-тежко се надигаха и потъваха; МакКаслин го последва, отново застана пред него и нито за миг неоткъснал очите си от неговите, повторно попита: — Ти ли го уби, Бун?
— Не! — изрева Бун. — Не!
— Кажи истината! — рече МакКаслин. — И аз бих го направил, ако ми беше заръчал.
Момчето застана помежду им с лице към МакКаслин; сълзите му изригнаха и потекоха сякаш не от очите, а като пот, от цялото лице.
— Остави го на мира! — викна Айк. — По дяволите! Остави го на мира!
IV
