След това навърши двайсет и една. И вече можеше да каже, че той и братовчед му са противопоставени не на горската пустош, а на усмирената земя, която е трябвало да бъде негово наследство, земята, която дядо му, старият Карадърз МакКаслин, бе купил с парите на бледоликите от диваците, чиито прадеди са ловували из нея с голи ръце, после я бе опитомил и турил в ред, или по-скоро е вярвал, че я опитомява и туря в ред, тъй като човешките същества, които са му робували и над чиито живот и смърт е имал пълни права, са махнали гората от тази земя и в дъжд от пот са почнали да дращят по повърхността й на има-няма две педи дълбочина, за да поникне от нея нещо, което преди това не е расло тъдява, но би могло наново да се превърне в парите, които той, вярвайки, че я купува, е трябвало да заплати за нея, пък и нещо да му остане: по тая причина и разбирайки повече от другите, старият Карадърз МакКаслин отгледал децата си, своите потомци и наследници, внушавайки им, че тази земя е негова и негова ще си остане, та да я приписва след това; защото с целия си цинизъм силният и безмилостният предварително познава собствената си суетност и горделивост, знае силата си и ненавижда онова, което притежава; точно както, разбирайки повече от другите, майор де Спейн с неговия дял от този пущинак, който бе по-голям и по-стар от всякакъв писмен документ; точно както, разбирайки още повече от другите, старият Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн бе получил своя дял за пари; точно както Икемотуби, вождът на племето чикасо, от когото Томас Сътпен бе получил същия дял срещу пари или ром, или каквото и да било там, те всички, всеки на свой ред знаеха, че не притежават нищо, камо ли дял, за да могат да се отказват от него или да го продават…
не на горската пустош, а на земята, не от жажда и от стремежи, а защото я отстъпи в лавката, както би трябвало да бъде, може би не сърцето, а по-скоро слънчевото сплитане на онова, което бе отстъпил: квадратната и заобиколена с веранди дървена постройка, приклекнала като поличба над полето, която и досега държеше тружениците си в робство, независимо от това, имало ли е 18656 или не, цялата облепена с афиши за тютюн и церове против настинка, за мазила и тинктури, произвеждани и продавани от белите, с които негрите могат да си избелят кожата или да си изправят косите, та дано заприличат на оная раса, която двеста години ги е държала в робство и от която още сто години и дори още една кървава гражданска война пак не биха ги напълно освободили…
той и братовчед му сред застоялите миризми на сирене и осолено месо, газ и сбруи, вмирисаните рафтове с тютюн работно облекло, шишета с лекарства и конци, палешници и варели и бъчви с брашно, пшеничено или царевично, меласа и гвоздеи, плужни поводи и оглавници на закачалките по стените, скоби за хамути и синджири, масата и лавицата над нея, където МакКаслин държеше тефтерите, отбелязващи бавното изтичане на храни и други разни провизии и стоки, които всяка есен, след като продадяха очистения памук, се връщаха обратно (две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които произвеждат памука, със земята, по която ръсят потта си); там имаше и други, още по-стари тефтери, нескопосни и архаични по форма и размери, по чиито пожълтели страници ръцете на баща му Теофилъс и чичо му Амодиъс разкривено и вече избеляло бяха отбелязали още двайсет години преди Гражданската война освобождаването на робите, принадлежащи на Карадърз МакКаслин.
— Откажи се — каза МакКаслин, — откажи се! Ти, прекият наследник по мъжка линия на оногова, конто е пипнал случая и се е възползвал от него, та е купил, взел или заграбил земята, това не е важно, за да я припише, не е важно как, когато е била една пустош с диви зверове и още по-диви хора, да я почисти и да я превърне в завещание за децата си, та да им даде сигурност и гордост, да ги улесни, че да прославят името му и делата му. И не само наследник по мъжка линия, ами едничкият и последен наследник по мъжка линия от третото поколение, защото аз не само съм четири поколения след Карадърз МакКаслин, ами съм и по женска линия и това „МакКаслин“ в името ми е станало мое единствено благодарение на съгласието, благоразположението и гордостта на баба ми от делата на тоя човек, чието наследство и паметник ти си мислиш, че можеш да отхвърлиш.
А той:
— Не мога. Никога не е било мое, за да се отказвам от него. Не е било ни татково, нито на чичо ми Бъди, за да ми го завещаят и да не го искам, защото и дядово не е било — той на тях да го завещае, а те на мен да го завещаят, защото никога не е било дори на стария Икемотуби, та да го продава на дядо и той да го завещава и прочие. И на бащата на бащата на Икемотуби не е било, та да речеш, че са му го завещали да го продава на дядо или пък другиму, защото в момента, когато Икемотуби е открил и разбрал, че може да продаде тая земя за пари, в тоя същия момент тя завинаги е престанала да бъде негова или чиято и да било, от единия баща на другия и третия и този, който е купил земята, нищо не е купил.
— Нищо не е купил?
А той:
— Нищо не е купил. Защото в Книгата7 е казано как Той създал земята, направил я, поогледал я и казал „добре“, а след това създал човека. Най-напред земята сътворил и я населил с неми същества, а после създал човека като Свой надзирател на земята, сюзерен да бъде и на земята, и на животните в Негово име, не да задържи за себе си и потомството поколения наред своята нерушима титла, а да пази земята цяла и обща в безименната общност на братството; и какво е искал срещу всичко това? Състрадание и покорство, издръжливост и страдания и потта от челото за хляба. Зная сега какво ще ми кажеш. Ще кажеш, че въпреки всичко дядо ми…
А МакКаслин:
— … я притежаваше. И не беше първият. Не единственият и не първият след, както казва твоят Съдник, изгонването на човека от рая. Нито вторият в цялата тази изтъркана и уморителна хроника на Неговите избраници, произлезли от Авраама и от синовете на ония, които са лишили Авраама от собственост, или пък в ония петстотин години, през които половината от познатия тогава свят и всичко по него е било собственост на един единствен град, както тази плантация и всичкият живот по нея са собственост в неотменимо робство на тая лавка и тия тефтери там, писани още от дядо ти; така е било и в следващите хиляда години, когато хората се счепкали за дялове и земи и всичко е пропаднало и най-сетне земите са били изтощени, а човеците са ръмжали над оглозганите кости на един стар свят, който е залязвал, защото нищо не е струвал, додето едно случайно яйце8 не им е показало другото полукълбо. Тъй че искам да кажа: независисимо и въпреки всичко старият Карадърз е притежавал тази земя. Взел ли я е, купил ли я е, няма значение; дадена ли му е била, той ли я задържал — и това не е важно. Завещава я човекът. Иначе защо си дошъл тука да се отказваш от нея и ръце да вдигаш? Задържал я е, гледал я е петдесет години, за да можеш ти да се откажеш, а Той, този твой Съдник, този Съзидател, този Посредник опрощава, така ли? Поглежда надолу и вижда, а? Или нищо не прави. Гледа, а не вижда, или видял, а може би не разбрал, защото е неспособен, извратен, или сляп? Кое от трите?
А той:
— Лишен от собственост.
А МакКаслин:
— Какво?
А той:
— Лишен от собственост. Не неспособен. Той не опрощава. Не е и сляп, защото всичко вижда. Аз да ти кажа: лишен от рая. Лишен от Ханаан и тези, които са Го лишили, са Го лишили вече лишен, а тия петстотин години са били години на укрити по римските публични домове земевладелци, и после хиляда години варвари от лесовете на Севера са ги лишавали и са поглъщали ограбените от тях земи и на свой ред са ограбвали, та накрая, както викаш, заръмжали в непрогледния здрач на стария свят над оглозганите му кости и взели да петнят името божие, додето най-сетне Той взел едно най-обикновено яйце, за да им открие друг, нов свят, където можело да се създаде нация от хора, основана на смирението, състраданието, съгласието и взаимната гордост. А дядо ми наистина е притежавал земята, независимо и въпреки всичко, защото му е било позволено от Него; Той не е неспособен, нито всеопрощаващ, нито е сляп, защото всичко си върши по Негова воля и Той следи. Но Той е видял, че земята е прокълната още когато е била в ръцете на Икемотуби и на бащата на Икемотуби, стария Исетибиха, и на бащата на Исетибиха, била е вече покварена още преди да я притежава който и да било бял, покварена от онова, което дядо и другите като него са донесли в новите земи, с които Той ги е удостоил от жал и мълчаливо съгласие при условие, че ще бъдат и те жалостиви и смирени, сговорни и търпеливи, за да ги изведе от развалата и непрогледния мрак на стария свят, а то като че поквареният вятър, дето им е надувал платната…
