А МакКаслин:
— А-ха.
— … и никаква надежда да получат земя, докато Икемотуби и потомците на Икемотуби един след друг я владеят. Тогава Той може би е разбрал, че само като лиши за известно време земята от кръвта на Икемотуби и я замести с друга кръв, ще успее да реши Своята задача. Може би вече е знаел каква ще е тая друга кръв, може би най-справедливото е било, че в момента е разполагал само с кръвта на белите, та от самата нея да излезе и тяхното проклятие. Било е повече от отмъщение.
А МакКаслин:
— А-ха.
— … когато е решил да си послужи с кръвта, която е донесла злото, за да бие злото, както докторите изгарят треската с треска, отровата с отрова. И от всички може именно дядо ми да е избрал. Сигурно е бил на ясно, че дядо няма да постигне Неговата цел, защото и той е бил роден да живее кратко, но нали дядо е щял да има потомци, истински наследници? Сигурно е предвиждал вече как от дядо ще излезе семето на три поколения, колкото е пресметнал, че ще са нужни, за да освободят поне част от Неговите пълноправни човеци.
А МакКаслин:
— Синовете на Хам9! Ти, който си служиш с библията! Синовете на Хам!
А той:
— Едни неща Той е казал в Книгата, а други неща, които му се приписват, не е. И аз знам сега какво ще кажеш: че щом за мен истината е едно, а за теб — друго, как ще разберем кое е истината? Няма какво да разбираме. Сърцето вече знае. Тази Книга не е написана да се чете от такива, дето ще си избират това или онова, както им отърва, а от сърцето, не от мъдреците на земята, защото те може би нямат нужда от нея, или може би мъдрите вече нямат сърце, а от осъдените и низшите, които нямат с какво друго да четат, освен със сърцето. Защото хората, които са Му написали тази Книга, са писали за истината, а истина има само една и тя се отнася до всичко, което минава през сърцето.
А МакКаслин:
— Значи, тия, които са Му писали Книгата, понякога са и послъгвали.
А той:
— Да. Защото са хора. Искали са от цялата сложност, която движи сърцето, да впишат само истините на сърцето, за да служат на всички смутни и оплетени сърца, които ще туптят след тях. Онова, което са искали да кажат, което Той е искал от тях да кажат, е много просто. Хората, за които са записвани Неговите слова, не биха ги разбрали. Трябвало е да бъдат предадени с прости всекидневни думи, дето са им познати и дето ги проумяват, и то не само тия, които ще слушат, ами и тия, които ги пишат, защото ако те, които са били толкова близо до Него, за да ги избере измежду многото живи да запишат и предадат словата Му, ако те са могли да разбират истината единствено чрез плетениците на страстите, алчността, омразата и страха, що движат сърцето, какво разстояние до истината ще трябва да изминат ония, до които истината може да стигне само чрез изреченото слово?
А МакКаслин:
— Мога и да ти отговоря, като си захванал с един и същ текст да доказваш своите твърдения, а да опровергаваш моите. Но ще замълча, защото ти сам си отговори: никакво разстояние, щом, както казваш, сърцето, неизменното и непогрешимо сърце само открива истината. Може би си прав, но макар да признаваш, че от стария Карадърз до теб са три поколения, те не са три. Не са и пълни две. Чичо Бък и чичо Бъди. Те не са били нито първите, нито единствените. За по-малко от две, а дори и от едно поколение, са минали хиляди други Бъковци и Бъдиевци в тая земя, дето казваш, че била от господа сътворена, а от човека молепсана и покварена. Да не говорим за 1865.
А той:
— Да. Много повече от татко и от чичо Бъди…
И дори не хвърли поглед към лавицата над масата. МакКаслин също. Нямаше защо. Струваше му се, че тефтерите с излющените и попукани кожени корици се вдигат един по един по своя избледняващ ред и се разтварят на някаква маса, или може би на някакъв апокрифен амвон, или дори олтар, или пък пред самия Трон — за последен прочит и поглед и въздишка на Всезнаещия и тогава пожълтелите страници и рядкото кафяво мастило, с което са били записани неправдите и една съвсем малка част от възмездията, завинаги се стапят в онази безименна първоначална прах…
пожълтелите страници, надраскани с бледнеещо мастило първо от ръката на дядо му, а след това от баща му и чичо му, ергени — единият до петдесет, другият до шейсет, единият управляващ плантацията и обработването й, другият в грижа за къщата и прехраната, което бе продължил да върши дори след женитбата на близнака си и раждането на момчето…
двамата братя, които, щом погребаха баща си, напуснаха грандиозно замислената и напомняща хамбар постройка, която той не бе успял да довърши, и заживяха в едностайна дървена хижа, скована от тях двамата; по-нататък й пристройваха и други стаи, но не допуснаха никой от робите им да се докосне дори до летвите освен когато трябваше да издигнат основните стълбове, което двама души не можеха да свършат. Всички роби натикаха в голямата къща и затулиха едни от прозорците й с дъски, а други — с мечи и еленови кожи, заковани върху празните рамки; всяка вечер братът, който се занимаваше със земеделската работа, караше негрите да минават под строй, както правят фелдфебелите, преди да разпуснат ротата, и волю- неволю, мъже, жени и деца ги вкарваше като стадо, без въпроси, без протести и без изключение, в огромната недоносена сграда, която бе останала почти в зародиш, сякаш дори старият Карадърз МакКаслин бе зяпнал в изумление пред циментовото доказателство за безграничната изобретателност на своята суета; преброяваше ги наум и ги вкарваше като стадо, а после ги заключваше с един кован клин колкото нож за дране на китове, който висеше на къс еленов ремък над халката на вратата, къщата, на която липсваха половината прозорци, нямаше и задна врата, а само зеещия й отвор, тъй че още тогава, та и петдесет години след това, когато момчето бе вече достатъчно голямо да чува и разбира, из околността се носеше нещо като народно предание: как по цели нощи наоколо бродели робите на МакКаслин; блъскали пътищата на лунна светлина да идат на гости до съседните плантации и как имало нещо като негласно джентълменско споразумение между двамата бели господари и двайсетината черни, че преброи ли ги единият на залез и пъхне ли домашно изкования клин във вратата, ни единият, ни другият повече да не обикаля къщата и да следи задния вход, но на сутринта, когато братът изтегли клина, всички негри, влезли от предния, да са налице…
близнаците, които си приличаха дори в почерка, освен ако не разполагаш със саморъчните им мостри за сравнение; на една и съща страница се срещаха и двата почерка (както често е ставало, сякаш недоволни само от устната връзка, те са прибягвали до катадневно напредващите страници, за да водят неизбежната работа по принуждението, преминало цялата дива пустош на Северен Мисисипи в 1830–1840) и тогава и двата изглеждаха като писани от едно и също напълно нормално десетгодишно момче, та дори и в правописа, който изобщо не се е подобрил с постепенното и последователно изпълване на споменаваните робски имена с плът и кръв и бавното разкриване на един смътен живот с неговите страсти и затруднения, докато страниците са се затискали една друга, а годините са текли; техните роби, които Карадърз МакКаслин е наследил и купил — Рошъс, Фийби, Тъсидис и Юнис и техните потомци, Сам Фадърз и майка му, срещу които е дал на стария Икемотуби, вожда на чикасо, от когото е купил и земята, един недохранен и вечно вървящ в тръс скопен жребец, Тени Бийчъм, която близнакът Амодиъс спечелил от един съсед на покер, и необяснимо защо наричащият се Персифал Браунлий, когото братът Теофилъс, без ни самият той, ни брат му да знаят точно защо, купил от Бедфорд, Форест, когато бил още търговец на роби, а не генерал (всичко бе нанесено на една страница, не много дълга, отразяваща по-малко и от една година, по-точно седем месеца, начената с почерка, който момчето се бе научило да приема за бащин:
Персифал Браунли 26 год. чиновник и книговод. купен от Н. Б. Форест в Колд Уотър 3 мар. 1856 265 долара.
и под това, пак със същия почерк:
