Дете на Търл на томи и тени 1863
и тогава същият почерк известяваше за още едно дете, този път оживяло, сякаш упоритостта на Тени и чезнещият размит призрак на стария Карадърз и неговата немилост най-сетне са преодолели дори глада; написаното бе по-ясно, по-чисто и с по-малко грешки, като че старият чичо, който преди всичко е трябвало да се роди жена, в старанието си да управлява плантацията, докато го е нямало брат му, докато си е почивал от готвене, от грижи за себе си и за четиринайсетгодишния сирак, е приел за добро предзнаменование факта, че най-сетне един безименен наследник на робите ще оживее за да получи име:
Джеймс Тъсидис Бийчъм, син, на Търл на Томи и Тени Бийчъм. Род 29-тий декемврий 1864 И двамата Добре. Искаха да го кръстят Теофилъс но ги Разубедих. Роден два часа сл. пл.
но нищо повече, нищо; щяха да минат още две години и тогава момчето, вече почти мъж, щеше да се завърне от едно безуспешно пътешествие до Тенеси с все още непокътнатата третина от наследството на стария Карадърз, завещано на сина му негър и неговите наследници, сума, която с очевидното намерение на трите оживели деца да оцелеят и занапред, техните бели получичовци бяха увеличили на хиляда долара третината; и той сам щеше да допълни страницата в един ден, когато всеки роден през 1864 (пък и в 1867, когато сам той е видял белия свят) отдавна би престанал да се надява, камо ли да иска още малко да поживее; щеше да напише със своя почерк, странно различен от почерците на баща му и чичо му, но напомнящ този на дядо му, ако не се смята правописът:
Изчезнал някъде през нощта на своя двайсет и първи рожден ден, 29 дек. 1885: Джеймз (Джим) Бийчъм. Проследен от Айзак МакКаслин до Джексън, Тенеси, но там изгубен. Неговата третина от наследството, равна на 1000.00 долара, върната на МакКаслин Едмънз, Настойник, на 12 януари 1886.
но трябваше да минат още две години. Сега отново идваше почеркът на баща му, чийто бивш командир бе зарязал военната служба и търговията с роби; той се появяваше в тефтера още веднъж за последен път, още по-нечетлив и от преди, почти неразгадаем — ревматизъм бе схванал всичките му стави, кажи-речи напълно скаран с какъвто и да било правопис, като че тези четири години, в които бе следвал сабята на едничкия жив човек, който успя да му продаде негър и да го излъже в сделката, го бяха убедили не само в празната суета на надеждата и вярата, но и на правописа:
Мис софонсиба р дщр т т & т 1869
ала не и на волята, защото тя присъстваше там, черно на бяло, нанесена, както му бе разказвал МакКаслин, с лявата ръка, още веднъж и за последен път в тефтера; момчето бе едва на една година, а когато шест години по-късно се роди Лукас, баща му и чичо му бяха вече мъртъвци, и двамата умрели преди пет години в разстояние на дванайсет месеца. Сега той, който бе там и видя всичко в 1886, трябваше да допише останалото; тя бе седемнайсетгодишна, две години по-млада от него; той се намираше в лавката, когато на свечеряване изведнъж влиза МакКаслин и казва:
— Иска да се ожени за Фонсиба.
Той погледна зад МакКаслин и видя човека, непознат, по-висок от МакКаслин, дрехите му по-хубави от тия, които носеха МакКаслин и останалите бели, влиза в лавката също като бял и застава като бял, сякаш бе оставил МакКаслин да върви напред, не защото кожата му е бяла, а просто защото МакКаслин е тукашен и му показва откъде да мине; говореше като бял, погледна го веднъж през рамото на МакКаслин, кратко, но проницателно и повече не го удостои с поглед, загуби всякакъв интерес, както би постъпил всеки зрял и самоуверен бял, не прояви нетърпение, но като че не разполагаше с много време.
— Да се ожени за Фонсиба ли? — извика той. — За Фонсиба? — След това млъкна и повече не се обади, само гледаше и слушаше МакКаслин и негъра:
— Казваш, ще живеете в Аркансо?
— Да. Имот имам там. Ферма.
— Имот? Ферма? Твоя?
— Да.
— А „сър“ не казваш ли?
— Само на по-старите от мен.
— А-ха! Северняк, а?
— Да. От дете.
— Но баща ти е бил роб.
— Да. Едно време.
— Тогаз как може да имаш ферма в Аркансо?
— Отпусната. На баща ми. От Съединените щати. За военна служба.
— Ясно — каза МакКаслин, — в армията на янките.
— На Съединените щати — каза непознатият.
Тогава се обади пак той, извика иззад рамото на МакКаслин:
— Да повикаме леля Тени! Отивам да я викна…
Но МакКаслин не му обърна внимание. Непознатият не погледна натам, отдето дойде гласът му. Двамата продължаваха да разговарят, сякаш него изобщо го няма:
— След като смяташ, че всичко е уредено, защо все пак си правиш труда да ме питаш? — каза МакКаслин.
— Не ви питам — каза непознатият. — Вас ви признавам само дотолкова, доколкото вие признавате своята отговорност към нея като член на семейството, чиято глава сте понастоящем. Не ви искам позволение. Аз…
— Стига! — извика МакКаслин. Но непознатият не трепна. Не защото не обръщаше никакво внимание на МакКаслин и не защото не го чу. Той просто съобщаваше, съвсем не като извинение и не точно като оправдание, един факт, правеше изявление, каквото създадената ситуация безусловно изискваше и налагаше да се направи в присъствието на МакКаслин, пък МакКаслин ако ще да слуша, ако ще — да не слуша. Говореше сякаш на себе си, да чуе сам изречените от себе си думи. Бяха застанали очи в очи, не много близо, на един удар разстояние, изопнати, без повишаване на гласа, не нападателни, просто сдържани:
— Аз ви съобщавам, информирам ви предварително като глава на нейното семейство. Повече не би сторил никой човек с чест. Освен това, вие си имате, разбира се, по свой начин и според умствените възможности и възпитанието…
— Казах стига! — прекъсна го МакКаслин. — До мръкнало да те няма! Марш! — Но другият и сега остана за миг неподвижен, втренчил в МакКаслин разсеян и безстрастен поглед, като че в зениците му виждаше отразен дребния образ на огромната си фигура.
— Е, да — каза той, — в края на краищата вие сте в собствения си дом. И според собствените си разбирания… но нищо. Прав сте. Това наистина е достатъчно — обърна се към вратата, поспря, но само за миг и чак на излизане добави: — Бъдете спокоен, ще се грижа за нея — и изчезна.
— А тя как се е запознала с него? — извика момчето. — Не съм го и чувал. Фонсиба! Дето никъде не ходи, освен на църква!
— Ха! — рече МакКаслин. — Те и родителите никога не успяват да разберат как е могла седемнайсетгодишната им дъщеря да се запознае с мъжа, който ще я вземе. После е късно.
На другата сутрин бяха отпътували — непознатият и Фонсиба. МакКаслин повече не я видя, той също, защото жената, която срещна пет месеца по-късно, нямаше в себе си нищо познато. И сега носеше третината от трихилядното наследство, както преди година, когато напразно бе търсил в Тенеси Джим, сина на Тени. Непознатият бе оставил на Тени някакъв адрес, а три месеца след заминаването им дойде писмо — бе написано от него, макар че Алис, жената на МакКаслин, бе учила Фонсиба и на четмо и на писмо.
