и пак от втория, небързащ, нанесен с някаква безапелационна категоричност; двете напълно идентични бележки са могли да бъдат направени едва ли не с един и същ гумен печат, ако не беше другата дата:
Авг. 13тий 1833 Самоудавила се
и той се питаше Но защо? Защо? По това време беше навършил шестнайсет. Не му бе за първи път да стои сам в лавката, нито за първи път да сваля старите тефтери, които, откак се помни, знаеше все там, на лавицата над масата. Още като дете и особено като беше на девет, десет и единайсет години, когато вече можеше да чете, той често вдигаше поглед към олющените и попукани кожени гърбове, но не изпитваше никакво желание да ги разтваря и макар да възнамеряваше някой ден да ги прегледа — защото схващаше, че те може би съдържат някакъв хронологичен и доста по-изчерпателен, но без съмнение скучен материал, какъвто едва ли би могъл да събере от другаде, сведения не само за себе си, но и за хората е неговата кръв, не само за белите, а и за черните, които бяха станали почти такава част от родословието му, каквато бяха и неговите бели деди, за земята, която са притежавали и задружно обработвали, която ги е хранила и която винаги ще бъде тяхна обща, независимо от цвета на кожата или титулярното собственичество, — разбираше, че това ще стане в някой свободен ден, когато вече е стар и малко отегчен, тъй като след години и съдържанието на старите книжа ще е вече неизменно закрепено, нещо свършено, непоправимо и безвредно. Но тогава беше на шестнайсет. И знаеше какво ще открие, преди да го е открил. След полунощ, когато МакКаслин заспа, измъкна ключа на лавката от стаята му, влезе, заключи се отвътре и забравеният фенер отново замириса в мъртвия и без това вонящ студен въздух на лавката, а той се наведе над пожълтелите страници, питайки се не защо се е удавила, а какво ли си е помислил баща му, като е прочел първата поправка на брат си: защо е мислил чичо Бъди, че се е самоудавила? На следващата страница почваше да открива неща, които знаеше, че ще открие, само че това още не бе обяснението, тъй като се казваше следното:
Томасина за по-кратко Томи, дъщеря на Тъсидис & Юнис род. 1810 поч. при раждане юни 1833 и погреб. Год. когато падаха звезди
а след това:
Търл, син на Томи Род. юни 1833 Год. когато падаха звезди Завещанието на татко
и нищо повече, никакви други скучни данни, освен надниците всеки ден, храната и облеклото, раздадени срещу тях, никакво съобщение за смъртта и погребението на този Търел, защото той бе надживял белите си полубратя, а книжата, които МакКаслин Едмъндз водеше, не включваха некролози: само Завещанието на татко; той бе виждал и него — големите и разкривени букви на стария Карадърз, далеч по-нечетливи от буквите на синовете му и с още по-лош правопис, слагал главна буква на всяко съществително и сказуемо, без да си дава труд да слага препинателни знаци или да подрежда мисълта си, без дори да обяснява, камо ли да заблуждава какво значи наследство от хиляда долара за сина на една неомъжена робиня, което е трябвало да се изплати, щом детето стане пълнолетно; дядо му, понесъл сам последиците от една постъпка, при което все още липсваха ясни и неопровержими доказателства, че той си я признава, но затуй пък за назидание задължава синовете си в случай на бащинство от тяхна страна да понесат в брой също такава глоба; това дори не е било подкуп за мълчание в името на репутацията му, тъй като тя би станала уязвима само след като него вече го няма да я пази, а направо и едва ли не презрителното подхвърляне, както се подхвърля шапка или чифт обуща, на хиляда долара, които при тези обстоятелства за него вече са нямали никакво значение и кой знае дали биха означавали нещо и за негъра, за роба, който няма да ги види, додето не навърши двайсет и една, когато е твърде късно тепърва да научи какво са парите. Ясно, това е било по-лесно, отколкото да наречеш един негър Сине мой — помисли си момчето. — Макар че Сине мой са само две думи. Но в такъв случай трябва да е имало любов. Каква да е любов. Дори онова, което той е наричал любов, а не чисто и просто едно следобедно или вечерно облекчаване! И той си ги представи — стария човек, само пет години преди смъртта си, отдавна вдовец, а синовете му не само още ергени, но и вече навлизащи в средна възраст, сам в къщата и без съмнение отегчен, защото плантацията му е вече укрепнала и работеща като машина, пари има достатъчно, твърде много пари за човек, чиито пороци съвсем очебийно са далеч под неговите средства; представи си и момичето, младо, без мъж, в деня, когато е родила само двайсет и три годишна. Може би най-напред от самота е поискал да му я доведат, да има в къщата един млад глас и едно движение, повикал я, помолил майка й да му я праща всяка сутрин, за да премита и да подрежда леглата, и майката се е съгласила, тъй като вероятно всичко вече се е подразбирало и е било предварително решено: едничкото дете на двойката негри, които не са били земеделски ратаи и които може би затова са стояли малко по-горе от другите роби, само дето бащата, както и неговите родители, са били завещани на сегашния бял господар, още от неговия баща, а самият той, белият господар, се е вдигнал и е пропътувал триста мили и повече на кон и с параход до Ню Орлеанз, за да му купи жена и майка за момичето…
и това бе всичко. Старите крехки страници сякаш се отгръщаха сами, а той си мислеше: Със собствената си дъщеря! Своята собствена дъщеря! Не! Не! И така се върна до онази страница, където се казваше, че белият господар (тогава още не вдовец), който никога никъде не е пътувал и който съвсем не е имал нужда от още един роб, е изминал целия този път до Ню Орлеанз да си купи. Когато момчето бе на десет години, Търел, синът на Томи, бе още жив и от собствено наблюдение и спомени той схващаше, че в жилите си Търел вече е имал бяла кръв, преди да получи от баща си нова; и сега, петдесет години по-късно, загледан в пожълтялата страница под жълтото сияние на димящия и миризлив фенер в студената воня на среднощната лавка, той сякаш я видя как нагазва леденостудената вода на реката в оня коледен ден, шест месеца преди да се роди детето на нейната дъщеря и на нейния собствен отколешен похитител (Първият й любовник — помисли си той, — първият мъж в живота на Юнис!), самотна, твърда, без скръб, тържествена, в миг и завинаги отрекла се от скръбта и отчаянието, защото вече е трябвало да се отрече от вярата и надеждата си…
това бе всичко. Повече не му трябваше да разлиства тефтерите; в своя бледнеещ и неумолим бяг пожълтелите страници бяха вече станали неделима част от неговото съзнание и щяха да останат завинаги там:
Тени Бийчъм 21 год. Спечелена от Амодиъс МакКаслин от Хюбърт Бийчъм. Тройка от тройки срещу кент 1859. Омъж. за Търл на Томи 1859.
и никаква дата за освобождаването й, защото нейната свобода, както и свободата на първото й оживяло дете, е дошла не от Бък и Бъди МакКаслин в лавката а от един чужд и непознат човек във Вашингтон12, никаква дата на смърт и погребение, не само защото братовчед му МакКаслин не пишеше в книжата си некролози, а и защото тогава, в 1883 година, тя бе още жива и щеше да дочака внук от своето последно останало живо дете:
Амодиъс МакКаслин Бийчъм. Син на Търл на Томи & Тени Бийчъм 1859 поч 1859
след това навсякъде следваше почеркът на чичо му, тъй като баща му вече е бил в кавалерията на оня човек, чието име като търговец на роби не е могъл дори да напише:
Щерка търл на Томи и Тени 1862
после идваше следващото, без никакви обяснения, дори полът му не се казваше, ала момчето се досети, защото тогава МакКаслин е бил тринайсетгодишен и си спомни, че освен във Виксбърг храната почти никъде не е достигала:
