Стръвницата

женски поглед, скочил от колата и офейкал, този път изчезнал завинаги, та само по една случайност двайсет години по-късно МакКаслин чул, че се преместил в Ню Орлеанз, и вече остарял и напълнял, държал там един от най-изисканите вертепи. Джим, синът на Тени, също бе изчезнал — никой не знаеше къде, — Фонсиба живееше в Аркансо със своите три долара месечно и учения си съпруг с празните рамки, сюртука и плановете за напролет. Бе останал само Лукас, малкият, единствен освен момчето, с прокълнатата и фатална кръв на стария Карадърз — тази кръв, която у мъжете сякаш разваляше всичко, до което се допре — нали затова той се надяваше да й се изплъзне, като се откаже от себе си. Четиринайсетгодишният Лукас, чието име досега не бе влязло и още шест години нямаше да се появи в забързаните страници и новите корици, които сега не задържаха прах, защото МакКаслин всекидневно ги сваляше от лавицата да вписва продължението на онази хроника, за чието попълване двеста години не стигнаха и в още сто години нямаше да се изчерпи — една хроника, представляваща в миниатюр цялата земя, а тя на свой ред — целия Юг двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията — онова бавно изтичане на меласа, брашно и месо, на обуща, сламени шапки и дочени панталони, на плужни поводи и хамути, клинове за подкови, лостове и какво ли не, което наесен се връщаше като памук — две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които обработват памука, със земята, по която ръсят потта си.

А той:

— Да, обвързват ги, още малко ще ги обвързват. До края на живота им и може би до края на живота на синовете им, а може би и до края на синовете на тия синове. Но не вечно, те ще оцелеят. Те ще ни надживеят, защото са… — и млъкна, не да си почине, още по-малко защото бе сгрешил и не биваше да говори на МакКаслин, да му обяснява своето отречение, което дори нему, който бягаше, се струваше ерес (може би такава бе действителността и истината на необходимостта от бягство); защото дори и в бягството отнасяше със себе си не малко от онзи зъл и духовно загинал старец, който можеше да извика при себе си едно човешко същество, понеже той е господар, а тя е негова собственост, жена и вече на достатъчно години, да я повика в спалнята си на вдовец, да й направи дете и след това да я изгони, понеже е от низша раса, а после да припише на детето хиляда долара, защото е знаел, че умре ли, не ще трябва да ги плати. — Да. Той не е искал. Но е бил длъжен. Защото те ще оцелеят. Те са по-добри от нас. По-силни. Техните пороци са пороци, научени от белите, белите и робството са им ги дали: немарливост, несдържаност и усукване — не леност, усукване! — все неща, които белите са им наложили, не за тяхно възвеличаване или удобство, а за свое…

А МакКаслин:

— Добре! Продължавай тогава: насилие, безразборно спане на всеки с всяка, несигурност и липса на контрол, неспособност да различиш моето от твоето…

А той:

— Как да го различат, като от двеста години за тях „мое“ изобщо не съществува?

А МакКаслин:

— Добре, да продължим. Техните добродетели?

А той:

— Да. Техните! Търпеливост…

А МакКаслин:

— Всяко магаре е търпеливо.

А той:

— … състрадателност и търпимост, вярност и обич към децата…

А МакКаслин:

— И кучетата са такива!

А той:

— … децата, техни или чужди, черни или не. И още: онова, което притежават, не е от белите и не дори въпреки белите, защото са го притежавали още от свободните си деди, много по-дълго свободни, отколкото ние изобщо сме били…

Трябваше само да погледне МакКаслин в очите, за да го види там — онзи летен здрач от преди седем години, близо една неделя, откак си бяха дошли от бивака, а Сам Фадърз разправяше на МакКаслин за една стара мечка, свирепа и безжалостна, не от стремежа да оцелее, а безжалостна от свирепата си гордост на свободна и волна, ревнива и достатъчно горда със свободата си и когато я застрашавали, тя посрещала това не със страх и дори не с тревога, а с някаква радост, сякаш умишлено и по своя воля е поставяла волността си на изпитание, та по-добре да я вкуси, да проверява старите си здрави кости и плът дали са все тъй гъвкави и пъргави да я запазят; това бяха те: един старец, син на негърка-робиня и на индиански вожд, от едната страна потомък на дългата хроника за един народ, който се е научил на покорност чрез страданието и на гордост чрез търпението, което е по-силно от страданието, а от другата страна — на хрониката за един народ, дошъл в тази земя в незапомнени времена и досега живуркащ единствено в самотното братство на старата и безплодна чужда негърска кръв и дивия и несломим дух на една стара стръвница; едно момче, което искаше да се научи на смирение и гордост, за да може с умението си да заслужи честта на леса, но разбра, че умението идва много бързо, и се уплаши, че може би никога няма да бъде достоен, защото не е могъл, не е успял да научи смирението, колкото и да се мъчеше, докато един ден старецът не го заведе за ръка там, където една стара мечка и едно малко куче смесена порода му показаха, че притежава ли едното, ще притежава и другото; и едно куче, безименен мелез, което всички галеха и което, макар и порасло, не тежеше повече от три кила и беше безопасно, тъй като не можеше да се намери звяр по-малък от него, не свирепо, защото това би могло да се нарече само шум, не смирено, защото бе вече твърде близо до земята, за да коленичи, и не гордо, защото с никого не се сближи, та да узнае кое хвърля тази сянка, несъзнаващо, че няма да иде на небето, тъй като другите вече бяха решили да не дирят в душата му нищо безсмъртно — тъй че не му оставаше друго, освен да бъде храбро, макар че и това по всяка вероятност биха нарекли шум. „А ти не стреля — каза МакКаслин. — Близо ли беше?“

„Не знам — каза той. — Само че на задния й крак имаше голям белег. Видях го. Но бях без пушка“.

„А като си бил с пушка, не си стрелял — рече МакКаслин. — Защо?“ МакКаслин не дочака отговора му, стана, мина по кожата на мечката, която бе убил преди две години, после по другата, още по- голяма, убита от него преди раждането на момчето, отиде до библиотеката под препарираната глава на първия си елен и се върна с книгата, седна и я разтвори. „Слушай — каза той. Прочете петте четиристишия и затвори книгата. След това вдигна поглед. — Добре, слушай пак — и отново зачете, но сега само едно четиристишие, след това затвори книгата и я остави на масата: — Тя няма да си иде, макар че ти не си благословен, все тъй ще я обичаш ти, а тя все тъй ще бъде откровена23.“

„Но той говори за жена“ — обади се момчето.

„Нали все трябва за нещо да говори — каза МакКаслин. — Говори за истината човекът. Истината е една. Неизменна. И важи за всичко, до което се докосне сърцето — и чест, и гордост, и състрадание, и справедливост, и кураж, и любов. Разбираш ли?“ Но той не можа да разбере. Бе му се струвало някак по-просто от това в книгата да се говори за мъж и жена, които съвсем не е длъжен да жали, след като никога не би се приближил до тях, а и не би отишъл много далече. Бе чувал за една стара стръвница и най-сетне порасна достатъчно, за да я подгони, четири години вървя по дирите й и накрая я срещна с пушка в ръка, ала не стреля. Защото едно куче… Но той би могъл да стреля много преди палето да изтича двайсетте крачки до чакащата мечка. И Сам Фадърз би могъл да стреля, докато Старата Бен стоеше на задните си крака… МакКаслин го наблюдаваше и продължаваше да му говори с тих глас и тихи думи, каквато бе и припадащата вечер: „Кураж и чест, гордост и състрадание, любов към справедливостта и свободата. Те всички докосват сърцето и онова, което сърцето задържи, се превръща в истина — такава каквато познаваме истината. Ясно ли ти е сега?“

Той и сега чуваше тези думи, все същите в сегашния здрач, както и преди осем години, все тъй тихи, защото са вечни. Трябваше само да погледне МакКаслин в очите над едва забележимата горчива усмивка, едва доловимото повдигане на устната, което трябваше да означава усмивка — насреща му стоеше негов роднина, кажи-речи баща, роден твърде късно в старото време и твърде рано за новото — сега