Тогава МакКаслин му каза: „Поне имаш доста медни. Но все още не са достатъчно стари, за да бъдат рядкост, или да ги завещаеш. Трябва да ги вземеш.“ Само че той не го чу и застанал безмълвен до масата, смирено съзерцаваше чайника. На другата нощ чайникът се мъдреше върху полицата над подобието на камина в претъпканата ледена стаичка в Джеферсън, а МакКаслин хвърли на леглото куп сгънати банкноти и все тъй изправен (защото нямаше къде да седне, освен на леглото), дори не свали палтото и шапката си.
А той:
— Като заем. От тебе. Само този път.
А МакКаслин:
— Не става. Нямам пари да ти давам назаем. Другият месец сам ще отидеш в банката да си ги вземеш, аз няма да ти ги нося. — Той и сега не чу МакКаслин, гледаше го смирено — този свой сродник, този едва ли не баща и все пак, както излиза накрая, никакъв роднина, тъй както и бащите нямат нищо общо със синовете си. И каза:
— Това са седемнайсет мили, на кон и в студа. Остани да спиш тук.
А МакКаслин:
— Защо аз да спя тук, когато ти не искаш да спиш в собствената си къща? — и си отиде.
А той се огледа в лъскавия, недамгосан от ръжда чайник и не за пръв път се замисли колко е нужно да уредиш сметката на един човек (Айзак МакКаслин например), сети се за онази криволичеща, заплетена и все пак безпогрешна пътека, която човешкият (например на Айзак МакКаслин) дух си избира в света, за да го направи в края на краищата онова, което той е, не само за тяхно удивление (на тези, които са родили МакКаслин, който е родил баща му, чичо Бъди и сестра им, които са родили Бийчъм, който е родил вуйчо му Хюбърт и сестра му), но и за негово собствено, на Айзак МакКаслин удивление…
като заем ги взе и ги похарчи, макар да не е било необходимо. Майор Де Спейн му предлагаше стая в къщата си, да живее там колкото си иска и нито един въпрос не му зададе. Старият генерал Компсън отиде още по-далеч: викаше го в собствената си стая, да сподели собственото му легло и направо в очите му казваше: „Ти ела спи при мене, пък додето мине зимата, ще ти открия болката. Сам ще си кажеш. Защото не ти вярвам, че просто ей тъй се отказваш. Така изглежда, но аз нали те наблюдавам толкоз време в гората, не вярвам ей тъй да си вдигнал ръце.“ Взе парите като заем, плати си наема и храната за един месец и купи сечивата, не просто защото го биваше в ръцете и възнамеряваше да си служи с тях, например да се занимава с коне, и не защото търсеше нещо обещаващо в сляпото подражание на Назарянина — така и младият комарджия ще си купи шарена риза, ако види, че старият е спечелил шарена риза на карти, — а защото ако Назарянинът е разбрал, че дърводелството е добър занаят за живота и целите, на които се е посветил да служи, то ще е добро и за Айзак МакКаслин, макар че целите на Айзак МакКаслин, колкото и прости в очевидно оправдателните си причини, бяха и винаги щяха да му бъдат неясни, а да би могъл да отиде срещу себе си, без да е Назарянин, никога не би си избрал този живот, достатъчно несломим в своите изисквания. После върна парите. Бе забравил, че всеки месец МакКаслин ще внася в банката трийсет долара на негово име, ония, които първия път му хвърли на леглото и повече не повтори. Сега вече имаше съдружник, по-скоро той бе съдружникът на един сквернословещ профан, хитър и стар алкохолик, който бе строил кораби за пробиване блокадата в Чарлстън през 62-ра и 63-та година и оттогава бе станал корабен дърводелец, бе пристигнал в Джеферсън преди две години, никой не знаеше защо и откъде, и докато се пребори със своя делириум тременс, доста голяма част от времето си прекара в затвора; бе поставил нов покрив на конюшните, собственост на директора на банката, и когато отиде да му заплатят, директорът му каза: „Вместо да ви давам, аз от вас трябва да взимам пари назаем.“ Бяха минали седем месеца и чак сега се сети, че му се събират да взема двеста и десет долара. Сега за пръв път бе извършил някаква по-голяма работа и когато напусна банката, сметката му си остана двеста и десет долара, а подир още известно време, като му изчислиха и лихвите, оказа се, че на свое име притежава триста и трийсет. Каза си: „Ще ги прехвърля аз на друга сметка“, но директорът го спря: „Не може — вика. — МакКаслин ми е забранил. Ако имате друг начален капитал, тогаз може да ви открия нова сметка.“ Добре, рече си той, и почнаха монети и банкноти да се събират във възела, който държеше в чайника, и сега увит в стара риза, макар и не същата, с която прадядото на Тени го бе вдигнал от Уоруик преди осемнайсет години — държеше го на дъното на обкования със желязо сандък, който старият Карадърз бе домъкнал чак от Каролина, а хазяйката му веднъж каза: „И не го заключваш! Че и вратата си не заключваш! Ами поне като те няма бе, човек…“ Той я бе погледнал смирено, както през оная вечер в същата стая бе погледнал МакКаслин, уж никакъв роднина, а повече от роднина, колкото са ти роднини ония, на които плащаш да ти служат, и ония, които те нараняват, а уж са ти брат или жена…
сега той щеше да има и жена; измъкна стария дърводелец от затвора, доведе го в стаята си и двайсет и четири часа ботушите си не изу, додето не го накара да изтрезнее, вдигна го, натъпка го с хляб и този път построиха цял обор. Тогава реши да се ожени: тя бе едно дете на майка и баща, малко момиче, а всъщност бе по-голяма, отколкото изглеждаше, по-солидна може би, с тъмни очи и страстно сърцевидно лице. Намираше време да се навърта около него, той режеше с триона гредите по мярката на стареца, а тя го запита:
— Татко ми разказва. Вярно ли е, че фермата е твоя?
— И на МакКаслин — каза той.
— Има ли някакво завещание, дето се казва, че половината е негова?
— Защо трябва да има завещание — рече той. — Неговата баба е сестра на баща ми. Като братя сме.
— Вие сте втори братовчеди и такива ще си останете — каза тя. — Но това не е важно.
Ожениха се и той изведнъж се намери в нова страна, завещана му тъй, както и на всички — на земята, отвъд земята и все пак от самата земя, защото и нему тя бе завещана чрез предългата хроника на земята, негова, защото всеки трябва да я сподели с другиго, за да се насели в нея, а в тази подялба тя става едно, за съвсем кратко време става едно, уж невидимо, а невъзвратимо и неспасяемо. Щяха да живеят в стаята под наем, макар и за малко, и тази стая, като му въздаваше своята слава сутрин на излизане и вечер, му се струваше без стени, без таван и без под. Баща й бе вече взел място в града, бе доставил материала, а той и съдружникът му трябваше да вдигат къща — тя не биваше да знае, додето бунгалото не бъде готово да ги приеме; той така и не разбра кой й обади, всеки случай не беше нито баща й, нито съдружникът му, макар да го подозираше, че като пиян може да се е изпуснал — прибра се една вечер след работа, изми се и тъкмо да поотпочине преди вечеря, влезе в стаята (под наем, но все още съучастница в неговата слава) и тогава й видя лицето.
— Седни — заговори тя. Седнаха на ръба на леглото, без да се докосват, а лицето и — напрегнато и ужасно. Гласът й звучеше чувствено, в един чезнещ шепот на неизмерими обещания: — Обичам те. Знаеш, че те обичам. Кога ще се преместим?
— Кой ти каза? — сепна се той. — Аз… аз не зная… — Нейната длан свирепо затисна устата му, зъбите му едва не раздраха устните, а жестоко изкривените й пръсти се забиваха в страните му, само дланта се отпусна да му даде възможност да отговори.
— На фермата — прошепна тя. — Нашата ферма. Твоята ферма.
— Аз… — понечи той, ала пръстите и дланта отново се стегнаха, сякаш носеха цялата й тежест.
— Не! Не! — изсъска гласът й, а пръстите като че търсеха през кожата и улавяха напъните му да проговори. Думите умираха в устата му, после отново чу шепота, дъха й, пълен с любов и невероятни обещания, дланта се отпусна. — Кога?
— Аз… — но тя и ръката й се бяха махнали, сега стоеше с гръб към него и с наведена глава, гласът й бе спокоен и по нищо не приличаше на нейния глас:
— Стани, обърни се и затвори очи! — Още неразбрал, тя повтори, той се изправи, застана със затворени очи и дочу долу звънеца за вечеря. — Заключи вратата! — Той се подчини и опря чело о студеното дърво, все тъй затворил очи, чуваше сърцето си и още някакви звуци, после отново звънеца на долния етаж и сега му стана ясно, че звънят за тях, но леглото изскърца и той се обърна. Никога не бе я виждал гола, веднъж я помоли да се съблече, искаше да я види, защото я обичаше, и му се дощя да го погледне от голотата си, обичаше я, но оттогава повече не поиска и по-късно дори извръщаше лице, когато тя навличаше нощницата над роклята си, събличайки се вечер, а после роклята над нощницата — да се облече сутрин; не му даваше да ляга до нея, преди да угаси лампата и дори в летните горещини се
