завиваше с чаршаф. Хазяйката се качи по стълбите, похлопа и ги повика, но тя не се отмести, лежеше на леглото открита, с извърнато на възглавницата лице, сякаш нищо не чува и за нищо не мисли, дори за него; после хазяйката се върна надолу и тя се обади: — Съблечи се и ти! — Главата й остана извърната, нищо не виждаше, нищо не мислеше, нищо не чакаше, дори него, ръката й се повдигна като че по собствена воля, улови го за китката в момента, когато застана до леглото и той просто смени едното си движение с друго, сега надолу, ръката го теглеше, а тя най-сетне се разшава в онази телесна изгъвка, която е по-стара от мъжа, изцяло наследствена и никога преди неопитвана, вгледа се в него и продължаваше да го притегля е една ръка надолу и все по-надолу и внезапно гърдите му се опряха на дланта й, която го задържа без никакво видимо усилие; сега вече не го гледаше, нямаше нужда, сега целомъдрената жена, съпругата, гледаше и виждаше всички мъже; и тялото й стана друго, измени се напълно, такова той никога не бе го виждал — символизиращо женската плът, която мъжът по нейна воля винаги е свалял по гръб; и внезапно, отникъде, без дори движение на устните, до слуха му стигна замиращият, ала непоколебим шепот: — Обещай ми!
— Да ти обещая?
— Фермата!
Той се отмести. Ръката й бе пуснала гърдите му и отново го улови за китката, стисна я уж отпуснато, а с растящо стягане на пръстите, сякаш се бе превърнала в клуп на стоманено въже, затягаше го, а той се дръпна.
— Не — каза той, — не! — Тя все тъй не го поглеждаше и продължаваше да стяга. — Не, казвам ти! Няма! Не мога. Никога! — А ръката й го стискаше и той за последен път се помъчи да говори ясно и си помисли:
— Това е всичко! Толкова от мене! Ако от това не излезе оня син, за когото все говориш, той няма да е мой! — Лежеше настрани, с гръб към празната стая под наем, и се смееше ли смееше…
V
Той се върна в горския бивак още веднъж, малко преди там да се настани дърводобивната компания, която почна изсичането на леса. Майор Де Спейн повече не стъпи там. Разреши им да използват бунгалото и да ходят на лов, където поискат. През зимата след последния лов, когато загинаха Сам Фадърз и Лайън, генерал Компсън и Уолтър Юъл разработиха план за сдружаването на старата група в клуб, който да отдава под наем лагера и гората за лов — без съмнение измислица на доста вдетинения генерал, но затова пък достойна за Бун Хоганбек. Дори момчето разбираше, че тук се крие хитрина: след като не могат да променят леопарда, те искаха да изменят петната му, една илюзорна и неоснователна надежда, която известно време споделяше дори и МакКаслин, надеждата, че накарат ли веднъж майор Де Спейн да се върне в бивака, той може би ще се откаже от решението си. Но и момчето знаеше, че той няма да се съгласи. Така и стана. Не узна какво е било след отказа на майор Де Спейн, Нямаше го, когато са обсъждали въпроса, пък и МакКаслин не му разказа. Но дойде юни, времето за двойния рожден ден, а никой нищо не спомена; през ноември пак никой не подхвърли да тръгнат и той така и не разбра знаеше ли майор Де Спейн, че ще ходят на лов, макар че без съмнение старият Аш му бе обадил: той, МакКаслин и генерал Компсън (това бе неговият последен лов), Уолтър, Бун, Джим, синът на Тени, и Аш натовариха два фургона и за два дни изминаха почти четирийсет мили, озовавайки се в местност, далеч отвъд местата, които момчето познаваше, и две седмици живяха на палатки. На следната пролет чуха (и то не от Де Спейн), че Де Спейн е продал правата си за сеч на една мемфиска дърводобивна компания. През юни, беше събота, момчето и МакКаслин посетиха кантората на майор Де Спейн — голямата просторна, обиколена с библиотеки стая на втория етаж, от едната страна с прозорци, които гледаха към занемарените задни дворове на магазините, а от другата страна — с излаз на балкон над площада; в ниша, преградена със завеса, се мъдреха кедрово ведро за вода, захарница, висока чаша и оплетена с канап дамаджана уиски, а над бюрото се клатеше веер от бамбук и хартия, чиято връв свършваше в ръцете на стария Аш, седнал до вратата на килнат стол.
— Разбира се — каза ми майор Де Спейн, — Аш сигурно ще поиска да дойде в гората, най-малкото да си почине от гозбите на Дейзи. Вие кого ще вземете?
— Никого, сър — каза той. — Но си мислех дали Бун… — От шест месеца Бун бе назначен за шериф на Хоук; майор Де Спейн бе постигнал с дърводобивната компания споразумение, или може би по-точно компромис, да го вземат на работа и компанията бе решила, че ще е по-добър като шериф, отколкото като водач на дърварска бригада.
— Да — каза майор Де Спейн, — още днес ще му телеграфирам. Може да ви чака в Хоук. Ще пратя Аш с влака, те двамата ще приготвят провизиите и на вас ви остава само да се качвате на конете и да вървите.
— Добре, сър — каза той, — благодаря. — Не беше сигурен, че ще каже още нещо, но разбра, че през цялото време все за това е мислел: — Пък ако вие… — И гласът му замря. Секна, без да знае как, защото майор Де Спейн замълча, след това се раздвижи, обърна се към бюрото и листовете, пръснати по него, но почти без да промени позата си, тъй като с влизането момчето го бе заварило седнал зад бюрото с някакъв лист в ръка; гледаше го сега, този дребен и подпухнал побелял човечец в тъмно сукно и безупречно блестяща риза, когото бе свикнал да вижда с ботуши и кални кадифени дрехи, небръснат, възседнал рошавата здрава и дългонога кобила, преметнал на седлото старата уинчестърска карабина, а до стремето — огромното синьо куче, неподвижно като бронзова статуя, двамата в онази последна година, когато бяха почнали да си приличат както двама души, неразделни в любовта и в делата, сякаш безкрайно дълго са били заедно и в любовта, и в делата. Майор Де Спейн повече не вдигна очи.
— Не. Много съм зает. Но на вас на слука! Ако случите, можеш да ми донесеш някоя млада катерица.
— Добре, сър — каза той, — ще донеса.
Яхна тригодишната кобила, която сам бе отгледал и обяздил. Тръгна малко след полунощ и шест часа по-късно, в които тя дори не се изпоти, влезе в Хоук, малката гара на дърварската линия, която винаги бе смятал също за собственост на майор Де Спейн, макар че той отдавна бе продал на компанията земята, върху която минаваха релсите, където бяха рампите за товарене и магазинчето. Огледа се изненадан и тъжно учуден, въпреки че му бяха казвали и си мислеше за подготвен: тук се издигаше наполовина завършена нова фабрика за обработка на дървото, която сигурно щеше да заема най-малко два-три акра — стори му се, че вижда неизброими мили от струпани стоманени релси, нови, все още червени от леката светла ръжда, която има още неизползваният метал, видя купища траверси с острия дъх на смола, преградени с бодлива тел яхъри и ясли за поне двеста мулета, палатките на хората, които се грижеха за тях; ето защо настаняването на кобилата му стана по-бързо, отколкото очакваше, а той се качи на пощенския вагон на дърварския влак с пушката си, намести се в купола с горното прозорче и повече не погледна наоколо — сега погледът му се прикова напред, към стената на пустошта, която поне още веднъж щеше да го заслони от всичко това.
Локомотивчето изпищя и потегли: едно енергично изригване на па̀ра, сънливото, но преднамерено опване на отпуснатите куки, преминало назад по целия влак, после плиткият съсък на па̀рата се смени от бавните и дълбоки удари на мощта, събрана в котела, вагонът му също се раздвижи и от прозорчето той видя как локомотивът направи първия и единствен завой по цялата дължина на линията, за да потъне след това в леса, теглейки подире си дългия влак, подобен сега на малка безопасна змия, която се скрива в тревите и повлича и него, за да стигне след миг максималната си скорост, при която потракването между двете стени на непознаващия брадва лес отново му напомни старите времена. Само преди пет години Уолтър Юъл бе застрелял от същото това прозорче елен, чиито рога имаха
