шест разклонения. Говореха и за случая с мечето — било по време на първия курс на влака по трийсетте мили на железопътната просека: мечето стояло между релсите с надигнато задниче като заиграло се кученце и ровело да види дали в тях няма скрити мравки или други буболечки, или може би да позяпа отблизо любопитните симетрични и четвъртити дървета с обелена кора, които явно се взели кой знае откъде и за една нощ са налягали тук в безкрайната си аритметична прогресия, ровело си там, а машинистът дръпнал спирачките и на петдесет стъпки от него надул свирката; то подскочило като пощуряло и се хвърлило на първото попаднало му дърво, ясенова фиданка не по-дебела от човешки крак, покатерило се, докъдето могло, свило се и пъхнало глава между лапите си, досущ както би направил човек, като жена, а спирачът го замерил с бучки сгурия; когато след три часа влакът се върнал с първия товар трупи, мечето все още било на дървото, наполовина слязло, но отново се покатерило нагоре и пак се свило, а влакът отминал; следобед влакът още веднъж се качил нагоре, то било на дървото, привечер като се връщали, пак ги чакало там. Него ден, когато по пладне машинистът разказвал за мечето, в Хоук се случил Бун, бил дошъл с фургона за варел брашно. Бун и Аш, и двамата двайсет години по-млади, цяла нощ прекарали под дървото да пазят някой да не застреля мечето, а на другата сутрин майор Де Спейн задържал влака в Хоук и малко преди изгрев слънце на втория ден Бун, Аш, майор Де Спейн, генерал Компсън, Уолтър и МакКаслин, който бил тогава на дванайсет, отишли да го гледат как ще слезе от дървото, гдето престояло кажи-речи три денонощия без вода: МакКаслин му бе разказвал как за миг си помислили, че ще спре при тях в подножието на хълма да пие вода, защото се засуетило, погледнало водата, после тях и после пак водата, но след това хукнало с разкривени крачета, две по две стъпващи в различни, макар и успоредни дири, както тичат всички мечки.
Тогава влакът беше безопасен. Понякога го чуваха от лагера, друг път не разбираха кога е минал, тъй като никой не си правеше труда да се ослушва за него. Чуваха го, като идва, лек и бръз, вагоните потракваха празни, съскането и пронизителната свирка на локомотива увисваха във въздуха за миг и след това заспалата и пренебрежителна пустош ги поглъщаше без ек. Чуваха го, като се връща, натоварен и вече не тъй бръз, но не отказал се да създава фанатичната и смешна илюзия за своята пълзяща скорост, без да свири, защото трябваше да пести па̀ра, мятащ своето непосилно и нищожно пуфкане във вековното лице на леса с побесняло, ала голо самохвалство, празно, шумно и детинско, понесъл без цел и без посока клечки, чиято липса не оставяше никъде следа, както пясъка, който децата пренасят и трупат от едно място на друго, после тичат за още, неуморни, бързи и неспирни, но далеч не толкова бързи като Ръката, която връща пясъка отново там, откъдето децата го вземат. Но сега вече бе друго. Беше същият влак, същите вагони, дори същите машинисти, спирачи и същият кондуктор, комуто Бун, пиян и трезв и после пак пиян и отново изтрезнял в продължение на четиринайсет часа, бе досаждал преди две години да му разправя какво щели да направят на другия ден със Старата Бен; вървеше, създавайки същата илюзия на бясна скорост, между същите две стени на непроницаемия и недостъпен лес, минаваше покрай старите места, пресичаше старите пътеки на дивеча, по които бе преследвал ранени и неранени елени и неведнъж ги бе виждал да изскачат от гората, да прехвърлят насипа е релсите и отново да се шмугват в леса, уж като земни същества, а полетели като стрели, неземни, издължени, та му се струваха три пъти по-дълги, отколкото са и дори по-бледи, с по-друг цвят, сякаш между неподвижността и абсолютното движение има граница, при която масата се изменя дори химически, изменя се без болка и без страдание не само по обем и форми, а и по цвят, доближава се до цвета на вятъра; и все пак сега сякаш влакът (а и не само влакът, той също, не само зрението, което бе виждало, и паметта, която бе запомнила, но и дрехите, които в чистия непорочен поток на въздуха могат да носят неизчезналите изпарения на болничната стая или смъртта) донасяше в осъдения пущинак, изпреварил брадвите, сянката и призрака на новата фабрика, макар още недовършена, релсовата стомана и траверсите, макар още неположени, и сега той разбра онова, което бе забелязал сутринта в Хоук, но още не бе оформил в слова; защо майор Де Спейн не тръгна с тях и как след този път и той няма вече никога да се върне.
Наближаваха. Усети го преди още машинистът да изсвири, за да го предупреди. Видя Аш и фургона, поводите без съмнение и сега омотани около дръжката на спирачния лост — нещо, което, спомняше си момчето, майор Де Спейн му бе забранил да прави още преди осем години, влакът забави ход, отпуснати куките задрънчаха и буферите се заблъскаха от вагон на вагон, приближиха фургона, той скочи с пушката, а кондукторът се наведе отгоре и даде знак на машиниста, пощенският вагон продължи да забавя, търкаляше се едва-едва, макар че буталата на локомотива вече плющяха в засилващ се ритъм сред неотекващия лес, опъването на куките отново премина по целия влак, този път отпред назад, и пощенският вагон наново забърза. После влакът изчезна, като че изобщо го е нямало. Вече не го чуваше. Лесът се извисяваше задрямал, пренебрежителен, многолик, зелен и вечен, по-стар от всяка фабрика, по-дълъг от всяко железопътно разклонение.
— Тук ли е вече Бун? — попита той.
— Изпревари ме — каза Аш. — Натоварил фургона, приготвил го и ми го оставил вчера в Хоук. Пристигам там, няма го, идвам тук — ей ти го на стъпалата. Отишъл е в гората от тъмни зори. Каза, при евкалипта щял да иде, нататък да тръгнеш и да се намерите.
Знаеше го къде е: самотният висок евкалипт на една от старите горски поляни; ако по това време на годината човек се промъкне нечуто и внезапно излезе на поляната, можеше понякога да хване десетина катерици, попаднали там като в клопка, тъй като наблизо нямаше друго дърво, на което да скочат. Ето защо не пожела да се качва на фургона.
— Отивам — каза той.
— Знаех си — рече Аш. — Вземи поне кутия патрони. — Подаде му ги и заразвива поводите.
— Колко пъти по твоя сметка майорът ти е казал да не правиш това?
— Кое? — рече Аш. После добави: — И кажи на Бун Хоганбек, че обедът ще бъде на масата след един час, та ако искате, елате да хапнем.
— След час ли? — учуди се той. — Още няма девет. — Извади часовника си и показа стрелките на Аш. — Я погледни! — Аш не му обърна внимание.
— Това е градско време. Сега не сме в града. В гората сме.
— Тогаз погледни слънцето!
— Ти него не гледай — рече Аш. — Ако искате с Бун Хоганбек да обядвате, по-добре елате, когато ви казвам. Ще свърша навреме, нищо, че имам да сека дърва. И си гледай в краката, че са плъзнали едни…
— Добре — каза той.
И се намери в леса, не сам, а усамотен, уединението го заключи в лятната си зеленина. Той и лесът не се променяха и озовали се извън времето, нямаше да се променят, както лятната зеленина, огънят и есенните дъждове, както стоманеният студ и понякога снегът, като лятото, есента и мократа сапфирена пролет в тяхната неизбежна и безсмъртна последователност, тези незапомнени и лишени от смърт сезони на майката, която го бе направила мъж, майка и баща на стареца, роден от негърка-робиня и един вожд на чикасо, който бе неговият духовен баща, когото той тачеше, слушаше и обичаше, а после изгуби, за да тъгува за него; един ден и той щеше да се ожени и в един кратък миг също щеше да притежава тази краткотрайна и безсъдържателна слава, която по своите собствени закони не може дълго да живее и затова може би се нарича слава; те също щяха и можеха да отнесат във времената поне спомена — тогава, когато плът с плътта повече не се сношават, защото споменът върши това; но и тогава лесът щеше да си остане неговата първа любов и жена.
Всъщност той не отиваше към евкалипта, а се отдалечаваше от него. Беше време, и то не много отдавна, когато нямаше да го пуснат тук самичък, с него винаги идваше и някой друг, а по-късно, когато почна да разбира колко много неща не знае, сам не би посмял да се навърта тъдява без другар; още по- късно, взел да налучква, макар и смътно, границите на незнанието си, той вече се опитваше и минаваше оттук с компас в ръка, не защото самоувереността му бе станала по-голяма, а защото МакКаслин, майор Де Спейн, Уолтър и генерал Компсън го бяха научили най-после да вярва на компаса, независимо от това, какво показва. Сега той вече не използваше компаса, а слънцето, и то несъзнателно, ала въпреки това по всяко време би могъл да определи по картата къде се намира с минимална грешка от сто стъпки; и разбира се, точно когато очакваше, земята почна леко да се възвишава, отмина един от четирите бетонни знаци, поставени от землемера на дърварската компания да показват четирите ъгъла на участъка, който майор Де Спейн бе изключил от продажбата, после застана на самата могила, от която се виждаха и четирите знака,
