все тъй белеещи дори след зимното брулене, местност безжизнена и обезпокоително чужда на това място, където самото запустение представляваше кипящ хаос от семеизхвърляне, зачатие и раждане, а смърт изобщо не съществуваше. След падналите за две зими покривки от листа и след водите на две пролети, нямаше и следа от двата гроба. Но ония, които идваха да ги намерят чак тук, не се нуждаеха от надгробни плочи, а щяха да ги открият тъй, както го бе учил Сам Фадърз: по особените белези на дърветата. С първото забиване на ловджийския нож, колкото да види дали е още там, попадна на кръглата тенекиена кутия от смазка за колела, в която вече изсъхналата разкривена лапа на Старата Бен почиваше над костите на Лайън.

Не ги смути. Дори не потърси другия гроб, в който онази неделна утрин преди две години той, МакКаслин, майор Де Спейн и Бун бяха положили тялото на Сам, ловния му рог, ножа и лулата; нямаше защо. Бе стъпил върху него, може би сега стоеше отгоре му. Но в това нямаше нищо лошо. Сигурно е знаел, че днес съм в гората още преди да съм дошъл — помисли си той и приближи едно от дърветата, които подпираха чардака, където бяха заварили тялото на Сам — дървото и другата тенекиена кутия, прикована о него, ръждясала, смачкана, чужда, но вече срасла в съзвучната общност на леса, не издаваща дори беззвучен тон и празна, отдавна празна от храната и тютюна, който бе оставил него ден, както след време щеше да се изпразни и от това, което сега измъкна от джоба си: стиска тютюн, нова пъстра кърпа и малката кесийка ментови бонбони, които Сам толкова бе обичал — щяха да си отидат още преди да обърне гръб, не да изчезнат, а просто да се прелеят в многоликия живот, който оставя по тъмните грапавини на тия потайни и сенчести места своите нежни приказни следи, дишащи, мамещи и неподвижни, наблюдаващи го иззад всеки клон и лист. Той отново тръгна, сякаш не бе спирал, а само забавил крачки, слезе от могилата, която съвсем не бе убежище на мъртвите, защото смърт не се полагаше нито на Лайън, нито на Сам Фадърз; смъртта не бе прикована под земята, а свободна и не в земята, а от земята, многолика и въпреки това неотделима от всяка частица — лист, клон или прашинка, въздух, слънце и дъжд, роса и нощ, желъд, от него лист и после пак желъд, мрак и утро и после пак мрак и утро в неизменната си процесия и в своето многообразие една и съща. А също и Старата Бен! Да, Старата Бен! Те ще й върнат лапата, разбира се, че ще й върнат лапата. После безкрайното предизвикателство и безкрайната гонитба, в които няма сърце да се измъчва и преуморява, няма плът да се разкъсва и окървавява. Замръзвайки на мястото си, той си спомни прощалното предупреждение на Аш. Замръзнал и неподвижен, чу гласа й. Единият крак тъкмо поемаше тежестта, пръстите на другия тъкмо се отлепяха от земята и дъхът му спря, усети отново и както винаги силния разтърсващ прилив, дошъл още от онова време, когато Айзак МакКаслин изобщо не е съществувал, погледна надолу и разбра: това бе страх, но още не ужас. Тя още не бе се навила, тракалото й още мълчеше, само едно бързо и плътно свиване и встрани се протегна един клуп, пуснат сякаш за разнообразие, от който надигналата се глава можеше леко да се наведе назад; не, това още не бе ужас, но от главата до опашката имаше повече от шест стъпки, главата се вдигаше все по-високо от коляното му и само на един лакът разстояние; старите, навремето ярки петна на младостта, сега тъмнееха в монотонна хармония със самотиите, из които пълзеше и се спотайваше старата, прокълната от древни времена отровна самотница, чийто дъх той изведнъж долови: неясен и отвратителен, напомнящ гнили краставици и нещо друго, безименно, свързано с всезнанието и древната мъдрост на факирите-парии, със смъртта. Най-после се раздвижи. Не главата. Тя си остана на същата височина и почна да се отдалечава, изправена, сякаш главата и третината от дължината й, която я държи, са нещо, което се движи на два крака, освободено от всички закони на равновесието; така би трябвало да бъде, защото дори сега той не можа да повярва, че това движение, това изтичане на сенки след вървящата глава може да бъде една змия, която си отива и изчезва. Сега стъпи с другия крак, без да го усеща, застанал с вдигната ръка като Сам Фадърз в оня следобед преди шест години, когато го доведе в леса да му го покаже, а той се сбогува с детството си; без да мисли какво прави, той повтори ония думи, които Сам бе изрекъл на своя стар език:

— Главатарю! Дядо!

Не можа да се сети кога за пръв път чу звука, защото му се стори, че го дочува отдавна — някой като че удряше железопътната релса с цев на пушка, плътен, силен и небързащ звук, обгърнат в някакво безумие, сякаш този, който чука, е не само извънредно силен и съсредоточен, а и малко луд. Въпреки това не идваше откъм дърварската линия, защото, макар тя да се намираше точно в тази посока, до нея имаше най-малко две мили; звукът идваше най-малко от триста крачки. И като се замисли, сети се откъде — който и да е човекът, каквото и да прави, той е някъде близо до поляната с евкалипта, където трябваше да срещне Бун. Досега вървеше бавно и тихо, не откъсваше очи от земята и от дърветата. Сега обаче тръгна направо, с изпразнена пушка и наведена назад цев да не му пречи, като се провира през ниските гъсталаци и прорастъци, звукът ставаше все по-силен, дивото, някак обезумяло и необяснимо блъскане на метал с метал приближаваше, той се измъкна от дърветата и се озова в края на старата поляна, а точно през себе си забеляза самотния евкалипт. На пръв поглед му се стори, че дървото е оживяло от побеснели катерици. Стори му се, че най-малко петдесет подскачат и се хвърлят от клон на клон, дървото се превърна в зелена буря от полудели листа и от време на време, на двойки и тройки, катериците се спускаха по дънера, извръщаха се начаса и отново хукваха нагоре, като че всмукани обратно от безвъздушното пространство на бесния листовъртеж, в който се намираха техните събратя. Тогава забеляза Бун, седнал и опрял гръб на ствола, навел глава и диво чукащ нещо в скута си. Чукаше с цевта на разглобената си пушка върху разглобения й магазин. Останалите части на пушката бяха пръснати наоколо. Навеждаше аленото си лице, струящо и напомнящо орех, и блъскаше цевта в магазина с неистовото увлечение на безумец. Не вдигна глава да види кой е. Все тъй чукащ, извика с дрезгав, приглушен глас:

— Махай се! Не ги докосвай! Те са мои!

1935–1942

,

Информация за текста

© 1942 Уилям Фокнър

© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски

William Faulkner

The Bear, 1942

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12962]

Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00

,

1

Породи кучета. — Б.пр.

2

Американски шампион по бокс, свръхтежка категория. Джон Съливан побеждава Джек Килрейн в 1889, а Джийн Тъни — Джек Демпси в 1926 и 1927. — Б.пр.

Вы читаете Стръвницата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату