блясъчето на една обеца: привидение внезапно, крещящо и неясно за детето, още съвсем малко, задъхано, възбудено и заинтригувано, сякаш като два чисти и прозрачни ручея, които се сливат, детето, какъвто бе тогава, е постигнало чрез тази едва доловена и безименна, неразгадаема женска плът на мулатката абсолютно ясното и пълно разбирателство с момчето, съществувало шейсет години в една и съща неизменна фаза на ненакърнимо и безсмъртно юношество у вуйчото; роклята, лицето и обеците се скриха в мига на изумлението, за да долети гласът на вуйчо му: „Тя ми е готвачка! Новата ми готвачка. Или не трябва да имам готвачка?“ Появи се и сам вуйчо му, също тъй смаян и разтревожен, а лицето му — все така невинно и някак дори непоколебимо момчешко. Сега те на свой ред се отдръпнаха към предната веранда, а вуйчо му продължи с болка, макар и още сепнат, като че правеше отчаян опит да възвърне ако не самообладанието си, то поне самоувереността си: „Нали сега са свободни! Нали и те са хора като нас!“ А майка му: „Така значи! Така значи! В майчината ми къща! Да я оскверниш!“ и после пак вуйчо му: „Поврага, Сиби, дай й поне време да си събере нещата.“ И всичко свърши, крамолата, виковете, всичко. Той и Тени — припомни си нейното неразгадаемо лице до прозореца със счупената щора в голата стая, която навремето е била салон — проследиха с поглед една фигура, препъваща се по алеята и през изровения двор на покорния му вуйчо, нейния гръб и безименното лице, което бе зърнал само за миг, роклята, която преди е била с обръчи, а сега се размяташе и издуваше като балон под едно мъжко палто, овехтялата и тежка чанта, шибаща коляното й, млада и самотна в своето бягство през пустата алея, все тъй интересна и вълнуваща с копринения флаг, завладян в сърцето на тази цитадела на целомъдрието, незабравима.)
чашата, загадъчното запечатано зебло на полицата в заключения шкаф, вуйчо Хюбърт отключва, изважда я и тя тръгва от ръка на ръка: през майка му, баща му, МакКаслин и дори Тени. Хюбърт настоява всеки да види колко е тежка и да я разтърси, за да чуе недвусмисления звън, а сам той стои разкрачен пред студената и неизчистена камина, в която дори тухлите се ронеха, за да се превърнат сами в сажди, прах и мазилка, гръмогласен, невинен и все тъй неукротим. Дълго време му се струваше, че само той е забелязал как този път вуйчо му сложи чашата в неговите ръце, просто извади я от шкафа и я подаде само нему, изчака го послушно да я тръсне, че да се чуе звънът й, и я заключи преди някой друг да е посегнал към нея. Дори по-късно, когато не само си спомняше, но и вече разсъждаваше, той не можа да каже какво е имало вътре и дали изобщо е имало нещо, макар че торбичката бе пак тъй тежка и пак иззвъня. Не се сети и когато след смъртта на чичо Бъди баща му, повален на легло за първи път от седемдесет и пет години, един ден рече: „Я иди вземи тази проклета чаша! Пък ако трябва, доведи и тоя проклет Хюб!“, защото тя и тогава дрънчеше, нищо, че вуйчо Хюбърт не му я даде, а сам я разклати пред всички подред, казвайки: „Чувате ли? Чувате ли?“ със същото невинно, не толкова сепнато, а учудено лице; по-късно, след като бе умрял и баща му, един ден напълно опразнената къща, в която бе живял, приготовлявал гозбите си и спал вуйчо му, пламна без предупреждение и без никаква причина загоря с мирни пламъци в някакво спокойно, внезапно и безпричинно единодушно самозапалване, обхванало стени, подове и тавани — на сутринта все още си беше там, където преди шейсет години я бе издигнал бащата на вуйчо му, а на залез четирите почернели и бездимни комини стърчаха над леката бяла пепел и няколкото обгорени останки от греди, които дори не изглеждаха горещи; в последните минути на вечерта и в края на двайсет и двете мили, яхнали и двамата старата бяла кобила, последното животно от едновремешната конюшня, която МакКаслин си спомняше, пред вратата им пристигнаха двамата старци — вуйчо Хюбърт и сприхавият прадядо на Тени — единият носеше на плетен ремък от еленова кожа своя рог за лов на лисици, а другият — торбата от зебло, увита в риза, и сега тази тъмнокафява, безформена и нацапана с восък буца застана отново на една много прилична на предишната лавица, а вуйчо му открехваше шкафа, хващаше дръжката с едната ръка, с крак подпираше вратата, приготвил ключа в другата ръка, лицето му напрегнато, но не и сепнато, а по-скоро непоколебимо учудено, стоеше пред полуотворения шкаф и поглеждаше безмълвно към буцата зебло, станала три пъти по-висока от преди, ала по-тясна; той отместваше поглед и търсеше сега не лицето на майка си, нито загадъчния израз на Тени, а тъмното орлово изражение на братовчед си МакКаслин, сериозно, безмилостно и забавляващо се; така една нощ го събудиха и полуспящ го докараха под светлината, усещайки в стаята мириса на лекарство, станал вече нещо обичайно, и миризмата на нещо друго, което не бе долавял преди, но се досети и завинаги запомни, а на възглавницата се търкаляше разбитото лице, от което все още гледаше момчето, невинно, безсмъртно, учудено и напрегнато, гледаше го и се мъчеше да му каже нещо, докато МакКаслин ровеше наоколо, после се надигна от леглото, бръкна в пазвата на нощницата си и измъкна оттам големия железен ключ на омазнена връв, очите казаха Да, Да, Да, скъса връвта и отключи шкафа, после донесе зеблото до леглото, очите се мъчеха да му кажат, че това не е всичко, а ръцете притискаха буцата дори когато я оставяха, очите бяха по-напрегнати от всякога и сякаш искаха още нещо да кажат, но не казаха; тогава той беше на десет години, майка му бе умряла и МакКаслин му рече: „Ти си вече наполовина пълнолетен. Можеш да го разпечаташ.“ Но той каза „Не! Като стана двайсет и една.“ И когато стана двайсет и една, МакКаслин бутна лампата в средата на масата, до нея сложи буцата, остави отворения си нож до буцата и се дръпна встрани с израза на своята стара нетърпеливост, а той вдигна зеблото, което в една нощ преди петнайсет години бе напълно променило формата си, но все още при поклащане издаваше тънко, безтегловно, не съвсем напевно и странно приглушено подрънкване, ясното острие на ножа се вмъкна под оплетената връв, възлестите парченца восък с печата на вуйчо му Бийчъм се търколиха върху полираната маса и сред безпорядъка смъкнати кеневирени гънки се появи лъскавият калаен чайник, съвсем нов, съдържащ шепа медни монети и онова, което им придаваше приглушения тропот — нагънати хартийки, от които можеше да се свие цяло мише гнездо, откъснати от листове на тефтери, от празни полета на вестници, дори книжният етикет на чифт дочени панталони, всички до една подписани и датирани: първата носеше дата по-малко и от шест месеца след като всички го бяха видели да запечатва сребърната чаша в зеблото на същата тази маса, в тази стая, дори под светлината на същата лампа:
Дължа на племенника си Айзак МакКаслин 5 (пет) жълтици. Доказано чрез саморъчен подпис и при лихва 5%. Уоруик 27 ноем. 1867. Хюбърт Фиц — Хюбърт Бийчъм
тук той се обади: „Виж, и той му е викал Уоруик!“ Но само този път. Следваха още:
Айзак 24 дек. 1867. Дължа 2 жълтици. X. Ф. X. Б.
На Айзак 1 жълтица. 1 яну. 1868. X. Ф. Б.
след това пет, после три, една, пак една, и пак тази мечта, това сънувано чудесно обезщетение — не за нанесена рана или за загуба на доверие, а просто ей тъй, за един най-обикновен заем и дори не заем, съдружничество!
Дължа на Бийчъм МакКаслин или неговите наследници 25 (двадесет и пет) жълтици. Тази разписка анулира всички предишни и саморъчни при 20 (двадесет) процента годишно. Днес, 19 януари 1873.
и никакво указание за мястото, само дата и подпис с едното име, което стоеше не като име, а по-скоро като дума, тъй както старият и горд лорд саморъчно би надраскал
Една сребърна чаша.
