Стръвницата

— Къде е остатъкът от ония пари, оставени от стария Карадърз? Искам си ги. Всичките.

Това бе всичко. А МакКаслин:

— Много повече от Бък и Бъди, за да човъркат истината, така оплетена за тия, които я говорят, и така неясна за ония, дето слушат, че някога е имало 1865 година.

А той:

— Но не достатъчно. На татко и на чичо Бъди нещо не им е достигнало да налучкат истината, нищо, че са били три поколения, пък дори и три не са били тия, които са почнали от дядо; ако пред очите на Провидението е нямало никой, освен дядо, то тогава Той не е имал друг избор. Но Той бил решил да опита. Знам какво ще кажеш. Че още като ги е създавала, на Му е било ясно — не за надежда ги създава, а за мъка. Но Той не се надявал, Той просто чакал. Не само защото им е вдъхнал живот и ги е пуснал по земята, а защото твърде дълго се тревожил с тях. Дълго се тревожил, защото видял как всеки един от тях бил способен на всичко, да достигне всякаква висина и всякакво дъно и там на небето си спомнил, че и пъкълът е бил създаден от Него, та ето защо трябвало или да ги приеме при себе си, или да признае, че някъде има Негов равен, а туй значело Той вече да не е бог. Затуй е трябвало да се нагърби с отговорността за това, което сам е сътворил, та да живее и занапред спокоен и сам в Своето самотно и всевише небе. Той положително е знаел, че всичко е навсуе, ала пак ги е създал всеможещи, нали са произлезли от Първоначалното Нищо, което съдържало всичко! И после ги е наблюдавал с личните им въздвижения и падения, без те да знаят защо, как и кога; додето най-сетне заключил, че всички са събрани в един, в дядо, и че избраниците, най-добрите, които е можел да очаква (забележи! не да се надява!), ще бъдат Бъковци и Бъдиевци, ама и те няма да са достатъчни и след три поколения не Бъковци и Бъдиевци, а…

А МакКаслин:

— А-ха!

А той:

— Да. Щом е могъл да предопредели от дядо да произлязат татко и чичо Бъди, Той ще да е знаел и за мене — един Исак, роден за живот след Авраама и отхвърлил жертвоприношението: без баща и следователно свободен да изостави олтара, защото и този път разгневената Ръка надали би спасила детето…

А МакКаслин:

— Бягство.

А той:

— Добре, бягство. Докато един ден ще Си каже онова, което ти каза на мъжа, дето бе дошъл за Фонсиба, в същата тази стая оня следобед. Стига. Това е достатъчно. Не от яд и гняв и не просто от смъртна умора, както беше тогава с тебе, а просто Достатъчно и за последен път ще се огледа да види тия, които е създал на тази земя, в този Юг, за който е сторил толкова много, дал му е лесове за дивеча, потоци за рибата, дълбока и богата почва за семената и тучна пролет, за да никнат, дълго лято да узряват, ведри есени за жетва, краткотрайни, меки зими за хора и животни, а никъде надежда; ще погледне тогаз по-нататък, накъдето може би е отишла надеждата, на Изток и на Север и на Запад, където лежи цялата необятност на този изпълнен с надежди континент, определен за светилище и убежище на свободата от онова, което ти наричаш безцелната привечер на стария свят, и ще види богатите потомци на търговците с роби, жени от двата пола, за които черните, в чиято защита се провикват, не са нищо друго, освен още една мостра и още един трофей, като оня бразилски папагал, донесен от пътешественика в клетка, ще ги види как гласуват резолюции в своите топли зали, гдето въздух не прониква, ще чуе гръмотевичната канонада на политици, печелещи гласове, ще види фокусите на оратори, печелещи входните такси на Шатокуа13, за които безчинството и несправедливостта са също такива отвлечени понятия като данъците, среброто, или безсмъртието, които си служат с веригите на блюдолизничеството и печалните дрипи на коронованите привилегии, както и с всички останали дреболии, знамена и лозунги, огън и жупел; ще съгледа завъртените колела, които за едната печалба произвеждат първобитни заместители на предишните окови, тъй като и те се износват, предат памука и коват памукочистачните машини, колите и корабите, които го пренасят, и хората, които въртят колелата за печалба, ще забележи и ония, които установяват и събират налозите, навлата и комисионните; Той би могъл да се отрече от тях, защото са негови създания от нине и вовека, всички поколения до едно, и тогава не само старият свят, от който ги е спасил и извел, ами и този тука, новият, дето им го разкри за убежище и светилище, и той ще се превърне в също такава нищожна скала сред морето и морето ще се дръпне от нея и тя ще изстине в последната си алена вечер… Ето защо Той още веднъж ще се обърне към тази земя, която все още не би погубил, след като е сторил толкова много за нея…

А МакКаслин:

— Какво толкова?

А той:

— Още е длъжен на тия хора, нали са Негови създания?

А МакКаслин:

— Да се обърне към нас ли? С лице към нас?

А той:

— Негови създания, чиито жени и дъщери им варяха супи и бъркаха сладка, когато се разболяваха, и в калта разнасяха подносите до вмирисаните им колиби, че и зиме, седяха по хижите да им стъкват огнищата, изпитанията идваха и заминаваха, но това не бе всичко; покосеше ли тежка болест, пренасяха ги в голямата бяла къща, слагаха ги в общите стаи и ги гледаха там; това белият човек би сторил и за всяко свое болно говедо и тогава Той, който ги е създал и вече не знае що е мъка, ни що е надежда или гордост, ще им рече: Излиза, че на нищо не можете да се научите без страдание, нищо да запомните, освен ако не е подчертано с кръв…

А МакКаслин:

— Веднъж Ашби14, както си яздел един следобед да посети някакви далечни братовчедки на майка си, или може би просто нейни приятелки, случайно се натъкнал на банална престрелка между предни постове, слиза от коня и както си е с червения сюртук, същинска мишена, повел шепа войници, които изобщо не бил виждал, срещу окопалите се и обучени в пущинаците стрелци. А заповедта на Лий15 за атака? Увита около връзка пури и без съмнение захвърлена с изпушването на последната, бива после намерена от един разузнавач на янките на пода в кръчмата, след като Лий вече е разделил войските си пред Шарпсбърг. А Джаксън16? Тъкмо натиснал на Планк Роуд фланговете, които Хукър17 смятал за съвършено сигурни, и само чакал да отмине нощта, че да продължи страхотното и непрестанно бъхтене, с което би натикал целия фланг обратно в скута на Хукър, който в туй време пиел ром на една веранда в Чансълързвил и телеграфирал на Линкълн, че е сразил Лий, този същият Джаксън пада прострелян от ръката на своята охрана, от толкова дребни офицери куршумът него улучва и по старшинство командването се поема от Стюърт18, този безстрашен човек, който сякаш се е родил на седлото, препасан със сабя и знаещ всичко, дето има да се знае за една война, освен бруталната й глупост. И този същият Стюърт напада пенсилванските кокошки, когато Лий би трябвало да разузнае всичко за Мийд19. А Лонгстрийт20 при Гетисбърг? В тъмното пада пронизан от коня, застрелват го по погрешка неговите хора! А ти ми разправяш, че Неговото лице било обърнато към нас!

А той:

— Как иначе да ги накара да се бият? Кой друг, освен Джаксъновци, Стюъртовци, Моргановци и такива като Форест и Ашби? Фермерите от Централния и Средния запад, чиито земи се броят на единици акри, а не на десетици, нито на стотици, дето сами си обработват земята и не вадят и по една реколта памук, тютюн или захарна тръст, не притежават роби, защото нямат нужда и не искат роби, а очите им са обърнати към Тихия океан, дето няма и две поколения, откак са се поселили там, спрели по тия места, защото по една щастлива злополука точно там я вол им е умрял, я ос на фургона се счупила. Ами машинистите от Нова Англия? Те и земя нямат и всяко нещо мерят с теглото на водата, с надницата, дето въртят колелата; и оная шепа търговци и собственици на кораби, чиито очи пък са обърнати назад, отвъд Атлантика, с тая земя ги обвързват единствено техните банки. И налудничавите фалшификатори, които продават несъществуващи