— Да, сър — каза Джим.
— Бягай тогава! — каза майор Де Спейн и се обърна към момчето: — А ти подкарай мулетата и коня и се върни да вземеш фургона. Ние ще слезем по реката до моста Куун. Там ще се чакаме. Ще го намериш ли?
— Да, сър — отвърна момчето.
— Тръгвай!
Върна се при фургона и едва сега разбра колко далече са отишли. Преваляше обед, когато мулетата най-сетне налучкаха верните следи и тогава върза коня за задната врата на фургона. Моста Куун стигна но мръкнало. Лодката го бе изпреварила. Още невидял ни лодка, ни вода, трябваше да скочи от наведения фургон и все още с поводите в ръце, да го заобиколи, за да хване мулето, най-напред за опашката и след това за ухото, да забие пети в земята и тъй да го задържи, додето по брега се покатери Бун. Въжето на коня се бе скъсало и той бе изчезнал по пътя за лагера. Обърнаха фургона, изкараха мулетата, а той отведе здравото, плашливо муле на стотина метра и го върза там. Бун бе вече донесъл Лайън, Сам Фадърз седеше изправен в лодката и когато го вдигнаха, помъчи се да ходи и сам да изкатери брега до фургона, опита да се качи в колата, но Бун не го остави, грабна го и го постави на седалката. После привързаха Старата Бен за едноокото муле, повлякоха я по стръмния бряг и с помощта на два кола, подпрени на задната врата, я натикаха във фургона, той доведе здравото муле, което Бун насила застави да си провре главата през хамута, и като го биеше по коравата муцуна, която кънтеше като куха, впрегна го, а то цялото трепереше. Тогава рукна дъждът, сякаш цял ден ги бе чакал да свършат.
Прибраха се в лагера в дъжда, в поройния и непрогледен мрак и дълго преди да видят светлините, чуха роговете и откъслечните изстрели, с които им сочеха пътя. Наближавайки малката стъмена хижа на Сам, той се помъчи да стане. Отново промърмори на езика на дедите си, после ясно каза:
— Пуснете ме. Пуснете ме.
— Той няма огън — рече Де Спейн. — Продължавай!
Сам се олюля и понечи да стане.
— Пуснете ме, господарю! — каза той. — Да си ида у дома!
Момчето спря фургона, Бун слезе и вдигна Сам. Този път не го изчака да пристъпи, направо го отнесе в хижата, а майор де Спейн разрови покритите въглени в огнището, припали късче хартия и запали лампата; Бун настани Сам на одъра, изу му ботушите, а майор Де Спейн го покри. Момчето го нямаше, в това време държеше мулетата — здравото и сега бе направило опит да избяга, защото със спирането на фургона миризмата на Старата Бен отново се понесе напред в поройната чернилка на въздуха; сигурно Сам Фадърз пак бе отворил очи с оня поглед, който вижда по-далеч и от тях, и от хижата, по-далеч от смъртта на една мечка или агонията на едно куче. После продължиха към неспирните вайкащи се рогове и гърмежите, които сякаш оставаха недокоснати някъде в сгъстената мрачина, додето следващият изстрел не се присъединеше и слееше с тях, към светналите измити прозорци и тихите лица, които посрещнаха влизането на Бун, окървавен и съвсем спокоен, понесъл вързопа от палтото си. Той остави Лайън върху сламеника на своя вмирисан нар, чиито дипли дори Аш, сръчен в домакинската работа като жена, нито веднъж не можа да оправи.
Лекарят на дъскорезницата в Хоук бе вече пристигнал. Бун не му даде да го докосне, преди да се е погрижил за Лайън. Лекарят не пожела да рискува с хлороформ. Прибра му червата и го заши — майор де Спейн държеше главата на кучето, а Бун — краката. Но Лайън не шавна. Лежеше с отворени към нищото жълти очи, а мълчаливите мъже с нови ловджийски дрехи се тъпчеха в душната стаичка, пълна с вонята на Бун и неговите парцали, и гледаха. Лекарят след това почисти и дезинфекцира лицето, ръката и крака на Бун, превърза го и после — момчето ги поведе с фенера — той, МакКаслин, майор Де Спейн и генерал Компсън се отправиха към хижата на Сам Фадърз. Джим, синът на Тени, бе наклал огън; завариха го да клечи до него и да дреме. Откак Бун го бе оставил на одъра, Сам не бе помръдвал, лежеше все той покрит от майор Де Спейн с одеялата, но отвори очи и подред изгледа лицата над себе си. МакКаслин го докосна по рамото.
— Сам — каза той, — докторът сега ще те прегледа.
Сам измъкна ръце от завивките и се засуети с копчетата на ризата си, а МакКаслин го спря.
— Остави, ние ще ти помогнем.
Съблякоха го. Меднокафяво и без косми, пред тях лежеше тялото на старец, на един дивак, комуто не се събираше и едно поколение, откак е излязъл от леса, бездетен, без близки и без народ — неподвижен, с отворени, но вече никого не виждащи очи. Лекарят го прегледа, дръпна одеялата нагоре и прибра стетоскопа в чантата си, после щракна ключалката и само момчето разбра, че и Сам ще умре.
— Изтощение — каза докторът, — може би удар. Човек на неговите години да преплува реката през декември… Ще се оправи. Ден-два да лежи. Има ли кой да го наглежда?
— Все още има някой — каза майор Де Спейн.
Върнаха се във вмирисаната стаичка, където Бун продължаваше да седи на сламеника, хванал под ръка главата на Лайън, а мъжете — тези които бяха тичали след Лайън, и другите, които никога не бяха го виждали до днес, минаваха мълчаливо един по един да го видят и си отиваха. После се съмна и всички се събраха на двора да погледат старата Бен — и нейните очи бяха отворени, а бърните й заголваха прогнилите зъби; видяха премазаната лапа и малките твърди подутини под кожата — това бяха отколешните куршуми (преброиха петдесет и два — еленови сачми, топчести и остри куршуми от бойна пушка), видяха и едничката, почти неразличима резка под лявото рамо, където ножът на Бун най-сетне бе намерил ключа на живота й. Аш заудря дъното на тигана с лъжица да ги вика за закуска и момчето установи, че сега за първи път не чува глъчката на кучетата под кухнята. Сякаш дори мъртва на двора, старата стръвница все още бе онзи могъщ ужас, който те не смееха да срещнат очи в очи без присъствието на Лайън.
Дъждът бе спрял през нощта. Към средата на утрото слънцето се показа, бързо прогори мъглите и облаците и стопли земята и въздуха. Почваше един от онези безветрени декемврийски дни по Мисисипи, които са нещо като разгара на сиромашкото лято. По хрумването на Бун изнесоха Лайън на пруста, на слънце.
— Проклятие! — говореше той. — Нали знаете, все не му се стоеше вътре, а аз го задържах. — Грабна един от железните лостове и разкова дъските от нара си, та да вдигнат и изнесат Лайън, без да го разместват, заедно със сламеника, след това го преместиха на пруста и го оставиха с очи към гората.
После докторът, майор Де Спейн, МакКаслин и Айк прескочиха до хижата на Сам Фадърз. Този път Сам не отвори очи, а дишането му бе тъй стихнало и тъй спокойно, че едва се долавяше. Докторът не извади слушалката, не го докосна дори.
— Добре е — каза той. — И не е настинал. Просто му е минало.
— Минало? — повтори МакКаслин.
— Да. Със старите хора понякога се случва. Като се наспят, или пък само една глътка уиски и…
Върнаха се в къщата. И тогава заприиждаха — жителите на блатата, изпитите мъже, които поставяха капани и живееха от хинин, миещи се мечки и речна вода; фермери с царевични и памучни нивици в окрайнините на леса, чиито парчета земя, обори и свинарници познаваха добре лапите на старата мечка; дървари от сечището и бичкиджии от Хоук; граждани от по-далечни места, чиито гончета стръвницата бе избивала, разрушавала капаните и вълчите им ями. Идваха на коне и пеша, с коли влизаха в двора, хвърляха й по един поглед, после минаваха пред пруста, гдето лежеше Лайън, напълниха двора и преляха от него, събраха се почти сто души, едни наклякали, други изправени в топлата и дремлива светлина на слънцето, разговаряха тихо за лов, за дивеч и за кучета, за мечки, елени и хора, вече изчезнали от лицето на земята, а от време на време огромното синьо куче отваряше очи, не защото ги слушаше, а просто да погледне гората за миг и отново да ги затвори, да си спомни леса и да види дали още всички са наоколо. Умря на залез слънце.
Същата вечер майор Де Спейн реши да напусне бивака. Отнесоха Лайън в гората (всъщност носеше го Бун), загърнат в една от неговите черги; никому не бе разрешил да го доближи. Бун носеше Лайън, а момчето, генерал Компсън, Уолтър и още петдесетина мъже крачеха след него с фенери и факли от борина, мъже от Хоук и от по-далече, които трябваше да потеглят с конете си по тъмно, блатари и трапери, които трябваше да се прибират пешком в своите пръснати и скрити хижи. Бун не даде никому да изкопае гроба, спусна Лайън в ямата, покри го и тогава над главата на кучето застана генерал Компсън — блясъкът и димът на борината се носеха нагоре в зимните клони — и заговори, както се говори за човек.
