Баща ми разправяше как Икемотуби сложил ръка на рамото на Дейвид Хоганбек и се усмихнал.
— Щом това ме задоволява, да не клечим повече. Какво има да му разискваме. Мисля, че разбираш.
— Мисля, че разбирам — казал Дейвид Хоганбек.
Баща ми разправяше как след това Икемотуби свалил ръка от рамото на Дейвид Хоганбек.
— Опитахме с уиски — казал той.
— Опитахме — рекъл Дейвид Хоганбек.
— Не успях нито с понито, нито с генералската куртка — казал Икемотуби. — Уж ги пазех като последни козове.
— Не бих казал, че не си успял с куртката — отвърнал Дейвид Хоганбек. — Много ти отиваше.
— Тц! — казал Икемотуби. — И на мулето му отиваше. — Баща ми разправяше как сега вече не се усмихвал и приклекнал до Дейвид Хоганбек, взел да чертае нещо по земята с клонче. — Тъй че остава ми едно — рекъл. — И там ще ме биеш, отсега си знам.
И тъй цял ден нищо не хапнаха. Тази нощ, когато оставиха Плаващия Дънер да лежи под навеса на Хърман Кошницата, вместо да се разхождат и след това да се гонят напред-назад между къщата на Икемотуби и парахода, втурнаха се и двамата да тичат. И като легнаха в гората да поспят, се отърваха не само от изкушението да ядат, но и от всякакви подобни съблазни. Оттук до плантацията ги чакаше още едно здраво тичане за апетит преди състезанието. Утрото се пукна и те хукнаха към мястото, където на коне ги очакваха баща ми и момчетата, за да обадят на Икемотуби, че още не са открили къде под слънцето е могла да скрие понито лелята на Хърман Кошницата, и да ги придружат до поляната, гдето ставаха конните надбягвания. Струпан около масата, народът вече ги чакаше, люлеещият се стол на Икемотуби бе донесен от пруста на Хърман Кошницата за стария Исетибиха, а зад него бяха нагласили скамейката за съдиите. В началото, за да им позволят да си отдъхнат, дадоха почивка, по време на която едно десетгодишно момче обиколи хиподрума. След това Икемотуби и Дейвид Хоганбек заеха местата си от двете страни на масата, а Нощната Кукумявка даде сигнал за почване.
Най-напред всеки получи по толкова супа от пилешки дреболии, колкото противникът му можеше да загребе с две шепи от казана. След това всеки трябваше да изяде такъв брой яйца от дива пуйка, който да отговаря на годините му — Икемотуби двайсет и две, Дейвид Хоганбек — двайсет и три. Икемотуби се отказа от това си предимство и заяви, че и той ще изяде двайсет и три яйца. Но Дейвид Хоганбек запротестира, че тъй като бил по-голям, полагало му се повече от Икемотуби и затова каза, че иска двайсет и четири. Накрая Исетибиха ги сгълча да не се разправят повече, ами да лапат, а Нощната Кукумявка се зае да брои черупките. После поднесоха мечешко — език, лапи и топена лой; Икемотуби застина и прикова очи в своя дял, докато Дейвид Хоганбек вече нагъваше. Като презполови мечешкото, Икемотуби пак поспря, а Дейвид Хоганбек вече свършваше. Но след малко всичко бе в ред — на лицето му се появи онази едва доловима усмивка, която момчетата бяха забелязвали към края на някое дълго бягане, когато вече го крепеше не мисълта, че е още жив, а че се нарича Икемотуби. И той продължи да яде, а Нощната Кукумявка броеше костите. Тогава жените поставиха на масата едно печено шопарче, Дейвид Хоганбек заобиколи и застана откъм опашката, но още недал знак за почване, Нощната Кукумявка трябваше да подаде знак за спиране.
— Дайте ми малко вода — примоли се Икемотуби. Баща ми протегна кратуната и той отпи една глътка. Но сякаш ударила се в дъното на гърлото му, водата отскочи и се върна обратно. Икемотуби остави кратуната, вдигна края на ризата си, захлупи в нея лице, обърна се и побягна, а народът му стори път.
Следобеда те дори не потърсиха спокойствието на горската поляна. Всички се събраха в дома на Икемотуби, баща ми и другите момчета застанаха кротко до стената. Сега Икемотуби вече не се усмихваше.
— Прав бях вчера — каза той, — знаех си, че ще изгубя, ама на̀! Трябваше да свършим с ножовете. Нали виждаш… — и отново намери сили да се усмихне като в края на някое дълго бягане, когато момчетата разбираха, че няма да се предаде, и то не от мисълта, че още е жив, а че се нарича Икемотуби. — Нали виждаш, загубих, а не мога да се примиря.
— Аз си знаех, че ще те бия, още преди да почнем — рече Дейвид Хоганбек. — И ти знаеше.
— Да — съгласи се Икемотуби, — но въпреки това аз предложих надяждането.
— Сега какво предлагаш? — попита Дейвид Хоганбек. По-късно баща ми разправяше, че в този миг обикнали Дейвид Хоганбек със същата преданост, с която обичаха Икемотуби; в този момент се възхищавали и от двамата — Икемотуби, застанал пред Дейвид Хоганбек с онази усмивка и с длан върху гърдите му… с една дума в онези дни имало истински мъже.
— Още едно нещо и край — каза Икемотуби. — Пещерата. — Съблякоха се и двамата, а баща ми и момчетата ги намазаха по телата и косите с мечешка мас, в която имаше стрит джоджен — този път не само за бързина, но и за подкрепа, тъй като пещерата се намираше на двеста и трийсет мили, в земите на стария Дейвид Колбърт. Представляваше черна дупка в хълма, до която пътеката на дивите зверове само приближаваше и след това рязко се дръпваше встрани и в която и да го пребиеш от бой, не би влязло дори куче; тук идваха момчетата от племето в своята първа нощ далеч от племенния огън и лягаха да докажат, че са достатъчно сърцати да станат мъже; защото открай време сред народа се говореше, че тук шепотът или дори раздвиженият от внезапно движение въздух би причинил срутване на тавана — ето защо всички вярваха, че съвсем не е нужно кой знае какво, за да събориш целия хълм в пещерата. Икемотуби измъкна от стария куфар два пистолета, извади патроните и наново ги зареди. — Който стигне пръв пещерата, влиза и стреля — каза той. — Излезе ли жив, печели.
— Ами ако не излезе? — попита Дейвид Хоганбек.
— Значи, ти печелиш — каза Икемотуби.
— Или ти — рече Дейвид Хоганбек.
Икемотуби отново му се усмихна.
— Или аз. Макар вчера да ти казах, че за мен такова нещо няма да означава победа. — Икемотуби натъпка в две кожени муски още барут, памук и куршуми — една за себе си и една за Дейвид Хоганбек, — тъй щото оня, който пръв влезе в пещерата, да не изгуби облога толкова бързо. Само по едни ризи и обуща, с муските на врата и пистолетите в ръка, те излязоха от дома на Икемотуби и хукнаха.
Това стана вечерта. Паднала нощ — разправяше Икемотуби — и тъй като Дейвид Хоганбек не знаел пътя, той продължавал да води. Но когато съмнало, Дейвид Хоганбек почнал да се ориентира по слънцето и разните околни белези, които Икемотуби му описал, додето почивали до един поток, и взел преднина. Така известно време напред излизал ту Дейвид Хоганбек, ту Икемотуби, Дейвид Хоганбек задминал Икемотуби щом оня седнел до някоя вада да си натопи краката, а Икемотуби само се усмихвал и му махвал с ръка. След това го настигал и тъй като вече се намирали на открито, тичали из прерията един до друг; Икемотуби поставял леко ръка върху рамото на Дейвид Хоганбек, не отгоре, а изотзад, по-скоро към гърба; след миг му се усмихвал и се откъсвал напред. Слънцето залязло, стъмнило се, Икемотуби почнал да задържа, додето чуе стъпките на Дейвид Хоганбек и след това отново хуквал и сега вече Дейвид Хоганбек трябвало да налучка пътя по шума от неговите стъпки. Ето как Икемотуби дочул падането на Дейвид Хоганбек, върнал се назад, намерил го в тъмното и го обърнал по гръб, открил някъде в мрака вода, натопил си ризата и след това изстискал водата в устата на Дейвид Хоганбек. После се развиделило. Икемотуби се събудил, забелязал едно гнездо с пет безкрили птиченца, изял двете и донесъл останалите три на Дейвид Хоганбек; след това продължил, прехвърлил някакъв валог, зад който Дейвид Хоганбек не можел да го види, и седнал да го чака.
Както тичал Икемотуби отново описал през рамо някои от отличителните белези на пътя, който трябвало да следва, макар че те вече не били необходими на Дейвид Хоганбек — сега той изобщо не могъл да настигне Икемотуби, а го следвал, макар че по едно време го наближил на петнайсет-двайсет крачки. Този път паднал Икемотуби. Били отново на открито и проснал се на земята, Икемотуби дълго наблюдавал приближаващия се Дейвид Хоганбек. Слънцето залязло още веднъж, още веднъж се смрачило, а той лежал и се вслушвал в стъпките на приближаващия Дейвид Хоганбек. После се изправил и тръгнал бавно в мрака, а Дейвид Хоганбек го следвал на стотина крачки. Като чул падането на Дейвид Хоганбек, той отново легнал. На утрото Икемотуби видял, че Дейвид Хоганбек се изправя на крака и бавно тръгва към него, помъчил се да стане и той, ала не можал и му се сторило, че Дейвид Хоганбек ще го настигне. Все пак се надигнал — Дейвид Хоганбек бил само на пет-шест разкрача. Продължили така, докато Дейвид Хоганбек паднал.
