Уилям Фокнър
За едно женско сърце
Такива неща ставаха едно време, когато все още вожд бе старият Исетибиха, а Икемотуби, неговият племенник, и Дейвид Хоганбек, белият лоцман, задиряха сестрата на Хърман Кошницата.
В ония дни племето вече живееше в плантацията. След срещата си Исетибиха и генерал Джексън бяха закопали бойните секири и подписали една хартия, според която през горите минаваше межда; естествено, никой не можеше да я види. Тя вървеше право като полет на пчела между дърветата и от едната й страна се намираше плантацията с вожд Исетибиха, а от другата — Америка с вожд генерал Джексън. Тъй че станеше ли сега нещо от едната страна на тази черта, то бе винаги за нещастие на едни и за щастие на други, в зависимост от това какво притежава бледоликият, както вечно е било. Случеше ли се от другата страна на тази невидима черта, нещото незабавно се превръщаше в тъй нареченото от белите престъпление и стига да откриеха кой го е извършил, то неизменно се наказваше със смърт. Всичко това ни се струваше глупаво. Веднъж се вдигна врява, която продължи цяла седмица, и то не защото е изчезнал един бял, за когото и белите дори не биха съжалявали, а поради общото заблуждение, че е бил изяден. Като че ли можеше да се намери човек, пък ако ще не знам колко да е гладен, който ще се осмели да яде от месото на един страхливец и крадец, и то в такъв край, където винаги, дори зиме, може да се намери нещо за хапване; тази страна — както обичаше да казва Исетибиха, след като остаря толкоз много, че от него вече не се искаше нищо друго, освен да седи на припек и да одумва развалата на хората, лудостта и алчността на политиците, — за която Великият Дух е сторил много повече, отколкото човекът. Затуй пък беше свободна страна и хрумнеше ли му на бледоликия да си измисля и най-глупавите закони за своята половина, то си беше негова работа и никой не би му обърнал внимание.
Тогава именно Икемотуби и Дейвид Хоганбек срещнаха сестрата на Хърман Кошницата. В същност по- рано или по-късно я срещнаха всички — и млади, и стари, ергени и вдовци и дори някои, които не бяха овдовели, но по една или друга причина си нямаха друга работа в колибите и затова се заглеждаха навън; впрочем кой би могъл да каже на каква възраст трябва да стане мъжът или най-малкото колко ли клет ще да е бил в младежката си отстъпчивост, че да не се заглежда подир сестрата на Хърман Кошницата и да не хапе горчивите си палци? Защото тя бе олицетворение на хубостта, ходеше в облак от красота. По-скоро седеше в този облак, тъй като не се ли наложеше, никога не излизаше. Един от първите звуци в селото по ранина биваше гласът на Хърмановата леля, която викаше по сестра му, дето още не е станала и не е отишла с другите момичета на извора за вода, което тя никога не вършеше, ако самият Хърман Кошницата не я вдигне и прати насила; следобед лелята отново викаше с пълен глас защо не е отишла да пере на реката с другите момичета и жените, което тя също не вършеше особено често. А и нямаше защо. Ако някой на седемнайсет, осемнайсет или деветнайсетгодишна възраст изглежда като сестрата на Хърман Кошницата, едва ли би имало нужда да пере.
Един ден Икемотуби, който я знаеше от малка, без да се смятат първите й две години, я срещна отново. Той бе сестрин син на Исетибиха. Една нощ се качи на парахода заедно с Дейвид Хоганбек и замина. Залязваха много слънца и месечини, три пъти дохождаха и си отиваха наводнения, и когато изтече година, откак старият Исетибиха бе заровен в земята и синът му Мокитуби бе провъзгласен за вожд, Икемотуби, сега вече нарицаем Дум, се завърна, водейки новия си приятел на име кавалер Сьор Блонд дьо Витри и осем души роби, от които нямаше никаква нужда, с шапка от бродирана със злато дантела, наметало и златна кутийка с емфие, както и кошница с капаци, в която се мъдреха четири все още живи кученца. След два дни синчето на Мокитуби умря и след още три Икемотуби, сега нарицаем Дум, стана вожд. Но тогава още никой не му викаше Дум. Все още си беше Икемотуби, един от младите, най-добър от всички, яздеше най- майсторски и най-бързо, танцуваше най-дълго, напиваше се най-много и бе най-обичан от момчета и момичета, пък дори и от по-възрастни жени, които вече би трябвало да мислят за по-други неща. И така един ден той срещна сестрата на Хърман Кошницата, която знаеше от малка, без да се смятат първите и две години.
Когато Икемотуби я погледнал, Нощната Кукумявка, Джон Силвестровия и другите момци отвърнали поглед от нея. Защото беше най-добър от тях, а и докато все още се наричаше Икемотуби, всички го обичаха. Винаги държаха за него готов кон, а той, разголен до кръста, с коса и кожа, наплескани с меча мас (напоследък взе да слага в маста и малко мед), препускаше с новото си пони без седло и само с едно въже вместо юзда край пруста, на който седеше сестрата на Хърман Кошницата и ронеше царевица или чистеше фасул в сребърния кърчаг, който леля й била наследила от втората си братовчедка от реброто на пралеля си, жена на стария Дейвид Колбърт, а в това време Плаващия Дънер (един момък, комуто никой не обръщаше внимание, защото не яздеше, не се занимаваше с бой на петли, не играеше на зарове, а успееха ли да го накарат, танцуваше толкоз мудно, че другите все се препъваха в него, но най-вече излагаше и себе си, и останалите, защото пийнеше ли пет-шест рога уиски, и то чуждо, почваше да повръща), подпрян на един от стълбовете на навеса, свиреше на устна хармоника. Тогава някой от младите хващаше понито и сега, възседнал своята стъпяща в раван кобила, навлякъл изрисуваната на цветя жилетка, фрак и калпака от боброва кожа, в които изглеждаше по-красив и от комарджиите по параходите и по-богат дори от търговеца на уиски, Икемотуби отново преминаваше край пруста, където сестрата на Хърман Кошницата пускаше в кърчага втората шепа очистен фасул, а Плаващия Дънер, вече седнал, подпираше с гръб някой стълб на пруста и свиреше с хармониката. Тогаз младите поемаха кобилата, Икемотуби се приближаваше с разкошните си дрехи и сядаше на пруста, а сестрата на Хърман Кошницата загребваше нова шепа фасул, пък Плаващия Дънер се излягаше на дъските и духаше ли духаше с хармониката. Тогаз ще дойде търговецът на уиски, Икемотуби и момците поканваха Плаващия Дънер в гората и го мъкнеха, додето капнат. Сума течност отиваше на халос и както обикновено Плаващия Дънер повръщаше след седмия или осмия рог и заспиваше, а Икемотуби се връщаше до пруста на Хърман Кошницата, където хармониката поне ден-два нямаше да се чува.
Накрая Нощната Кукумявка измисли нещо — да изпратят на Хърмановата леля подарък. Но едничкото, което Икемотуби имаше в повече от лелята, бе понито. Ето защо след известно време Икемотуби каза:
— Види се, туй момиче много ми е завъртяло главата.
И прати Нощната Кукумявка да завърже понито за кухненската врата на Хърман Кошницата. После се сети как Хърмановата леля едва смогва да вдигне момичето от леглото и да го прати на извора за вода. Освен това, нали по мъж е втора братовчедка на праплеменницата на жената на стария Дейвид Колбърт, главатар на всички индианци чикасо от нашия край, тя гледаше на Исетибиха и цялото му семейство като на дребни нищожества!
— Но нали се говори, че Хърман Кошницата я вдигал и пращал на извора — каза баща ми. — Освен това никога не съм го чувал да твърди, че жената на стария Дейв Колбърт или племенницата на жена му или която и да било друга жена, племенница или леля, се имат за нещо повече от другите. Дай коня на Хърман!
— Друго ще направя — рече Икемотуби. Защото от Начез до Нешвил нито в плантацията, нито в Америка можеше да се намери кон, чиято опашка неговото пони би понесло да гледа пред себе си. — Ще предложа на Хърман надбягване — каза той. — Тичай — заръча на баща ми — и настигни Нощната Кукумявка, преди да се е изтърсил у тях.
Баща ми върна понито навреме. За всеки случай, тъй като не се знаеше дали лелята на Хърман Кошницата не е гледала през прозореца на кухнята или нещо друго, Икемотуби прати Нощната Кукумявка и Силвестровия Джон до вкъщи да му донесат кафеза с бойните петлета, макар че от тази работа почти нищо не очакваше, тъй като лелята на Хърман Кошницата вече притежаваше най-добрите петли в селището и всяка неделя обираше до обяд всички заложени пари. Хърман Кошницата отказа да се обвързва, ето защо конното надбягване щеше да бъде само за удоволствие и за пари. Икемотуби каза, че от парите кой знае каква полза няма да види и че от тия денонощни мисли по това проклето момиче езикът му е забравил вкуса на удоволствието. Но в такива случаи винаги се появяваше търговецът на уиски и поне за ден-два селото нямаше да слуша никакви хармоники.
По същото време на Хърмановата сестра спря око и Дейвид Хоганбек. Откакто параходът за първи път дойде до селото, той също я бил виждал по веднъж всяка година. Наближеше ли края на зимата, почвахме да следим резката, която Дейвид Хоганбек бе издълбал на пристана да показва кога водата е достатъчно дълбока за нагазването на парахода. Реката достигаше резката и две слънца по-късно в плантацията чуваха сирената. И тогава целият народ — мъже, жени, деца и кучета, и дори сестрата на Хърман Кошницата,
