Икемотуби си помислил, че само е видял падането му, но в следващия миг разбрал, че и той се намира на земята; вдигнал се тогава на ръце и изпълзял на четири крака още петнайсетина крачки, след което също се отпуснал. А пред него, точно при залязващото слънце, се издигал хълмът с пещерата. Хълмът останал там и през нощта, там го видял и на сутринта.
И така пръв в пещерата влязъл Икемотуби и приготвил заредения пистолет. После разправяше как поспрял за миг на входа, може би още веднъж да погледне слънцето или просто да види къде е паднал Дейвид Хоганбек. Но Дейвид Хоганбек продължавал да тича, оставали му още петнайсет-двайсет крачки. На всичко отгоре, заради тая пуста сестра на Хърман Кошницата, слънцето вече месеци нито му светило, нито го греело. Икемотуби навлязъл в пещерата и като се обърнал, видял, че Дейвид Хоганбек също влиза и се развикал:
— Назад, глупако!
Но Дейвид Хоганбек не спрял и дори когато Икемотуби насочил пистолета към тавана и дръпнал спусъка. Разнесъл се гръм, трясък, някаква чернота и прахоляк; Икемотуби разправяше как си помислил „Аха, почва.“ Само че нищо не станало, защото в мига преди да падне чернилката Икемотуби забелязал как Дейвид Хоганбек се хвърля напред по ръце; мракът също бил измамен, защото малко след това видял слънцето и деня, видял ги през тунела, образуван от ръцете и коленете на Дейвид Хоганбек, който, все още на четири крака, продължавал да крепи с гръб пропадналия таван на пещерата.
— Бързо — казал Дейвид Хоганбек, — между краката ми! Не мога…
— Глупости, братко — рекъл Икемотуби, — побързай ти, ще те смачка. Почвай да пълзиш назад!
— Бързо, бързо! — извикал Дейвид Хоганбек през зъби. — Бързай, да те вземат дяволите!
Икемотуби го послушал; после си спомняше порозовелите от слънцето бедра и пищялки на Дейвид Хоганбек, розовото парче камък, крепящо целия таван на пещерата върху гърба на Дейвид Хоганбек. Не си спомняше само как е намерил дебелия дънер, нито как е могъл да го отнесе до пещерата и да го пъхне в дупката до Дейвид Хоганбек и как сам е превил гръб под него да го повдигне, усещайки, че е поел поне малка част от тежестта на тавана.
— Хайде — рекъл той, — бързо!
— Не — обадил се Дейвид Хоганбек.
— Побързай, братко — казал Икемотуби, — аз държа.
— Не мога да мръдна — рекъл Дейвид Хоганбек. Икемотуби също не можел да помръдне, защото сега трябвало да държи тавана с гръб и с крака. Протегнал тогаз ръка, хванал Дейвид Хоганбек за задника и го дръпнал назад, оня паднал по очи на земята, а тежестта на тавана, която сигурно е била малко поубита от дървото, сега легнала изцяло отгоре му и Икемотуби си помислил: „Аха, тоя път сигурно.“ Но се пречупило дървото, а не гърбът му, той се преметнал и се озовал по корем напреко върху Дейвид Хоганбек. Приличали на две захвърлени пръчки, а от устата на Дейвид Хоганбек бликнал фонтан ясна кръв.
На втория ден Дейвид Хоганбек престанал да повръща кръв, макар че Икемотуби бе пробягал около четирийсет мили, когато баща ми го пресрещнал на пътя с кон за Дейвид Хоганбек.
— Имам вести за тебе — казал му баща ми.
— Значи сте намерили понито — казал Икемотуби. — Добре, сега давай да вървим, че тоя проклет бял глупак…
— Почакай, брате — спрял го баща ми. — Имам вести за тебе.
След малко Икемотуби отвърнал:
— Добре де.
Само че когато капитан Стюдънмеър нае фургона на Исетибиха да се върне в Начез, той взе със себе си и робите от парахода. Ето защо, наложи се не друг, а баща ми и момчетата да запалят пещта и да вдигнат пара. Дейвид Хоганбек стоеше на горната палуба и от време на време дърпаше въжето на сирената да проверява налягането; при всеки неин рев на пристана се трупаха все нови и нови хора, додето накрая, може би единствено с изключение на стария Исетибиха, тук се събра цялото село — застанаха на брега и зяпнаха момчетата, които хвърляха дърва в търбуха на парахода — гледка, каквато в нашия край никога не е била виждана. Най-сетне парата се засили достатъчно, параходът потегли, край него на брега потеглиха и хората — още малко да погледат своите момчета, Икемотуби и Дейвид Хоганбек. Корабът се отдалечи и напусна мястото, където седем дни и нощи Икемотуби и Дейвид Хоганбек седяха до пруста на Хърман Кошницата, заплашвани от лелята на Хърман Кошницата с пушката на покойния Хърманов чичо — онзи същия пруст, на който сега с хармоника в шепите лежеше Плаващия Дънер, а неговата невяста ронеше царевица или може би фасул в сребърния кърчаг, завещан от втората братовчедка на праплеменницата на жената на стария Дейв Колбърт.
Икемотуби отсъства дълго време и когато се върна, вече се наричаше Дум, водеше новия си бял приятел, когото никой не рачи да обикне, и осемте роби, от които нямаше да има никаква нужда, защото мине се не мине, някой от нас трябваше да става, да ходи тук-там и да им намира работа; върна се с разкошните позлатени дрехи и златната кутийка с емфие, от което умряха четирите кученца, с една дума, върна се с всички ония неща, които застанаха между него и нас. Но преди тръгването на парахода той все още бе Икемотуби, просто едно от момчетата, едно момче, което обичаше, а не бе обичано, което чуваше какво му говорят и гледаше нещата право в очите, ала като всички момчета, които са били, и всички момчета, които ще бъдат, не искаше да разбере.
— За нея ли? — казваше Икемотуби. — Не, аз за нея не плача. Нито затуй, че е Плаващия Дънер. Тия сълзи са за мене, за това, че такива синковци като Плаващия Дънер могат да ме разплачат!
— Не мисли за нея — съветваше го Дейвид Хоганбек.
— Не мисля. Няма вече. Не виждаш ли? — каза Икемотуби, а лъчите на залязващото слънце се промъкнаха през прозореца и обляха лицето му, сякаш са вода, а не лъчи. — Имаше един умен човек от нашите, дето разправяше, че жените са като пеперудите, летят от цвят на цвят, а накрая ще кацнат на конската фъшкия.
— Нещо подобно е казвал и един от нашите мъдреци, Соломон му е името — рече Дейвид Хоганбек. — Изглежда, за всички мъже истината е една, който и да я казва.
— Аха — съгласи се Икемотуби. — Най-малкото сърцата им тупат еднакво. — И дръпна въжето на сирената, тъй като в този миг параходът отминаваше къщата, в която живееха Плаващия Дънер и жена му. Сирената прозвуча както първата нощ, когато капитан Стюдънмеър все още си въобразяваше, че Дейвид Хоганбек ще се върне да ги изведе обратно до Начез. Дейвид Хоганбек издърпа въжето от ръката на Икемотуби. Не биваше да изразходват много пара, тъй като параходите не винаги плават. Понякога пълзят, а друг път и това не щат, само че тогава Дейвид Хоганбек ще дръпне сирената като ездач, който иска да напомни на упорития кон кой е господарят. И така параходът плаваше и пълзеше, плаваше и пълзеше, додето най-сетне хората по брега взеха да изостават, свирна още веднъж преди последния завой и черните фигури на момчетата, подскачащи да тъпчат търбуха му с дърва изчезнаха и селото и нощта повече не чуха гласа им. Такива неща ставаха едно време.
Информация за текста
© 1948 Уилям Фокнър
© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски
William Faulkner
A Courtship, 1948
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Художник: Антон Радевски, 1983
