Испанска балада

християнка, не посмях да поставя кръст.

Кралят му направи знак да го остави сам.

Отпусна се тромаво на земята, оплетен в сивата мрежа от горещина, изпарения, мътен блясък. Чимовете бяха струпани как да е, гробът изглеждаше занемарен, той не би погребал така и куче.

Мъчеше се да си припомни как беше бродил тук заедно с Рахел, как тя беше седяла гола край брега на езерцето, стараеше се да извика отново в паметта си нейното сърцевидно лице, походката й, гласа й, тялото й. Ала успяваше да възстанови само отделни черти; Самата тя, Рахел, трептеше нейде далеч пред него, като маранята, като някакво неясно сияние. Ако изобщо бродеше някъде, духът й би трябвало да броди тук, ала Алфонсо не можеше да го призове; пък и духовете се появяват само непризовани. Може би и Бертран имаше право, жените вълнуваха само кръвта на мъжа, не и душата му.

Тук, под него, лежеше оная, която му беше донесла безбрежно щастие и беше разтърсила душата му из основи, и сега тя гниеше и служеше за храна на червеите. Ала представата за това го изпълваше с някакво странно равнодушие. Какво диреше той тук, край тоя жалък, неугледен гроб? Не, той не дължеше нищо на двамата, които лежаха тук под земята. Длъжници му бяха те. Дължаха му неговия син. Сега той не ще узнае никога какво е станало с неговия Санчо. Струваше му се, че тук, долу, в земята, наред с другите, лежи и детето, сякаш тук бе погребано, зарито и гниещо, неговото, Алфонсовото бъдеще. Не биваше да идва тук. В устата му загорча, устните му се изкривиха.

Завлече се до сянката на най-близкото дърво. Просна се. Лежеше там със затворени очи, слънчевите петна играеха върху лицето му. Опита се отново да възкреси пред себе си образа на Рахел. Ала пак виждаше само дрехите й, самата тя оставаше смътна. Виждаше я с нещо като нощница, тъй, както го бе очаквала в спалнята си. Виждаше я с оная зелена рокля, с която я беше срещнал за пръв път в Бургос, когато се беше надсмяла над стария замък на дедите му. И действително бе магьосничество, с черна магия го бе накарала тя, без дори да бъде до него, да й построи тази Галиана. И сега, докато го чакат военни и държавни дела, още го тегли насам.

Наистина той беше поел едно задължение, което можеше да изпълни само тук; да предаде на Йеуда думите на сина му. Смръщи лице, усилено се помъчи да си припомни какво беше казал умиращият Аласар. В ушите му съвсем ясно звучеше: „Кажи на баща ми…“ Ала онова, което бе трябвало да предаде, му хрумваше и все пак не му хрумваше.

Заспа. Около него се разстилаше мъгла, всичко стана неясно, неуловимо. И изведнъж Рахел се появи. Излезе из мъглявината, неописуемо жива, с бледо мургаво лице и гълъбовосиви очи, и застана пред него. Тъй го бе гледала тя, красноречива въпреки пълното си мълчание, когато бе отказала да му се отдаде и той се беше нахвърлил върху нея; тъй го бе гледала, когато той й крещеше, че е откраднала детето му — и това нейно мълчание бе по-силно от каквото и да било обвинение.

Лежеше със затворени очи. Знаеше, че това е еспехисмо, мираж, трескаво бълнуване, знаеше, че Рахел беше мъртва. Ала мъртвата Рахел бе по-ярко жива, отколкото когато и да било живата. И докато тя го гледаше, без да откъсва очи от него, той осъзна: дълбоко в душата си винаги беше разбирал нейното нямо красноречие, ала нарочно се бе противил, затварял се бе и не бе искал да разбере нейното предупреждение и нейната истина.

Сега разтваряше душата си за нейната истина. Сега съзнаваше какво се беше опитвала непрестанно и напразно да му обясни Рахел: какво значеше отговорност, какво значеше вина. Бе разполагал с огромна мощ в ръцете си и бе злоупотребил с нея; играл си бе с нея кощунствено, необмислено, като хлапак. Беше превърнал сам виното си в оцет.

Образът на Рахел почна да става неясен. „Не си отивай, не си отивай още!“ — молеше той, ала пред него нямаше нищо, което би могъл да удържи. Видението се разнесе.

Бе изтощен и внезапно почувствува силен глад. С усилие се надигна, отиде в дома. Заповяда да му донесат нещо за ядене. Седеше край масата, на която толкова често беше закусвал заедно с Рахел, и ядеше. Машинално, стръвно, като вълк. Не мислеше за нищо, освен да засити глада си.

Силите му се възвърнаха. Стана. Запита за дойката Саад; искаше тя да му покаже вещите, останали от Рахел. Слугите увъртаха, казаха му най-сетне, че Саад е мъртва. Той преглътна. Поиска да узнае повече подробности.

— Тя крещеше ужасно — разказа Белардо. — Но нашата господарка доня Рахел не прояви никакъв страх — стоеше като истинска благородна дама.

Алфонсо тръгна из дома. Спря пред надписа, чиито староарабски букви не можеше да чете и който тя му беше превела. „Унция мир струва повече от цял тон победи“. Продължи по-нататък. Разтваряше ракли, сандъци. Опипваше дрехите на Рахел. Ето, тая светла рокля бе носила, когато бе играла с него шах, а с тая съвсем нежна тъкан, която сякаш щеше да се разпадне при докосването на пръстите му, бе облечена, когато кучетата наскачаха около нея. От сандъка го лъхна уханието на дрехите, уханието на Рахел. Затръшна капака. Той не бе Ланселот.

Намери писмата, написани и никога неизпратени до него: „Ти излагаш живота си на безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят, и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам.“ Намери скиците, които й беше рисувал Бенямин. Разгледа ги внимателно, видя черти, които никога не беше откривал у живата Рахел. И все пак: тоя Бенямин беше видял само една част от Рахел, истинската Рахел бе видял само той, Алфонсо, и то едва сега, когато тя не бе вече на земята.

Но тя не беше изчезнала от тоя свят. В него, в Алфонсо, продължаваше да живее онова пълно знание, което преди малко му бе разкрил нейният ням образ. Предупрежденията на дон Родриге му бяха казвали какво е вина и какво — разкаяние, ала не го бяха накарали да го почувствува дълбоко. Не го бе накарал да почувствува това и вътрешният му глас. Едва сега немият образ бе врязал в сърцето му значението на тия думи отговорност, вина, разкаяние.

Опомни се. Устните му замълвиха молитва. Кощунствена молитва. Молеше покойницата да му се явява в решителни часове, за да му казва с мълчанието си какво трябва и какво не трябва да прави.

Гутиере де Кастро Стоеше пред краля, разкрачил широко нозе, сложил ръка на дръжката на меча си, в традиционна поза.

— Какво желаеш, господарю? — запита той с малко пискливия си глас.

Алфонсо се взираше в широкото, грубовато лице на човека. Кастро спокойно отвърна на погледа му; не изпитваше страх, това поне беше сигурно. Целият гняв на краля се бе изпарил, не знаеше вече защо бе копнял с толкова буйна ярост да види обесен тоя мъж. Каза:

— Възложено ти е било да закриляш народа на моя град Толедо. Защо не си го сторил?

Дръзко и студено де Кастро отговори:

— Хората бяха раздразнени от поражението ти, дон Алфонсо, бяха настървени да рушат, да убиват. Искаха да избият виновните и твърде много люде смятаха за виновни. Но малцина загинаха, няма дори и стотина. С чиста съвест можах да върна на нашата господарка ръкавицата на рицарското поръчение и бях уверен, че съм заслужил одобрението и благодарността й.

Дон Алфонсо каза:

— Ти си се отправил към Галиана начело на тълпа от простолюдието и си убил моя ескривано и майката на моя син.

Говореше твърдо и ясно, но много спокойно. Кастро отвърна:

— Твоят народ искаше предателят да бъде наказан. Искаше наказанието му и църквата. Моето задължение бе да закрилям невинни. Този беше виновен.

Кралят очакваше, че Кастро ще се позове на лекия, кръвожаден намек на кралицата и ще отърси вината от себе си. Кастро не го стори. Обратното, той продължи:

— Казвам ти го открито: щях да го унищожа дори ако не беше предател. Аз съм Гутиере де Кастро и още преди година съм обещал пред себе си и пред испанското рицарство да накажа това обрязано псе, което оскверни моя кастильо.

Кралят каза:

— Разпрата между теб и кастилската корона бе уредена, обезщетението за твоя брат — заплатено. Договорът бе подписан и подпечатан, пратениците ти — удовлетворени.

Кастро отвърна:

— Няма да споря с теб, кралю на Кастилия. Ако смяташ, че можеш да повдигнеш основателно