Обзе го заслепяваща ярост. Леонор го бе мразила от оня миг, когато бог му беше изпратил Рахел. Насъскала го бе да потегли на война, за да развърже ръцете си и да погуби Рахел. Всички го бяха предупредили да не започва битката, единствена тя, инак тъй щедра с предупрежденията си, беше мълчала, умишлено го бе тласнала към поражение само за да може да убие другата, съперницата си. Леонор е вещицата, не Рахел. Тя е истинска дъщеря на своята майка, внучка на оная прабаба, която сатаната беше отмъкнал от черквата направо в ада.
Радваше се на своя гняв, радваше се, че раната го болеше. И както бе още с прашните си доспехи, неизмит, без да сменя превръзката си се спусна през коридорите към покоите на доня Леонор. Отстрани уплашените придворни дами. Втурна се необуздано в стаята на Леонор.
Тя седеше на своята естрада, чиста, изрядно облечена, както винаги с осанка на благородна дама. Стана, пристъпи няколко крачки насреща му, нито много бързо, нито много бавно, усмихната. Той вдигна ръка, за да я спре, и още преди да беше успяла да го поздрави, каза тихо и яростно:
— Ето ме. Не съм много приятен на вид. И не мириша много приятно. Воня на война, на труд, на поражение. Нищо по мен не е според правилата на куртоазията. Но и ти, струва ми се, не си се ръководила много от правилата на куртоазията, скъпа моя кралице доня Леонор.
И внезапно закрещя яростно, безумно:
— Ти разби живота ми, проклетнице! Не ми роди син, а когато ми роди, той беше болен и белязан още в утробата ти. И когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, с ангелски език ме убеждаваше да изчакам подходящия час за войната. А ти ме насъска. Изкрещя презрението си право в лицето ми, за да ме прогониш на война с подигравките си. А сетне мълча, ти, красноречивата, нищо не каза за глупавия ми план и ме остави да налетя в тая моя предварително изгубена битка, за да можеш да убиеш най-милото, което бог ми бе пратил. Ти ме разсипа, и мен, и моята Кастилия. Ето те, стоиш тук, бяла, миловидна и царствена, ала отвътре всичко у теб е разпътно и фалшиво. И теб като майка ти те разяжда адската злоба, убийца такава!
Доня Леонор бе очаквала изблик на гняв; но не беше подготвена, че Алфонсо ще беснее тъй неукротимо, че толкова безумна ярост ще се надигне от дълбините на душата му. Сега той бе в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото да я удуши. Ала именно това, че той заплашваше и ругаеше тъй свирепо, тъй неописуемо гадно, като истински „Vilain“, разпали кръвта й. Той бе опасен и такъв го искаше тя.
Отстъпи с леки крачки, изкачи се на своята естрада, седна, изгледа го с големите си зелени, изпитателни очи.
— Ще ми позволиш ли да ти напомня — каза спокойно тя, — че ние, майка ми и аз, ти предложихме в Бургос договор с твоя зет дон Педро? С тоя договор ти се задължи да не встъпваш във войната, преди арагонските войски да бъдат тук. Сторихме всичко, за да осуетим прибързаното ти геройство. Майка ми те увещаваше, сякаш бе някое опърничаво хлапе. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кое стана причина за поражението ти? Искаше ти се да блеснеш — пред мен, пред приятелите си и най- вече пред твоята еврейка. Ето защо предизвика халифа, в пълен разрез с нашия договор и в разрез с всякакъв здрав ум и разсъдък. Ето защо тласна в бездната страната ни и цяла християнска Испания.
Дон Алфонсо стоеше пред нея, под самата естрада. Вперил бе поглед в нейното бяло лице с високото ясно чело и гъстата руса коса и я мразеше неудържимо заради злите, логични мисли зад това чело.
— Сега вече разбирам — проговори той тихо, горчиво, скърцайки със зъби — защо Хенри държеше майка ти затворена и не я освобождаваше въпреки всички заповеди на папата. Не мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но не ще те оставя ненаказана, загдето погуби моята най-скъпа любима. Ще съдя, ще питам и ще разпитвам, ще извадя наяве хитрите ти, лукави нареждания и злодейските мисли, скрити зад тях — и нека тогава целият християнски свят те сочи с пръст като убийца. Няма да пощадя и кървавите ти слуги, Кастро и другите. Ще видиш, скъпа моя, как ще ги пипна. Ще минат те пред мен по Сокодовер в позорната каручка към бесилката. И ти, кралице моя, ще гледаш тогава, седнала до мен на трибуната, как ще увиснат твоите галантни рицари, твоите ланселотовци.
Леонор не отместваше поглед от него. Той се потеше и лицето му бе разкривено. Сплъстена бе русата му къса брада, нищо младо, нищо сияйно не беше останало в него, никой не би могъл да го сравни със свети Георг от Домфрон. Ала добре бе, че най-сетне излизаше наяве необузданата буйност, скрита в него; никой, дори и майка й, не ще може да го укори вече в мудност.
Тя каза:
— Говориш безсмислици, дон Алфонсо, защото наложницата ти е мъртва. Аз не съм докосвала жената в Галиана. Никой съдия няма да ме признае за виновна дори ако прецени и последната дреболия, която съм сторила или не съм сторила.
Ала изведнъж достойнството и величествеността й дойдоха до гуша. Слезе от своята естрада, пристъпи към него, съвсем близо, вдъхна зверската му миризма, каза му право в лицето:
— Но на теб сега, за пръв и последен път, ще ти кажа: да, аз го сторих. Позволих си това удоволствие, тая „Noche Toledana“. Прозрях злодейските мисли в главата на Кастро, не му попречих, подмамих го с кастильото. И бог ми помогна. Угодно е било на бога да загинат. Защо не се бяха скрили при другите, зад стените на Худерия, тая твоя наложница и баща й? Бог ги порази със слепота. Казвам ти го право в яростните, жадни за кръв очи: сърцето ми ликуваше, когато тя беше мъртва.
Алфонсо изстена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, сега в лицето му имаше повече болка, отколкото ярост.
Леонор се бе насладила докрай на своето тържество. Почувствува съжаление към Алфонсо. Пристъпи, застана отново съвсем близо до него.
— Да не се караме повече, дон Алфонсо — каза умолително тя и гласът й прозвуча необичайно нежно. — Ти си ранен, изнурен си. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя магистър Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. И позволи ми да ти кажа още: сторих го заради себе си, но положително и заради тебе. Обичам те, Алфонсо, ти знаеш. През всичките години ти бях по-предана и от стените на твоя замък, вярна, ти бях и тогава, когато очистих от пътя ти тази тук. Не можех да гледам равнодушно повече как кралят на Кастилия, бащата на моите деца, затъва в тинята. Можеш да ме изложиш пред цял свят. Можеш да ме убиеш. Но тъй беше.
Алфонсо знаеше: тъй беше, но си заповядваше да не го вярва. Можеше да разбере Леонор, ала само с разума си. Всичко в него бе настръхнало срещу нея. Не искаше любовта й; гнусеше го любовта на убийцата.
Извърна се рязко, избяга от стаята.
След тоя разговор той изпита смъртна отпадналост, раната го болеше повече от обикновено. Позволи на слугите си да го изкъпят, да го превържат, да го сложат в постелята му. Спа дълго, дълбоко, без сънища.
Сетне се отправи на кон към Галиана.
Яздеше без свита по тесните, стръмни улици, които се спускаха към Тахо. Хората го познаваха, правеха му път, вглеждаха се уплашени в отслабналото, окаменяло лице, сваляха шапки и се кланяха дълбоко. Мнозина коленичеха. Той не виждаше, не чуваше, продължаваше да язди, бавно, вперил поглед пред себе си; отвръщаше на поздравите машинално, без да съзира никого.
Приближи белите стени. Много горещо бе, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, всичко бе тихо като омагьосано.
Градинарят Белардо се приближи нерешително. Колебливо целуна ръката на Алфонсо.
— Много нещастен съм, господарю — каза той. — Не можах да запазя нашата господарка. Много бяха, може би две хиляди, и ги доведе знатен рицар, а аз имах само свещената алебарда на дядо си — твърде малко можех да сторя е нея срещу тълпата. Те крещяха: „Тъй иска бог!“ И тогава то се случи. Но инак не причиниха никакви щети. Всичко е в пълен ред, господарю, и в дома, и в градината.
Алфонсо каза:
— Вие сте я погребали тук, в Галиана, нали? Заведи ме!
Нищо не показваше, че могилата е надгробна. Намираше се близо до цистерните на Раби Ханан, голо, разкопано, тревисто място.
— Не знаехме какво да сторим — извиняваше се Белардо. — Тъй като нашата господарка Рахел не бе
