повечето не бе до това; единственото им желание бе да громят, да разбиват. Търсеха евреина, но той, страхливецът, не бе там, беше избягал. Намериха само няколко жалки слуги, върху които можеха да излеят злобата си. Но поне имуществото на евреина бе там, тия скъпи, нечестиви вещи, заради които той беше ограбил и предал страната. Яростта на всички се насочи срещу тия вещи. Късаха, трошаха, разбиваха, унищожаваха — гневно, настървено, ликуващо.
Тяхното безумие овладя и Кастро. И в него всичко бушуваше: „Нека с това тук се свърши! Нека загине! Нека се превърне в развалини целият този изнежен, пищен, еврейски, женствен, езически разкош!“ И той заудря с ножницата на меча си крехките, очарователни предмети и завика: „A lor! A lor!“, нахвърли се върху надписите по стените и почна да ломи нежните, пъстри камъни.
Мълчалив, слаб човек в свещенически одежди се приближи до него, побутна го за ръката: дон Родриге.
Обикновено каноникът предпочиташе да заобикаля и да не минава покрай кастильото; страхуваше се от изкушението. Но днес беше чул силните, яростни крясъци, страхът го беше довел. Видял бе широко разтворената порта, видял бе как хората се блъскаха с гневни викове, за да влязат през нея. И ги беше последвал. Те бяха сторили път на свещенослужителя. И ето сега той хвана за ръката тоя човек с благороднически доспехи, който, при все че явно бе рицар, вземаше участие в злодеянието.
Тъй като човекът се извърна към него с яростно, озлобено лице, каноникът каза:
— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.
Кастро се усмихна широко, предизвикателно:
— А аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тоя дом.
Родриге си спомни за предохранителните мерки, взети от кралицата. Смътно подозрение се надигна в душата му.
— Ти допускаш тия тук да грабят и да рушат? — запита той.
— Нима добрите кастилци трябва да се церемонят, когато търсят един предател? — отвърна му Кастро с въпрос. — След като загина цветът на християнското рицарство, какво значение имат няколко еврейски килими и пергаментови свитъци?
Родриге запита:
— Не си ли ти човекът, комуто е възложено да защищава заплашените?
Гутиере спокойно изгледа свещенослужителя в лицето.
— Да — отвърна той, — и ще мога с чиста съвест да върна ръкавицата на нашата достойна господарка. Изпълних поръчението й. Оставих народа да излее гнева си срещу отделни, виновни люде и тъй помогнах на огромното множество от ония, които са подозирани несправедливо.
Потресен, не вярвайки на ушите си, Родриге запита:
— Ти казваш, че поръчението ти е било такова?
— Тъй гласи заповедта на кралицата — каза Гутиере.
Обхванат от внезапен страх, Родриге запита:
— Какво стана с дон Йеуда? Да не се е случило нещо с ескриваното?
Кастро сви рамене изразително, презрително.
— Тук във всеки случай го няма — отвърна той. — Изглежда, че псето се е измъкнало.
Родриге облекчено си отдъхна. Беше станало тъй, както бе предположил. Дон Йеуда беше в безопасност.
Опомни се.
— Ти си кръстоносец — рече той. — В името на църквата ти напомням: сложи край на тия позорни безчинства тук.
Кастро се огледа, видя, че не беше останало вече много нещо за разрушаване.
— На свещенослужителя приляга да бъде благ — каза с добродушна насмешка той и даде на хората си заповед да изтласкат неканените гости от дома.
Тъй и стана.
Дон Гутиере се сбогува учтиво с каноника, огледа още веднъж извършеното и си тръгна, преизпълнен с радостната надежда, че отново ще превърне този езически разкош в кастильо де Кастро.
Родриге остана в опустошения дом. Чу как се оттеглиха и последните, как голямата порта се затвори с глух трясък. Внезапно настъпилата тишина нахлу в него почти болезнено. Отпусна се на пода сред отломките и парчетата счупени стъкла, овладян от тежка, мъчителна умора. Дълго седя така. Стана, с усилие провлачи нозе, тръгна из помещенията, които познаваше тъй добре. Дупки, цепнатини, развалини зееха насреща му, отвсякъде. Продължи да обикаля из запустелия дом; стараеше се да пристъпва тихо, сам не знаеше защо. Вдигаше от пода отломки, парчета от мебели, от платове, оглеждаше ги, клатеше глава. На земята се валяше някаква книга, измърсена, разкъсана. Взе я, опита се да оправи листата й, да подреди скъсаните й страници, машинално зачете. Беше „Етиката“ на Аристотел.
Озова се в полукръглата галерия на Муса. Тук се бяха намирали диваните, на които приятелят му толкова често бе седял, удобно облегнат, на безгрижен разговор с него; какво ли беше станало сега с Муса? Ето, там бе стоял неговият писмен пулт, отгдето той бе обичал да подхвърля през рамо остроумните си, кротки, насмешливи забележки. Пултът бе разбит на парчета; някой не беше пожалил труд да насече здравото скъпо дърво с брадва. Много от пъстрите букви по надписите, по стените бяха разбити и изпопадали на пода. Машинално впери поглед в надписа: „Не е по-добър човекът от скота“. Забеляза, че от думата
Родриге се сви отново на пода, затвори очи. Откъм двора долиташе еднообразният ромон на водоскоците.
Струваше ли му се, или действително откъм градината се чуха тихи, предпазливи стъпки? Не се беше излъгал. Изведнъж пред очите му изпъкна милото, грозно, умно, добре познато лице, леко насмешливо въпреки цялата мъка, изписана по него. И спокойният, безстрастен глас на Муса каза:
— Чудесно е, че след толкова шумни гости си останал само ти, мой тихи и уважаеми приятелю.
Щастливият Родриге бе твърде развълнуван, за да може да проговори; взе ръката на приятеля си и я погали.
— Много късно дойдох — каза най-сетне той. — Пък и едва ли щях да съумея да усмиря тия побеснели люде. Но ти си жив! — каза той.
Муса никога не бе предполагал, че в гласа на каноника може да звучи толкова топлота. Родриге все още държеше ръката на своя приятел, гледаха се, усмихваха се, засмяха се.
Сетне каноникът запита за Йеуда. Когато Муса му съобщи, че той е при дъщеря си в Галиана, Родриге си отдъхна.
— В кралския дом сигурно ще бъде в безопасност — рече той. — При все това, от предпазливост, още днес ще отида при доня Леонор и ще поискам около Галиана да бъде поставена силна стража. А сега, драги мой Муса — каза необичайно властно той, — ти идваш с мен и докато градът се усмири, ще живееш в моя дом.
— Би трябвало по-рано да дойда при теб — отвърна Муса. — Но си казвах: в тия времена един стар еретик мюсюлманин никъде не е желан гост.
— Прости ми, мъдри мой приятелю — възрази Родриге. — Това са първите неразумни думи, Които чувам от теб. Да вървим — настоя той.
Но Муса го замоли да почака още малко и обясни:
— Трябва да взема хрониката си и няколко книги.
И е тържествуваща хитра усмивка му съобщи, че е наредил да се изпратят в Худерия Двата най-ценни ръкописа от Авицена и атинският ръкопис на „Републиката“ от Платон. Сетне се вмъкна в подземието и когато се върна, цялото му лице сияеше от радостна усмивка. Носеше под мишница ръкописа на своята хроника.
Хората, безчинствували в кастильото, не се разпръснаха. Разочаровани бяха, че не им се беше удало да унищожат заедно с всичко останало и предателя, и вещицата. Отправиха се към Худерия и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, ала надеждни люде им обясниха, че те не са в Худерия.
Негодуванието, че двамата се бяха изплъзнали, растеше. Докато още дишаха, техният дъх отравяше и
