скриеш сред народа му, към чиято вяра си се върнал, при все че това ти струваше жертви: късно е, дон Йеуда. Утре може би няма да имаш вече време да напуснеш тоя дом. Ела с мен. Вземи дъщеря си и ела.
Йеуда каза:
— Смел и добър човек си ти, дон Ефраим, и аз ти благодаря. Дано бог укрепи още повече твоите сили. Но не мога да реша сега. Зная, времето не чака. Но мога да следвам само собственото си сърце, не мога да дойда с тебе.
Дълбоко опечален, Ефраим каза:
— По-късно пак ще изпратя човек при тебе и се надявам, че ще премислиш и ще дойдеш при нас, ти и дъщеря ти. Дано всемогъщият склони сърцето ти към правилно решение.
Йеуда произнесе с усилие:
— Позволи ми, господарю и учителю мой Ефраим, преди да си идеш, да те замоля за още едно нещо. Моето внуче е в безопасност, но не зная докога ще продължи тази безопасност. Не зная дори точно къде се намира сега детето. Единственият, който знае това, е моят Ибн Омар, познаваш го. Когато времената се поуталожат, ще го намериш. Ибн Омар е разбран човек, знае намеренията и желанието ми, ще ти обясни всичко. Кралят иска да направи детето си, моето внуче, граф Олмедо. Погрижи се детето да остане скрито от него. Не допускай да стане мешумад. Нека момчето не знае на какъв баща е син. Запази го от Едом и от Едомовата вяра.
— Ще изпълня това, дон Йеуда — обеща му Ефраим. — А когато му дойде времето, ще кажа на момчето, че е от рода Ибн Езра.
Той се извърна, за да си тръгне.
— Господ да бъде с теб, Йеуда — каза той. — Аз съм ти верен приятел. А ако някога пак възникне спор помежду ни, спомни си тогава за тоя час, ще си го спомня и аз. А ако ни е писано да не се видим вече, тогава знай, че хиляди от твоя народ ще благославят паметта ти. Мирът да бъде с тебе, Йеуда.
— Мирът да бъде с тебе, Ефраим — каза Йеуда.
Дълго след като Ефраим си отиде, Йеуда седя неподвижно, сякаш душата му бе опустошена. Не съжаляваше, загдето бе отхвърлил предложението; той бе храбър човек. Но бе виждал много хора да умират и твърде добре знаеше каква опасност го заплашва. Знаеше: арабската дума, която наричаше смъртта унищожителка на всички неща, не беше безсъдържателен звук: и не се срамуваше, че трепери при мисълта за мрачната бездна, в която щеше да пропадне.
Облекчение бе за него, че Ефраим не бе сметнал отговора му за окончателен. Нови и нови съмнения го овладяваха. Нима той не тласкаше така към гибел и дъщеря си? Трябваше да я запита, преди да направи крайния избор. Ще се подчини на нейното решение.
Със сухи думи и заговори, че сега тук, в Толедо, на всяка крачка ги дебне смъртта и че Ефраим им е предложил убежище в Худерия.
Рахел беше узнала за поражението на Алфонсо, ала едва сега, докато говореше баща й, разбра целия му страхотен размер. Изпита безумна уплаха за себе си и за баща си, ала още повече състрадание към Алфонсо. Можеше ли да издържи разгрома тоя човек, тоя крал, който бе изтъкан изцяло само от блясък и от победи? И докато насмешливо и нежно мислеше: „Сега вече клетият, нещастният, не ще може да ми покаже моята Севиля“, тя видя пред себе си упоритото му, яростно лице, съсипано от мъка. И същевременно нещо в нея ликуваше: „Сега вече той скоро, много скоро ще се завърне в Галиана. Той ми го обеща. И вече няма да бъде с желязна броня и думите ми ще проникнат в гръдта му.“
Щом Йеуда свърши, тя без колебание каза:
— Не ми е разрешено да ида в Худерия, татко мой. Дон Алфонсо ми нареди да го чакам в Галиана.
Силна болка сви сърцето на Йеуда, когато разбра, че тя мисли единствено за желанието на дон Алфонсо. Той каза:
— Щом като е такава волята ти, дъще, и аз няма да ида в Худерия.
Ала не говореше с обичайната си решителност, а изпитателно се взираше в кроткото й лице. В гърдите му все още се таеше мъничката надежда, че тя ще възрази: „Не, татко, не искам ти да загинеш! Искам да живееш. Ще те последвам, каквото и да решиш.“ Ала тя не каза нищо и той помисли с горчивина: „Сам аз я дадох на тоя мъж. Аз я тласнах към тоя мъж. Нямам право да се оплаквам, ако сега тя предпочита аз да умра, отколкото да наруши неговата воля.“
Внезапно, цялата засияла, тя го замоли:
— Но ела ти при мен, татко мой. Ела ти при мен, в Галиана.
Той се досещаше какво става в нея, всичко се отразяваше на нейното живо лице. Тя бе разбрала каква опасност заплашва и двамата, ала при все това смяташе, че в Галиана ще бъдат в безопасност. Инак Алфонсо нямаше да й нареди да остане там. Той, Йеуда, знаеше: заблуда беше това, безсмислена мечта. Знаеше: тя навличаше върху него опасност, той — върху нея, никой от двамата не можеше да помогне на другия. Ала утешителна бе самата мисъл да бъдат заедно в последния час, и той не разруши мечтата й.
Съгласи се още тая нощ да отиде при нея в Галиана.
Покани Муса да отиде с него. Старият учен сметна за напълно понятно, че Рахел искаше да остане в Галиана, а също и това, че Йеуда искаше да бъде заедно с дъщеря си. Ала каза, че за самия него няма смисъл при съществуващото положение да сменя жилището си.
— Нека остана тук, при нашите книги — замоли го той. — Не би било правилно да ги изоставя без пазач. Може би ще е хубаво — позамисли се и лицето му се оживи — да изпратим два-три от най-ценните ръкописи в Худерия. Колко хубаво, че
След ранната вечеря Йеуда и Муса поостанаха още заедно, разговаряха, пиха. Около тях се носеше уханието на многото години, които бяха прекарали заедно. Говореха за бедственото си положение с деловитостта на хора, натрупали голям житейски опит. Говореха с леко насмешливо страхопочитание за смъртта.
Муса стоеше до писмения си пулт, драскаше кръгове и арабески и каза:
— Не звездите, под които се е родил Алфонсо, докараха него и нас до това тежко положение, а неговата природа, неговата рицарственост. Рицарството и чумата са най-страшните бичове, с които господ наказва своите създания.
Йеуда не можа да се сдържи, изпитваше вътрешна необходимост да разкаже на приятеля си с каква топлота дон Ефраим се бе отзовал за неговите заслуги.
— Все пак евреите, значи, са разбрали — каза със сдържана гордост той, — че не жаждата за слава, богатство и почести ме е карала да им помагам.
Муса доброжелателно се съгласи.
— Самият аз бях свидетел на всичко и зная, че ти често си действувал не само от жажда за слава, а и от великодушие.
Й с присъщата си приветлива назидателност поясни:
— „Точно както болестите — е казал Хипократ, — и действията на хората рядко се обуславят само от една причина; обратното, всяка човешка постъпка има множество най-различни корени.“
Йеуда усмихнато отговори:
— Не си много разточителен с похвалите, драги приятелю Муса.
Разговорът им почна да секва. Те, чиито слова инак толкова леко се лееха от устата им, сега почнаха да чувствуват липса на думи колкото повече се приближаваше минутата, в която Йеуда трябваше да тръгне. Когато той стана, за да върви, замлъкнаха окончателно и само стиснаха ръцете си.
Ала сетне, неочаквано и непохватно, Муса прегърна Йеуда; никога не беше правил такова нещо. А когато Йеуда си отиде, той дълго още стоя неподвижен на своето място, отпуснал ръце, впил поглед в земята пред себе си.
Когато се пробуди на следната сутрин в Галиана, в първия миг Йеуда не можа да разбере къде се намира. Сетне осъзна къде е и каква опасност бе надвиснала над тоя дом. Ала сега вече не се страхуваше; у него беше настъпил безмерен покой, чувствуваше онова примирение със съдбата, което Муса толкова бе възхвалявал пред него.
Затвори очи и полежа неподвижно още известно време. Откъм патиото долиташе чуруликане на птички, два тънки слънчеви лъча се промушиха през цепнатините на дървените капаци на прозорците и заиграха
