Поклони се дълбоко и почтително, пое ръкавицата почти нежно.
Кастро едва си беше отишъл, когато съобщиха на кралицата, че е дошъл каноникът. Яростното негодувание, което го беше довело вече веднъж при нея, все още не бе напуснало дон Родриге. С гняв и болка съзнаваше той колко безсилен бе пред мрачното безумие, пламнало в града. Трябваше отново да предупреди кралицата, да я накара да стори нещо.
Настойчиво поиска от нея да защити невинните. Тя му отговори е царствено ласкав укор:
— Наистина ли смяташ, мой достопочтени отче и приятелю, че бог е поставил на кастилския престол толкова бездарна кралица, която да се нуждае от такова напомняне? Всичко, което можеше да се стори, е сторено. Не съм поискала от алхамата нито един човек за защитата на градските стени, така че евреите могат да използуват цялата си въоръжена сила за своя самозащита. Освен това от предпазливост поверих на арагонците да охраняват заплашените люде, защото се опасявам, че един или друг от касти леките рицари може да прояви мекота и да не вземе бързи мерки срещу нарушителите на реда. Удовлетворява ли те това, дон Родриге?
Каноникът знаеше, че гневът на толедските граждани е насочен главно срещу дон Йеуда и много му се искаше да запита и за него. На драго сърце би отишъл в кастильото, и то не само от приятелски чувства към Йеуда; все по-горещо ставаше желанието му да поговори с мъдрия Муса за страшните неща, които ставаха наоколо. Но нима не си бе наложил сам епитемия заради оная човечност, която в сегашните времена му бе запретена, нима не си бе забранил сам да ходи в кастильото? И ако сега се тревожеше за Йеуда, не беше ли това сама предлог, за да иде при своя приятел Муса? Ако някой можеше да се защити сам, това бе именно дон Йеуда с богатия си житейски опит. Пък и немислимо бе някой кастилец да посегне на живота или имота на един член на кралския коронен съвет. Стори му се двойно по-смешно да прояви опасенията си за ескриваното пред надменните, почти насмешливи очи на доня Леонор. Благодари на кралицата за нейната предвидливост и си отиде.
Дон Гутиере де Кастро се зае да изпълни усърдно и точно възложената му задача. Най-напред той провери какво е положението с покръстените араби. Те живееха в свой отделен квартал, около трите си черкви, повечето от тях бяха дребни люде. На тълпата не бе доставило удоволствие да се занимава с тях, бяха ги оставили намира. Все пак техните стени и порти бяха слаби, Кастро разстави около квартала им два малки отреда. Сетне провери здравината на стените и портите на Худерия. Бяха здрави, безредните тълпи едва ли можеха да нахлуят през тях. При все това Кастро запита парнаса да му постави ли на разположение от своите въоръжени люде; дон Ефраим благодари вежливо и отказа.
Еврейските квартали извън градските порти бяха опразнени, останали бяха само неколцина старци и деца. В много от напуснатите домове се бяха настанили християнски бежанци. Къщите, от които можеше да се вземе нещо, бяха разграбени. Всичко в синагогата беше направено на пух и прах. Върху
Ако тук имаше малко работа за него, толкова по-трудно му се стори да изпълни поетото задължение, когато застана пред кастильото.
Често беше стоял там. Мнозина стояха там често. Тъй като не можеха да проникнат в Худерия, а не си заслужаваше трудът да се нахвърлят върху неколцината жалки заподозрени извън нейните стени, хората в Толедо все по-силно се изкушаваха да излеят свещения си кастилски гняв върху тоя великолепен дом и приказните съкровища, струпани в него. Трябваше да разрушат
Бавно, недодялано се влачеха мислите през мозъка на Кастро. Дали евреинът беше толкова дързък, та да живее още в тоя дом? Не, страхливец беше евреинът, но крайно самомнителен и обичаше да се надува, много възможно бе да е още там. А тоя дом бе негов, на Кастро, това бе Кастильо де Кастро, предците му го бяха завоювали преди сто години от мюсюлманите. И все още бе негов тоя дом, самата доня Леонор беше казала тъй. Когато войната се разгори напълно, бе казала тя, ще изхвърлим евреина. Войната едва ли можеше да се разгори повече отсега и ако битката е била изгубена, причина за това бяха именно предателствата на тоя евреин, нетърпимо бе той да продължава да се перчи нагло тук, в кастильото. Над много други, над хиляди други евреи бе надвиснала опасност заради тоя единствен негодник и най-голям предател. Не че ще бъде жалко за тях, но той бе поел вече задължението да ги спаси и доня Леонор изрично му бе заповядала, че е по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност хиляди.
Минавайки покрай къщата, Кастро спираше като останалите и чакаше. Всички чакаха, чакаха заплашително. Никой не искаше да бъде първият, който ще посегне върху дома на могъщия ескривано.
Все по-често минаваше Кастро край дома. Домът го привличаше. Винаги виждаше същото; тълпите стояха край оградата, глухо ръмжаха, чакаха.
Веднъж обаче чу още отдалеч пронизителни, разюздани викове. Забърза. И гледай — мнозина, доста голяма група, удряха по огромната порта. Удряха и с тежкото чукче на портата по желязото, така че неговият звън ехтеше буйно и повелително сред крясъците на тълпата. Ала вратар не се показваше.
Най-сетне един от мъжете се покатери на раменете на друг и оттам — върху стената. Озова се горе бързо сред ликуващите викове на множеството. Изчезна зад зида. И ето, малката вратичка в портата се отвори и от нея се подаде ухиленото, тържествуващо лице на нежелания гост; с шеговито, учтиво движение той покани и останалите да влязат.
Кастро стоеше и размисляше. Водеше със себе си неколцина от своите хора, нямаше да му струва много усилия да защити портата и да я удържи, докато повикат подкрепление. Но не гласеше ли дадената му заповед да пожертвува отделни лица и да спаси хилядите? Той стоеше и не предприемаше нищо и все повече хора проникваха през малката вратичка на портата във вътрешността на кастильото.
Най-сетне самият той последва тълпата. Сега, когато се намираха във външния двор, виковете бяха утихнали. Не се Показваше никой от обитателите, никой от многобройните слуги, писари, домашни прислужници. Нахлулите унило се въртяха покрай стените, колебливо разтвориха втората порта, която водеше към вътрешността. Удивени, смутени, глуповато ухилени, стояха сред нямото великолепие. Пристъпиха по-навътре. Беда искат, събориха една ваза, втора. Тя се строши. Някой взе от близката ниша бокал от скъпоценно стъкло, запрати го към пода; бокалът падна върху дебелия килим и не се счупи. Сега вече ядосан, човекът дръпна килима. Откри каменния под, удари с всички сили стъклото в камъка. То се строши с остър звън.
Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да успокои, да вразуми тълпата, може би искаше да съобщи, че господарят на дома не е в къщи. Сред общия крясък никой не го чу, пък и не искаха да го чуят, удариха го през устата, изблъскаха го назад, най-напред колебливо, сетне все по-злобно. И ето, той лежеше на пода окървавен, задъхваше се. Тълпата ликуваше. Побесня. Почна да къса, да чупи, да тъпче всичко, което можеше да се скъса или разбие.
Кастро гледаше като вцепенен. Това е неговият дом. Войната е в разгара си, а доня Леонор каза, че този дом е негов. Изглежда, че евреина, който се е загнездил тук, го няма; а може и да се е сврял в някой ъгъл — е, това ще се види. Този дом е негов, на Кастро, най-сетне. И е много богат дом. Нечестив, езически дом.
Как е посмял само този дързък евреин! В какво е превърнал хубавия му, рицарски, християнски кастильо!
Бавно, с тежки крачки Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада застана пред отворената портичка на оградката, заобикаляща естрадата. Стоеше там, едър, набит, широкоплещест, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе, сложил двете си ръце върху дръжката на меча; хлътналите му очи гледаха с наслада хората, които освобождаваха дома му от сметта, с която евреинът го бе измърсил.
През това време в къщата бяха нахлули още повече люде; бяха разтворили изцяло главната порта. Сега просторният, тих дом, залите и малките му стаи, дворовете и спалните му изведнъж се изпълниха с крещящи, побеснели хора. Някои тъпчеха джобовете си с всичко, което им се стореше ценно. Ала на
