— Нашата господарка доня Рахел не е християнка — каза той.
Кастро се изчерви. Ядоса се, че се беше подвел от престорената й игра на знатна дама. Рахел забеляза яростта, която се надигаше в него, и внезапно й се стори, че пред нея е вбесеният Алфонсо — да, това бе Алфонсовото лице, разкривено от безмерен гняв. Ала тутакси то се изгуби и тя видя онзи Алфонсо, който се беше борил с бика — лъчезарен, прекрасен. Не, в тоя решителен час тя не бива да посрами Алфонсо. Когато му разказват как онзи остървен мъж се е нахвърлил върху нея, трябва да му кажат: но Рахел не се изплаши.
Стана бавно, с детско и при все това величествено движение.
Но не пред остървения рицар ставаше тя, а пред смъртта.
Ти стоеше там, доня Рахела Ибн Езра, Хубавице, пратеничка на сатаната, наложница на Алфонсо Кастилски, издънка от рода на Давид, майка на Имануил. Сърцевидното ти лице е по-мъдро от преди и дори ако на него е избил цветът на страха, той е скрит под бледомургавата ти кожа. Синкавосивите ти очи, още по-големи, гледат нейде в далечината, може би в страшна пустота, може би към нещо много светло, възвишено, желано.
Кастро се опита да дойде на себе си. Всичко бе много различно от онова, което си бе представял; това бе кралски дом, и жената, макар и еврейка, беше наложница на краля и му беше родила незаконен син.
Но ето че най-сетне дон Йеуда заговори. Запита спокойно и говореше на латински:
— Кой си ти? И какво желаеш?
Кастро впери поглед в човека, в евреина, който бе откраднал дома му и се беше загнездил в него и който беше виновен за смъртта на брат му, и който носеше на гръдта си плочата с герба на Кастилия, и който дръзваше да му говори учтиво, високомерно и на латински, като рицар на рицар. Удари се по гърдите и му отговори на смесица от арагонски и кастилски:
— Аз съм Кастро, евреино, и с това знаеш всичко, Йеуда го изгледа със съвсем лека насмешка, както бе гледал по времето на най-голямото си величие, и любезно каза:
— Тъй и си представях, че изглеждаш.
Сетне извърна лице от Кастро и веднага го забрави. Погледна дъщеря си, опивайки се от съзерцанието, и се замисли за внука си, за мъничкия Имануил. Беше загубил Аласар, след няколко минути ще изгуби и тая своя мила дъщеря, след няколко мига ще умре; ала момчето Имануил Ибн Езра живее, недостижимо за враговете.
И Рахел мислеше за сина си. Не беше могла да преобрази Алфонсо, ала хубавото в него продължаваше да живее. И отново в нея се надигна смътна, неизразима с думи, представата за Месията, който побеждава звяра, бика и донася мир на земята. И видя погледа на баща си и му отвърна с поглед, и каза:
— Имаше право, татко мой, като спаси Имануил. Нашият Имануил ще живее. Цялата ми душа е преизпълнена с благодарност към тебе.
Вълна от нежност, доволство, гордост се надигна у Йеуда. Ала тутакси спадна отново. И отново го сграбчи леден страх. Намери в себе си още сили да се извърне към изток. Сетне сведе глава и без да се противи повече, зачака удара, закопня за него.
Кастро не беше разбрал думите, произнесени от Рахел по еврейски, ала почувствува: те, тия там, не се бояха от него, присмиваха му се. И гневът, който го обзе, разби у него и последните колебания.
— Никой ли не иска да свърши с тая паплач? — извика той. — Да не би да сме дошли на приказки с тях?
Изтегли меча си, ала веднага го прибра обратно.
— Няма да цапам меча си с кръвта на това псе — каза той с безкрайно презрение.
Премери се спокойно и удари с ножницата черепа на извърналия се Йеуда.
През цялото време Рахел беше знаяла, че тя и баща й ще загинат; знаял го беше разумът и, знаяло го бе тялото й, пъргавото й въображение бе събрало и свързало стотици картини на смърт от стотици приказки. Ала дълбоко в душата си тя не бе вярвала, че ще умре. Не бе повярвала дори и тогава, когато пред тях беше застанал Кастро. Едва сега с цялото си същество осъзна, че никакъв Алфонсо няма да дойде да я спаси, че през следните минути ще умре, и я обхвана ужас, по-ужасен от всичко, на което хората са дали име. Тя посърна, превърна се в празна обвивка, нищо друго не остана в нея освен страха. Той разтвори устата й, ала от задавената й гръд не излезе вик.
Всичко, което се беше случило в стаята с естрадата, бе станало без шум, странно приглушено сред полумрака. Навъсените спътници на Кастро неволно се бяха отдръпнали още повече, когато той пристъпи към евреина, бяха се притиснали още повече към стената. И при безшумната смърт на Йеуда се чуваше тяхното задъхано дишане, и все още се чуваше ромонът на водоскока, и все още далечният глъч на тълпата отвъд белите стени.
Изведнъж дойката Саад закрещя пронизително, безумно. И сега неочаквано градинарят Белардо вдигна оръжието си и обхванат от бяс, самозабравил се, удари Рахел със свещената алебарда на своя дядо. И тогава се нахвърлиха и останалите, заудряха Рахел, дойката, Йеуда, сипеха върху тях удари още дълго след като бяха престанали да се движат, тъпчеха ги с крака задъхани.
— Достатъчно! — заповяда внезапно Кастро.
Излязоха от стаята, без да погледнат вече назад.
Залитаха като пияни, смееха се глуповато, напуснаха дома. Един от войниците на Кастро с усилие откърти месузата от вратата и я скри в джоба си. Още не знаеше кое е по-добре — да я стъпче или да я вземе със себе си, за да го закриля. Инак никой не посмя да се докосне до нещо в дома на краля.
Другите бяха чакали вън, сред горещината и под ослепителната слънчева светлина. Сега Кастро им съобщи:
— Свършено е. Убити са. Вещицата и предателят са убити.
Чуха го навярно със задоволство. Ала външно не проявиха това задоволство, не крещяха, не ликуваха. По-скоро бяха смутени.
— Да — промърмориха те, — сега, значи, Хубавицата е убита.
Докато изкачваха нагорещения, прашен път обратно Към Толедо, радостта и гневът им се изпариха напълно. Стражите при градските порти ги запитаха:
— Е какво, погледнахте ли? Намерихте ли ги?
И те отговориха:
— Да, намерихме ги. Убити са.
— Добре сте сторили — казаха стражите.
Ала задоволството им не продължи дълго и техният гняв вече се бе изпарил и през останалата част от деня бяха замислени и мрачни.
Сега вече никой не помисляше да стори нещо на евреите. Добродушно се присмиваха на людете в Худерия:
— Какво сте се заключили? Нима ви е страх от нас? Та всеки знае колко смело са се държали вашите войници при Аларкос. Ние сме свързани с вас в тая обща беда.
Шеста глава
Дон Алфонсо удържа неочаквано дълго крепостта Калатрава. Беше ранен в рамото; макар и не много опасна, раната бе болезнена, често причиняваше треска. Ала въпреки това той сновеше и яздеше из крепостта, изкачваше се и слизаше с пълно въоръжение по стръмните стълби на крепостните стени, надзираваше и най-незначителните подробности от отбраната. Рицарите заклинателно умоляваха краля да си пробие най-сетне път до своята столица; защото мюсюлманите бяха проникнали вече далеч на север и пътищата за Толедо бяха прекъснати. Но Алфонсо изостави крепостта едва когато всякаква защита бе немислима и потегли с по-голямата част от гарнизона, за да си проправи с бой път към Толедо.
Подобно начинание изискваше предпазливост и смелост. Сега от близките му приятели при него бе само Естебан Илян; архиепископът дон Мартин и Бертран дьо Борн бяха пренесени в Толедо, тъй като и двамата бяха ранени. Алфонсо не показваше с нищо колко отчаян бе и колко голямо страдание му причиняваше поражението; ориентираше се бързо, проявяваше находчивост, решителност. Ала останеше ли сам с Естебан нощем, беснееше и даваше воля на своята ярост:
— Видя ли как са опустошили всичко? Сега чувствувам: изгореното и разореното — това съм самият аз;
