същото като нашите братовчеди от Леон и Навара и да почне да съзаклятничи с мюсюлманите или пък открито да премине на тяхна страна, както е сторил Сид Компеадор, когато твоят прадед Алфонсо го възнаградил недостатъчно. Не за пръв път го засягаме ние, а той е чувствителен. Няма да бъде в наша полза, ако го прогоним при мюсюлманите. Не смяташ ли да му прехвърлиш кастильото, дон Алфонсо?
Отново и сега вече със злорадо тържествуване Алфонсо почувствува какво става у нея. Рахел беше мъртва, тя, Леонор, живееше и стоеше пред него сдържана, царствена и все пак прелъстителна и искаше от него да се отрече от мъртвата, и тогава всичко ще бъде пак както преди. Но мамеше се тя, дъщерята на благородната дама Елинор. Рахел живееше.
— Ти в никой случай не можеш сериозно да очакваш от мен, доня Леонор — каза той, — още и да възнаградя предателя, който ме напуска веднага щом подуши опасност. Аз купувам наемници, но не рицари. Пък и не ми се струва разумно да раздразвам моите евреи в Толедо в сегашното тежко време; а точно това бих сторил, ако наградя с почести убиеца на най-добрия мъж измежду тях. Моята мъдра държавничка Леонор без съмнение може да разбере това.
Сега насмешката едва се долавяше в звънкия му глас. Ала тъкмо тая едва забележима насмешка лиши напълно доня Леонор от благоразумие.
— Аз обещах на тоя човек кастильото — каза пискливо тя. — Нима искаш да ме изкараш лъжкиня? Да изложиш кралицата си, за да се подмажеш пред своите евреи?
В душата си Алфонсо ликуваше: „Чуваш ли я как беснее, Рахел? Но аз не ще поставя печата си под стореното от нея. Няма да оправдая убийството, което тя е извършила. Няма да дам кастильото на твоя убиец.“
Каза:
— Аз на твое място щях да предпочета да не споменавам за онова обещание, Леонор.
Едва сега Леонор призна в себе си, че не беше постигнала нищо с отстраняването на Рахел. Точно както майка й бе опропастила своя собствен живот с убийството на оная жена, на любовницата на Хенри, сега и тя завинаги бе победена от мъртвата еврейка. Облъхна я леден ужас, че занапред ще трябва да прекара целия си живот безплодно и в самота. Пред нея се простираше сивата пустош, за която беше говорила майка й,
Всичко в нея се бунтуваше да приеме тая жестока действителност. Виждаше човека пред себе си, обичаше го, нямаше нищо освен него. Трябваше да го запази за себе си. Умолително, с отчаяна смиреност каза:
— Унижавам се тъй, както не се е унижавала още никоя жена от нашия род. Позволи ми да остана в Толедо, Алфонсо. Няма да говорим вече за Кастро, позволи ми да остана при теб! Нека останем заедно в тая беда.
Алфонсо отговори и всяка от неговите думи се отронваше студена и ясна от устните му.
— Няма смисъл, Леонор. Казвам ти го тъй, както е; с убийството й ти изсуши сърцето ми.
Старинен, тъжен стих прозвуча в душата на Леонор, съчинила го бе една древногръцка поетеса:
Опомни се. Стана, твърдо изправена, заговори:
— Ти ми казваш това, и то ме превръща в камък. И все пак: правилно постъпих, и го сторих заради тебе, и бих го сторила пак.
На следния ден тя замина за Бургос.
Седма глава
Муса кротко укори каноника, когато научи, че е изгорил своята хроника. Припомни му, че световната история, запазена чрез произведенията на летописците, представлява паметта на човечеството. Великите древни люде почитали богиня на историята и евреи, християни и мюсюлмани с право смятали трудовете на летописците за богоугодни.
— Моят труд не беше богоугоден — мрачно отвърна каноникът. — Не ми е дадено да съзра божия пръст в събитията. Не разбирах станалото; всичко, което записвах, беше невярно. Не биваше да продължавам труда си, не биваше да го запазвам. Сам аз слепец, нямах право да заблуждавам слепците. Лесно е за теб, Муса — продължи горчиво и скръбно той. — Ти имаш ръководни начала, още не си осъзнал, че са неправилни, спокойно можещ да продължаваш да пишеш.
Муса се опита да го утеши:
— И ти ще намериш нови принципи, високопочитаеми и достойни приятелю, и в продължение на няколко години те ще ти се струват правилни.
Сега старият учен по цял ден бе извън дома. Глад и мор владееха в обсадения град, все повече болни търсеха умението и помощта му.
Ала сам Муса съзнаваше колко ограничено бе неговото лекарско умение. Към мюсюлманската лечебна наука, обясни на каноника той, от дълго време насам не е прибавяно нищо ново. Откак фанатикът Алгацали обявил за ерес всичко, което не произлиза от корана, и лекарското изкуство на мюсюлманите било в упадък; първото място в медицината сега окончателно заели евреите.
— Султанът постъпи правилно — заяви той, — като взе за свой личен лекар евреина Моше Бен Маймон. Ние, мюсюлманите, нямаме равен на него. Разцветът на нашата култура чисто и просто вече е преминал. Впрочем — приключи — на всяко лекарско изкуство природата е поставила граници, и най-добрият майстор не е в състояние да стори много. Правилно е учил Хипократ: „Медицината често утешава, понякога облекчава, рядко изцерява.“
На архиепископа дон Мартин във всеки случай не можеше да помогне никакъв лекар; раната му бе смъртоносна. Всички знаеха това, знаеше го и самият той. Ала докато смъртта вилнееше наоколо, той здраво се държеше за живота. Опитваше се да продължава работата си. Настояваше дон Родриге да го посещава всекидневно и да го осведомява как вървят нещата.
Ала друга, по-дълбока бе всъщност причината, накарала архиепископа да търси тъй настойчиво обществото на дон Родриге. За изкупление на своите грехове той си бе наложил да търпи през цялото време, което още му оставаше на тоя свят, присъствието на своя секретар, който тъй силно го дразнеше с прекалената си благост. И ето, дон Мартин лежеше, миришеше един лимон, охкаше и предизвикваше събеседника си. Изразяваше например задоволството си, че евреинът Ибн Езра и дъщеря му заслужено са загинали от такава страшна смърт. Както очакваше, каноникът му напомни, че подобна радост е в противоречие с християнския дух. А това даде на архиепископа повод да упрекне дон Родриге в прекалено голямо милосърдие, неуместно през време на свещената война.
Друг път произнесе полугласно яростните думи от войнственото песнопение на Мойсей: „Dominus vir pugnator — бог е истински воин“ и с дружелюбна лукавост замоли:
— Кажи ми еврейския текст, скъпи мой учени братко.
И тъй като каноникът не знаеше тоя текст наизуст, благо го укори:
— Такива стихове, мой мекосърдечни приятелю, ти, разбира се, не можеш да си припомниш. Но нима не са прекрасни и на латински?
— Dominus vir pugnator — повтори няколко пъти полугласно в очакване каноникът да възрази нещо.
Ала сърцето не даваше на дон Родриге да противопоставя на своя умиращ, войнствен приятел миролюбивите стихове от писанието. Той мълчеше.
Най-голямата грижа на дон Мартин беше кого ли ще назначи кралят за негов приемник. Защото толедският архиепископ, примасът на Испания, бе най-могъщият човек на Кастилия след краля. Приходите му бяха по-големи от тия на краля, неизмеримо бе влиянието му. Ето защо дон Мартин непрекъснато молеше краля да му избере достоен заместник.
