още преди да се стигне до преговори, постави много условия. Между другото поиска от Алфонсо да изпрати посланици в Севиля; целият свят трябваше да види как Алфонсо, който бе нарушил примирието със Севиля и бе предизвикал войната, сега отиваше като победен при нападнатите, за да ги моли за мир. Алфонсо се противи дълго и упорито. Халифът държеше на своето. Алфонсо се подчини.
Но кого да изпрати за преговорите в Севиля? Кой се отличаваше със съобразителност, с пъргав ум, гъвкавост и хитрост, кой разполагаше с външното и вътрешно достойнство за една толкова деликатна и унизителна задача? Манрике бе твърде стар; да изпрати духовника Родриге при неверниците, не можеше.
Родриге предложи да се натовари с тая мисия старейшината на алхамата, дон Ефраим Бар Абба.
Сам Алфонсо бе прехвърлил през ума си вече това. Ефраим бе проявил разума си в трудни и оплетени дела; а и като евреин, той положително щеше да може да понесе по-лесно, отколкото някой гранд или рицар униженията, на които посланикът на Кастилия щеше да бъде подложен в Севиля. Ала неприятни чувства извикваше у Алфонсо мисълта за Ефраим. През цялото време той бе избягвал да се срещне с него, при все че някои от делата бяха налагали изясняване помежду им. Повечето от трите хиляди души, които алхамата бе поставила на негово разположение, бяха загинали. Дали евреите не бяха изпълнени с омраза към него за това? И дали не му се сърдеха за загиването на техния Ибн Езра?
Тъй като сега Родриге бе предложил Ефраим, кралят не скри от него своите чувства. Постепенно в думите му пламна гняв и той изказа и най-тайните си съмнения.
— Всички тия евреи — гневно рече той — са свързани помежду си. Йеуда положително е заговорничил с Ефраим. Без съмнение те знаят къде е синът ми, моят мил Санчо. И ако не ми го дадат с добро, ще ги принудя. В края на краищата аз съм кралят и евреите са моя собственост. Мога да правя с тях каквото искам, сам Йеуда ми обясни това. Няма да позволя да прехвърлят отмъщението си върху моето дете.
Смутен от това избухване, Родриге не настоя повече за изпращането на дон Ефраим.
Ала в същото време Алфонсо все по-силно се изкушаваше да види Ефраим и да говори с него. При това сам не знаеше точно защо — дали за да поиска от него сина си, или пък за да го замоли да стане негов посланик. Повика го.
— Известно ти е, дон Ефраим — подхвана той, — че халифът желае да преговаря за мир.
И тъй като Ефраим само се поклони мълчаливо, той веднага го предизвика:
— Навярно ти знаеш повече от мен и си научил вече и неговите условия.
Дон Ефраим стоеше пред краля — слаб, стар, крехък. Обезпокоително бе, че след поражението си при Аларкос и убийството на Йеуда кралят не го беше викал при себе си; и беше много възможно гузната съвест да предизвика краля към нови насилия срещу евреите.
— Когато врагът се оттегли от Толедо — отвърна той, — ние отслужихме благодарствени молебени и молихме бог да спуска и занапред благоволението си върху теб.
Алфонсо продължи да го дразни:
— Не намираш ли, че е несправедливо небето да ми изпраща отново толкова голяма милост? Вие, разбира се, приписвате на мен вината за загиването на вашите войници и за убийството на вашия Ибн Езра.
— Ние страдахме и се молихме — отвърна дон Ефраим.
Алфонсо запита направо:
— И така, какво знаеш за условията за мира?
Ефраим отговори:
— И ние едва ли знаем нещо повече от тебе. Предполагаме, че халифът ще иска да задържи цялата област южно от Гвадиана. Сигурно ще иска висок годишен данък за хазната си и високо военно обезщетение за емира от Севиля. Освен това трябва да се очаква, че ще поиска новият мирен договор да бъде сключен за твърде продължителен срок.
Извънредно мрачен, Алфонсо каза:
— А не е ли по-добре, вместо да приемам подобни условия, да продължа войната? Или вие намирате, че тия условия са умерени? — запита ехидно той.
Ефраим колебливо мълчеше. Ако заговореше сега за договора и за мира, би могъл да предизвика краля да стовари върху алхамата и върху самия него гнева от своето безсилие. Изкушаваше се да се изплъзне с някоя страхопочитателна, нищо незначеща фраза. Алфонсо обаче ще схване това като съгласие, той чака само най-леката поддръжка, за да продължи безумната война. Но господ няма да стори второ чудо, ще погине Толедо, а заедно с Толедо и алхамата. Когато бе изправян пред подобни съмнения и трудности, покойният Йеуда неведнъж беше дръзвал да припомни на тоя християнски крал, че е по-добре да запази мира и да действува разумно. В продължение на цял век съветниците евреи бяха убеждавали кастилските крале да бъдат разумни.
— Ако искаш да чуеш искрения съвет на един стар човек, господарю — каза най-сетне той с пресипналия си глас, — то съветвам те: сключи мир. Ти загуби тая война. Ако я продължиш, по-вероятно е мюсюлманите да стигнат до Пиренеите, отколкото ти до Южното море. Каквито и да бъдат условията на халифа, щом се задоволява с граница южно от Толедо, сключи мир.
Алфонсо почна да снове из стаята, в очите му отново пламтеше опасният блясък, челото му дълбоко се сбърчи. Дръзки бяха думите на евреина. Ще заповяда да го задържат, ще го тикне в най-дълбокото подземие на замъка си и ще го остави там, докато се изпари дързостта му и докато върне неговия Санчо. И ще събере останалите си воини и ще нападне неочаквано мюсюлманите, ще пробие техните линии. Знаеше, безумци бяха тия мечти, трябваше да преговаря за мир, и то с помощта на тоя Ефраим. Но не, не, тъкмо сега не! Ще Покаже той на Родриге и на тоя евреин, че дон Алфонсо е още жив. Ала това бе един победен Алфонсо и евреинът е прав, и той, Алфонсо, не е безумец и престъпник, ще изпрати посланици в Севиля и ще моли за мир. Заснова неспокойно, с нетърпеливи крачки из стаята, в продължение на една минута, на една безкрайно дълга минута, промени три пъти решението си.
Дон Ефраим стоеше мълчалив, в почтителна поза; нямаше страх по лицето му, ала вътрешно бе изпълнен с боязън и очакване. Погледът му не изпускаше краля, виждаше как изразът на лицето му се променя.
Внезапно Алфонсо спря до самия него и злобно, предизвикателно каза:
— Чуй! Щом като се застъпваш така горещо за мира, би ли заминал за Севиля като мой пълномощник?
Много неща бе очаквал Ефраим от този неуравновесен човек, и добри, и лоши, но не и това предложение. Не прикри изненадата си, в разрез с всички дворцови правила отстъпи назад и вдигна старческата си ръка, сякаш за да се защити. Ала още преди да бе проговорил, Алфонсо го пресече умолително, дори неочаквано меко:
— Моля те, не отказвай веднага! Седни и размисли!
Седяха един срещу друг. Ефраим разтриваше дланта на едната си ръка с пръстите на другата. През целия си живот той бе избягвал да изпъква. Колко усилия бе полагал, само и само да внуши на Йеуда да се откаже от блясъка на поста си, а ето че сега сам трябва да се нагърби с това пратеничество, към което бяха насочени погледите на всички. И каквото и да успееше да постигне, глупавият, неблагодарен Толедо ще го обвини в предателство, а подкрепеше ли го кралят, той, Ефраим, щеше да си навлече завистта на хиляди. От друга страна, завърнеше ли се с един по-продължителен мир, щеше да помогне на страната и на еврейството, както рядко е помагал друг преди него. Той, който инак разсъждаваше толкова трезво, сега бе развълнуван, объркан. Цялото му същество се противеше да приеме това пратеничество. Твърде силно се изкушаваше да каже не, ала си спомни за Йеуда и сметна, че е негов дълг да приеме.
— Халифът не обича евреите — подхвърли най-сетне Ефраим предпазливо.
— Той не обича особено много и християните — отговори Алфонсо.
Ефраим каза:
— Преговорите ще бъдат продължителни, а аз съм стар и болнав.
Кралят се овладя и отвърна:
— Ти ми отказваш не защото си стар и не защото си болен. Страхуваш се, че съм твърде неотстъпчив и твърде горделив. Не съм. Прозрях: човек, ударен от живота като мен, не може да хитрува и да се пазари. Няма да ти преча, ще ти дам широки пълномощия. Готов съм да заплатя голямо военно обезщетение на емира от Севиля и да внасям годишен влог на халифа. Да му плащам данък — мрачно завърши той.
