неприятности на съветниците си. Сега има още по-малко, ала аз междувременно станах по-умен, може би си го забелязал. За втори път те моля да станеш мой алхаким или по-добре мой алхаким майор.
Ефраим бе очаквал това предложение и самата мисъл го бе изпълвала със страх. Бунтуваше се срещу него с цялата си душа. Винаги се беше страхувал от обществени постове, стар бе, искаше да прекара останалите си дни у дома, край огнището, гдето малцина щяха да го виждат и да се грижат за него, искаше да угасне в мир. Цялата му неприязън и ненавист към дон Алфонсо се надигна отново. С безумна, рицарска жажда за приключения тоя човек бе тласнал право в ръцете на смъртта по-голямата част от трите хиляди воини, които бе поставила на негово разположение алхамата. Отнел бе дъщерята на верния си служител дон Йеуда, а също и сина му, и не ги бе спасил, когато изпаднаха в беда. А сега, за предстоящия стръмен, мъчителен път, искаше да запретне в колесницата си него, Ефраим.
Старецът отговори:
— Висока чест ми оказваш. Ала преговорите в Севиля бяха изтощителни. Чакат ме делата на нашата алхама, пък и много съм стар. Не го искай от мен, господарю.
Намусен като дете, Алфонсо каза:
— Много ми се иска да имам за алхаким евреин.
Произнесе думите непохватно, дори тромаво, ала в тях прозвуча предишната приветливост на Алфонсо.
Изведнъж на Ефраим се стори, че съзира целия вътрешен мир на тоя човек. Схвана, че той бе твърдо решил да изкупи вината си спрямо своя мъртъв ескривано и надвивайки себе си, да продължи да следва неговия път. Сега този Алфонсо търсеше, и то не без страх, нов водач. Да поемеш този пост, да продължиш оттам, гдето бе спрял Йеуда, бе задача, която щеше да скъси живота ти. Ала Ефраим си припомни блестящите, настойчиви, присмехулни очи на Йеуда, чу гъвкавия му, благозвучен глас, припомни си последната им среща. Някой трябваше да остане, за да поеме протегнатата груба, нечиста десница на този християнски крал и да го поведе с усилие по-нататък, по тясната, строга пътека на мира.
Зъзнещ в многото си дрехи, Ефраим наистина изглеждаше твърде стар и болнав. Измъквайки насила всяка дума от устата си, той каза:
— Тъй като ти заповядваш, господарю, ще се опитам да поставя в ред делата на твоята страна.
— Благодаря ти! — рече дон Алфонсо.
Колебливо продължи:
— Има и друго, което бих искал да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Не винаги съм засвидетелствувал към моя мъртъв ескривано голямата си признателност, тъй както трябваше да сторя и както я е проявявал дядо ми към своя Ибн Езра. Гнети ме мисълта, че мъртвите дори не са погребани както подобава, а мизерно, оскъдно. Много пъти ми се искаше да ги погреба по своему и тъй както изисква санът им. Ала размислих и ми се струва, че е по-правилно да погребете моя мъртъв ескривано
Дон Ефраим отвърна:
— Ти изпревари молбата ми, господарю. Ще поема грижа за всичко. Ала дари ми милостта да отложим погребението още известно време, та да могат да узнаят мнозината, които биха желали да почетат дон Йеуда Ибн Езра.
Наскоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Този бъдещ крал на Арагон и Кастилия бе кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано извънредно пищно: петимата християнски владетели на Полуострова се събраха в Сарагоса, за да участвуват в тържествата.
Алфонсо и Леонор седяха един до друг на своите високи столове край празничната трапеза. Доня Леонор бе красива, истинска благородна дама, любезна и високомерна както винаги и съгласно изискванията на куртоазията размени с мъжа си много учтиви слова.
През този ден Алфонсо имаше право да се чувствува крал на кралете и той наистина съзнаваше достойнството и честта си. Само до преди година страната му бе под угрозата на вражия меч, самият той — обкръжен в столицата си. Какъв жесток срам го бе измъчвал тогава, помислеше ли за Ричард Английски. Той наистина бе доказал, че е Mils Christianus, страшилище за мюсюлманите, Мелек Рик. Бе завоювал с пристъп непревзимаемата крепост Акко, бе победил славно в открит бой войската на султан Саладин. А как се бе променило сега всичко! Огромните загуби на кръстоносците бяха отишли почти напразно, жалко примирие бе сключено, светият град бе останал в ръцете на неверниците, самият Ричард, скаран със съюзниците си, безпомощен, се намираше в австрийска тъмница. А той, Алфонсо, все още властвува тук като най-могъщия крал на Полуострова. И беше почти сигурно, че внукът му, силният, малък Фернан, изваден днес от купела на кръщението, ще обедини Арагон и Кастилия, а може би ще се нарече и император както своя прадядо Алфонсо Седми.
Ала този блясък и разцвет само увеличаваше пустотата в душата му. Погледна доня Леонор и видя нейното вътрешно опустошение. Погледна дъщеря си Беренгария и видя в очите й, в големите зелени очи, наследени от майка й, необузданата надменност, жаждата за все повече и повече власт и почести. Уверен бе, че тя укорява мъжа си в слабост, защото не бе присвоил ръководната роля на Полуострова след неговото, Алфонсово поражение. Уверен бе, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл бяха отдадени на малкия й син, на този бъдещ Emperador Фернан, докато към него, към своя баща, изпитваше само неприязън и презрително равнодушие. Той препречваше пътя на нейните честолюбиви стремежи, на честолюбивите стремежи на сина и, бе забравил заради сладострастието своя кралски дълг, едва не бе загубил страната, която принадлежеше на нея и на сина й, може би окончателно ще я проиграе, преди нейният малък Фернан да успее да постави на главата си императорската корона.
Пажовете, които поднасяха на краля ястия, вино, кърпа, стояха пред него и безпомощно чакаха. Той не ги виждаше. Изведнъж бе осъзнал твърде ясно колко самотен бе сред своите пет хиляди по хиляда кастилци и сред тяхната почит към него. Вперил бе поглед пред себе си, съвсем сам сред един пуст свят.
Дон Родриге забеляза опечален как, скрит зад своята безразлична, любезна кралска маска, Алфонсо бе застинал, унесен в горди размишления. Гореща вълна на съчувствие заля каноника, но същевременно го изпълни и любопитството, неудържимото увлечение на летописеца: наблюдаваше краля с трезвото усърдие на учен. Дон Алфонсо действително бе memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Добре бе съхранил той, Алфонсо, събитията в паметта си, опипваше ги сякаш с острия си ум, държеше ги здраво, отразяваше ги върху лицето си. Да, на лицето на Дон Алфонсо бе изписано преживяното, необузданите му страсти, тежките му, бурни победи, горчивите му поражения, вътрешните му борби, неговото прозрение. Дълбоки бръчки браздяха челото му, по страните му имаше белези от зараснали рани. Лицето му се беше превърнало в летопис на собствения му живот. Още отсега, от днес, в чертите на тоя четиридесетгодишен мъж можеше да се види лицето на стареца, какъвто един ден щеше да стане.
В северната част на кралството, недалеч от границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един отшелник, който се бе подложил на най-тежки духовни изпитания. Живееше в една пещера, високо сред стръмните склонове на Сиера де Неила. Истинско чудо бе как прекарваше там своя жалък живот. Защото бе сляп. Явно бе, че се намираше под особеното покровителство на провидението. То спираше нозете му пред пропастите, то го закриляше от дивите зверове; казваха, че вълците се сгушвали смирено пред него и ближели ръката му.
Каещи се изкачвали при него в планината и му носели дарове, с които да задоволи скромните си насъщни нужди. Молели го да постави ръце върху тях; ръце, те му били извор на благодат. Освен това, докосвайки лицето, той можел чрез опипване да установи дали и доколко е получил един грешник божието опрощение.
И славата на отшелника и на неговите богоугодни способности се носеше из цялата страна.
А отшелникът бе онзи Диего, когото Алфонсо навремето, в навечерието на първата победоносна битка при Аларкос, бе наредил да ослепят, защото заспал на поста си.
Бароните де Аро, в чиито земи живееше Диего, бяха непокорни васали, зле настроени към краля. Заявяваха, че поради разпътността и безчестието през последните години градът Толедо бил изпълнен с грехове и подканиха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди съвестите. Всъщност
