бароните де Аро се надяваха чрез присъствието на Диего в столицата да създадат неприятности на краля.
И наистина жителите на Толедо се стичаха, за да видят и почетат благословения мъж, и все по-силно и по-силно ставаше желанието им техният крал също да извлече полза от присъствието на чудотвореца. На времето, когато дон Алфонсо бе яздел сияещ из улиците на града край носилката на своята Фермоса, те самите бяха изживели тази непозволена страст, която стопляше сърцето, бяха го посрещали с радостни викове и денят, в който го видеха, се беше превръщал в празник за тях.
Срещнеха ли сега Алфонсо, изпитваха най-почтително съчувствие, боязън, лек страх от човека, когото провидението бе наказало и белязало. От все сърце му желаеха пълно очищение от греховете и смятаха, че светецът може да му помогне.
В шума, вдиган около Диего, Родриге не виждаше нищо повече от суеверие и суета, подуши дори лошите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не обръща внимание на Диего.
Присъствието на отшелника потискаше и самия Алфонсо. Сега вече той изгаряше от срам само като помислеше колко самодоволно бе разправял на Рахел за ослепяването и че измислил поговорка за онзи, който занемарява своя дълг. Спомни си как се беше затворило одухотвореното лице на Рахел и сега вече знаеше защо.
Ала той бе доловил боязливите погледи на хората към него, разбираше ги, разбираше и тяхното желание да се срещне със светеца. Подтикваше го и все по-силно любопитство да види какво ли е станало от Диего. И действително ли той, Алфонсо, без да знае и без да иска, бе превърнал този човек в светец?
Когато слепецът застана пред краля, Алфонсо си припомни съвсем точно как бе изглеждал някога Диего. На времето той бе широкоплещест момък, упорит, самонадеян, имаше известна прилика между него и Кастро, нима този тук беше наистина същият Диего, когото той бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути, започна да съжалява, че бе повикал човека, не знаеше какво да каже, другият също мълчеше.
Най-сетне, почти против волята си, той недодялано се пошегува:
— Е, вижда се поне, че поговорката, на която аз те научих с толкова суровост, е допринесла полза.
Диего отвърна:
— Кой
Досадата и изумлението на Алфонсо нарастваха. Нима не бяха казали на този човек при кого го водят? И не бе ли поискал той да узнае?
— Аз, кралят — каза той.
Без да прояви изненада или вълнение, слепецът заговори:
— Не познах гласа ти. Не чувам от тебе нищо, което бих познал.
Алфонсо запита:
— Несправедливо ли постъпих тогава с тебе, Диего?
Слепият отвърна спокойно:
— Бог ти е внушил да извършиш онова, което ти стори. Ала и сънят, в който изпаднах тогава, бе изпратен от бога. Аларкос бе място на тежки изпитания, не по-леки за теб, отколкото за мен. Оная победа при Аларкос те подмами да водиш втората, дръзка битка. За мен страданието в края на краищата донесе благодат. Намерих мир. — И привидно без всякаква връзка продължи: — Чувам, че Аларкос не съществувал вече.
В първия миг Алфонсо помисли, че този човек използува закрилата на своята святост, за да се подиграе с него. Ала тия думи се нижеха от устните на слепеца удивително безстрастно, сякаш ги произнасяше някакъв трети човек, който разглеждаше двамата от недостижима височина; нямаха за цел да обидят Алфонсо.
— Молих се — каза Диего — и за теб, господарю, нещастието да се превърне в лек.
И протягайки ръце, замоли:
— Позволи ми да те огледам.
Алфонсо разбра какво искаше той, приближи се към него и слепецът опипа лицето му. Неприятно бе за краля да чувствува как костеливите ръце натискат и опипват челото, страните му. Всичко в този човек го отблъскваше: видът, говорът, миризмата му. Истинско изпитание бе това, което Алфонсо си налагаше. Не беше ли всъщност този човек йоглар, панаирджийски фокусник?
Диего проговори:
— Утеши се. Всевишният те е дарил със сили да чакаш смирено. Quien no cae, se no llevanta — който не пада, не се изправя. Може би ще трябва дълго да чакаш, ала ти имаш сили.
Алфонсо съпроводи слепеца до вратата и го предаде в ръцете на онези, които го водеха.
Настъпи денят, когато изровиха телата на Йеуда Ибн Езра и на дъщеря му, за да ги пренесат в гробището на Худерия. Бе топъл, облачен ден в ранна есен; скалите, върху които бе разположен Толедо, се издигаха мрачно, заобиколени от тежка черно-зеленикава сивота.
Обвиха Йеуда и Рахел в бели, ленени савани. Поставиха ги в скромни ковчези, както изискваше обичаят; ала в тях бяха насипали тлъста, черна пръст, земя от Цион. На ционска земя лежеше сега главата на Йеуда, който се бе стремил и домогвал да създаде на своя народ по-голяма слава, и главата на Рахел, която бе мечтала за Месията.
Всички еврейски общини в испанските земи бяха изпратили представители, бяха дошли мнозина и от Прованс, и от франкските земи, имаше дори неколцина от Германия.
Осмината най-почитани мъже на толедската алхама вдигнаха на рамене ковчезите и ги понесоха към главната порта, по настланите с чакъл пътеки, извиващи сред дърветата и лехите на Галиана. Там, където надписът „Алафия“ приветствуваше влизащия, стояха други, готови да поемат ковчезите. Те ги носиха едно късо разстояние, там чакаха нови носачи; защото безброй люде си бяха оспорвали честта да пренесат мъртъвците до гроба им.
Тъй, от рамо на рамо, ковчезите шествуваха сред зноя по шосето към Алкантара, към моста, който минаваше през Тахо.
И младият дон Бенямин носи известно време единия от двата ковчега, втория, ковчега на доня Рахел. Товарът бе лек, ала младият мъж едва влачеше нозе: болката го притискаше плътно и душно, осезаемо.
Опита се да облекчи товара си с мисли.
Мислеше за това как шестте хиляди франкски бежанци, които Йеуда, въпреки силната съпротива, бе повикал в страната, се бяха превърнали сега от досадни натрапници в желани съграждани. Всичко бе излязло по-иначе, по-добре, отколкото той, Бенямин, бе очаквал. Почти не бе вярвал на очите си, виждайки как неговият чичо Ефраим бе изпратен в Севиля, как се бе добрал до мира и как взимаше сега мерки, за да го запази. Делото на Йеуда не бе загинало, развиваше се. И кралят не само го търпеше, кралят го поощряваше. Но колко много смърт и бедствия бяха необходими, за да вразумят този рицар. И ще остане ли разумен и занапред?
Не биваше да позволява на личната си неприязън към краля да го подвежда към несправедливи съждения. Кралят
Бавно пристъпваше дон Бенямин с лекия си товар, с тялото на Рахел на рамо, и потънал в размишления, объркваше крачките си, затрудняваше останалите носачи.
Сега вече животът на шестте хиляди добива смисъл. Колко нищожно бе това, ако се сравнеше с безсмислената смърт, покосила във войните на това десетилетие хиляда пъти по хиляда. Не бе много постигнатото, трошичката мир на Ефраим и трошичката разум на краля. То бе мъничка искрица нова светлина сред мрака на голямата нощ. Ала ето, тая искрица нова светлина блещука и обземеше ли го страх, искрицата щеше да прогони страха с блещукането си.
Настъпи мигът, когато той и останалите трима души трябваше да предадат ковчега на други, които чакаха. Но сега, когато бе освободен от товара и не беше принуден вече да равнява крачките си с другите, влачеше краката си още по-унило. Съвзе се, изправи снага, помисли; помисли горчиво, твърдо, настойчиво: „Дадено ни е да работим за делото, да го завършим — не ни е дадено.“
Погребалното шествие достигна границата на града, моста над Тахо. Широко се разтвориха градските
