Лусена и им каза:
— В името на всемилосърдния бог. Пророкът милостиво даде на вашите деди търпимост в земите на правоверните, но при
Твърде много евреи, при все че не им бе разрешено да вземат със себе си никакво имущество, се изселиха. Повечето от тях отидоха в Северна Испания; защото, за да възстановят разорената от войната страна, християните, които сега пак владееха там, се нуждаеха от тяхната по-голяма прозорливост в стопанските дела, от прилежанието им в занаятите и от разнообразните други познания на евреите. Те дадоха на евреите онова гражданско равноправие, което дедите им бяха отказали да дадат, а наред с него им дадоха и множество привилегии.
Но имаше и евреи, които останаха в мюсюлманска Испания и приеха исляма. По този начин те искаха да запазят богатствата си, а по-късно, при по-благоприятни условия, да се преселят в чужбина и да се върнат пак към своята предишна вяра. Ала мила им беше родината, сладък бе животът в благословената земя Андалус и те все отлагаха изселването си.
А когато след смъртта на халифа Юсуф властта бе поета от друг, не толкова суров владетел, те продължиха да отлагат. И накрая изобщо престанаха да мислят за преселване. Наистина на неверниците, както и преди, бе забранено да живеят в Андалусия; но за да докажеш привързаността си към вярата, беше достатъчно от време на време да се мяркаш в джамията и пет пъти дневно да произнасяш молитвата: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“. А евреите, които се бяха отрекли от вярата на отците си, можеха да продължават да изпълняват тайно своите обреди и в прочистената от евреи Андалусия имаше тайни еврейски молитвени домове.
Ала знаеха те, тия тайни юдеи, че на мнозина са известни техните тайни и че избухне ли нова война, ереста им неминуемо ще излезе наяве. Знаеха, че избухне ли нова свещена война, те са обречени на гибел. И като се молеха всекидневно за запазване на мира, тъй както повеляваше законът им, правеха го от сърце.
Едва когато се отпусна върху стъпалата на полуразрушения водоскок в най-вътрешния двор, Ибрахим почувствува умората си. Цял час вече обикаляше из тоя порутен дом.
А време за губене наистина нямаше. От десет дни бе вече в Толедо, кралските съветници с право напираха за отговор — приема ли да стане главен откупчик на данъците, или не.
Търговецът Ибрахим от мюсюлманското кралство Севиля неведнъж беше сключвал сделки с християнските владетели в Испания, ала никога досега не се бе заемал с такова огромно начинание. От години насам финансите на кралство Кастилия бяха зле, а откак крал Алфонсо — петнадесет месеца бяха изтекли оттогава — бе предприел лекомисления си поход срещу Севиля и бе претърпял поражение, неговото стопанство беше в пълен упадък. Дон Алфонсо се нуждаеше от пари, от много пари, и то веднага.
Богат беше севилският търговец Ибрахим. Разполагаше с кораби, стоки и кредит в много градове на исляма и в търговските средища на Италия и на Фландрия. Но ако се впуснеше в тая кастилска сделка, тон трябваше да вложи в нея цялото си състояние, а и най-далновидният човек не можеше да предвиди ще преодолее ли Кастилия хаоса, който идните години неминуемо щяха да донесат.
От друга страна, крал Алфонсо беше готов да отстъпи огромни блага в замяна. Като залог предлагаха на Ибрахим да му отдадат данъците и митата, също и приходите от рудниците, а той бе убеден, че успее ли да набави веднъж парите, щеше да изтръгне много по-благоприятни условия, убеден бе, че ще му предоставят надзора над всички приходи на кралството. Истина бе, че сега, откак християните бяха завоювали страната от мюсюлманите, търговията и занаятите бяха западнали; но Кастилия, най-голямата от испанските държави, бе плодородна, неизчерпаеми природни богатства бяха скрити в недрата й, и Ибрахим бе уверен, че ще намери в себе си сили отново да направи тази земя процъфтяваща.
Но не можеше да се ръководи отдалеч едно такова начинание: трябваше да надзирава изпълнението наместо, трябваше да напусне своята мюсюлманска Севиля и да се пресели тук, в християнския Толедо.
Петдесет и пет годишен бе той сега. Всичко, каквото си бе пожелал, беше постигнал. Човек на неговата възраст и с неговите успехи не биваше дори да помисля за едно такова рисковано начинание.
Подпрял глава на ръката си, Ибрахим седеше на порутените стъпала на отдавна пресъхналия водоскок и изведнъж осъзна: дори ако би знаял предварително, че сделката е несигурна, пак щеше да дойде в Толедо, тук, в тоя дом.
Тая жалка, порутена къща го привличаше тук.
Стара и необикновена бе връзката между него и тоя дом. Той, Ибрахим, големият финансист на гордата Севиля, приятелят и съветникът на емира, бе приел наистина още от своята младост вярата в пророка Мохамед, ала не беше роден като мюсюлманин; беше евреин и докато мюсюлманите бяха властвували в Толедо, тази постройка тук, кастильо де Кастро, бе принадлежала на дедите му, на семейството Ибн Езра. Ала когато — сто години имаше вече оттогава — някогашният Алфонсо, шести по реда с това име, беше отнел града от мюсюлманите, къщата бяха заграбили бароните де Кастро.
Много пъти бе идвал Ибрахим в Толедо, винаги бе заставал с копнение пред мрачния външен зид на замъка. Сега, когато кралят беше прогонил от Толедо бароните Кастро и бе отнел от тях тоя дом, той, Ибрахим, най-сетне можеше да види вътрешността и да реши следва ли да си възвърне стария имот на своите деди.
Без да бърза, ала с жадни, изпитателни очи, бе минал той по множеството стълби и през многобройните зали, стаи, коридори, дворове. Пуста и грозна беше постройката, по-скоро крепост, отколкото дворец. Навярно по външен вид и по-рано, когато я бяха обитавали дедите на Ибрахим, семейството Ибн Езра, тя не е изглеждала инак. Ала те положително са подреждали вътрешността удобно, с арабска покъщнина, а дворовете са били тихи градини. Изкусителна бе мисълта да възстановиш дома на дедите си и да превърнеш тоя неугледен, порутен кастильо де Кастро в хубав, изящен кастильо Ибн Езра.
Що за безумни планове! В Севиля той беше княз сред търговците, желан гост в двореца на емира наред с постите, хората на изкуството, учените, които емирът беше събрал около себе си от целия арабски спят. С цялата си душа той се чувствуваше там добре, тъй се чувствуваха и любимите му деца — момичето Рехия и момчето Ахмед. Не беше ли грях, не беше ли истинско безумие дори самата мисъл да смени своята благородна, издигната Севиля с варварския Толедо?
Не беше безумие и положително не бе грях.
Много превратности на съдбата беше изпитал през последните сто години родът Ибн Езра, най-гордият сред еврейските родове на Полуострова. Бедите, които африканците бяха донесли за евреите при нахлуването си в Андалусия, бяха засегнали и самия Ибрахим като момче, тогава той още се казваше Йеуда Ибн Езра. Като останалите евреи от кралство Севиля и семейството на Ибн Езра беше избягало тогава в северна, християнска Испания. Но на него, юношата, семейството бе възложило да остане и да приеме исляма; с него дружеше Абдула, синът на емира, и родителите му се надяваха да спасят така част от имуществото си.
И наистина, когато пое властта, Абдула възвърна богатствата на Ибрахим. Емирът знаеше, че в сърцето си неговият приятел беше привързан към старата вяра; мнозина го знаеха, но гледаха на това през пръсти. Сега обаче назряваше нова война на християните срещу правоверните мохамедани, а при една такава свещена война емирът Абдула нямаше да може да закриля повече еретика Ибрахим. Той ще трябва да бяга, както бяха бягали дедите му, в християнска Испания, да изостави своя имот, да се превърне в просяк. Нима при това положение не бе по-благоразумно да отиде в Толедо сега, доброволно, с богатство и блясък?
Защото, стига да поискаше, и тук, в Толедо, той би се радвал на не по-малка почит, отколкото в Севиля. Още при първия съвсем лек намек му бяха предложили поста на евреина Ибн Шошан, на финансовия министър, умрял преди три години. Нямаше съмнение, че тук, в Толедо, той би могъл да получи всяка служба, която би пожелал, дори ако се върнеше открито към юдейската вяра.
През една цепнатина в зида кастеланът1 надничаше в двора.
