топла Южна Франция, където нравите бяха благородни и изискани, затова животът в Толедо — при все че градът вече от сто години се намираше в ръцете на кастилските крале — все още й се виждаше груб като във военен лагер. И макар да проявяваше разбиране и да не се сърдеше на дон Алфонсо, загдето прекарва повече от времето си в тая своя столица, близо до вечния враг, самата тя все пак бе предпочела да си установи свой дворец в северна Кастилия, в Бургос, близо до родината си.
Без да беше говорил с някого за това, Алфонсо много добре знаеше защо доня Леонор бе дошла тоя път в Толедо. Това положително бе станало по молба на дон Манрике. Този негов министър и скъп приятел сигурно бе предполагал, че не ще успее без нейна помощ да го склони да приеме за свой пазител на печата този неверник. При това той бе схванал много бързо необходимостта и би се съгласил и без увещанията на доня Леонор. Но сега се радваше, че се беше противил толкова дълго; приятно му бе да вижда около себе си доня Леонор.
Колко грижливо се беше облякла тя! А бяха се събрали всъщност само за един доклад на добрия Манрике. Тя винаги държеше да изглежда очарователна и в същото време царствена. Това му се струваше малко смешно, но му се харесваше. Тя бе почти дете, когато преди петнадесет години напусна двора на своя баща, английския крал Хенри, за да я доведат при него като невеста; но през всичките години, прекарани в неговата бедна, сурова Кастилия, гдето поради вечните войни нямаше време за изтънченостите на куртоазията, тя бе останала вярна на усета на своята родина към галантни дворцови маниери.
Все още запазила детинския си вид въпреки своите двадесет и девет години, тя седеше, облечена в тежки, разкошни одежди. Макар да не бе едра, изглеждаше представителна с диадемата, която пристягаше гъстата и руса коса. Високото чело бе благородно очертано, а под него гледаха големите й, умни, зелени очи, може би малко прекалено студено и изпитателно, но една лека, неопределена усмивка придаваше на спокойното лице топлота и приветливост.
Нека му се присмива неговата мила доня Леонор. Бог му бе дал разсъдък и той разбираше не по-зле от жена си и нейния баща, английския крал, че в днешни дни стопанството на неговото кралство е не по-малко важно от военната мощ. Но твърде бавни и прекалено скучни му се струваха хитроумните околни пътеки, макар че може би водеха към целта по-сигурно, отколкото мечът. Той беше войник, а не пресметливец, войник и само войник. А това беше добро, особено в такова време, когато бог бе повелил на християнските владетели да водят непрестанна борба срещу неверниците.
Доня Леонор също даваше простор на мислите си. Тя прочете по лицето на своя Алфонсо какви противоречиви чувства се бореха в него; как разбираше и се подчиняваше и как негодуваше и се бунтуваше вътрешно. Той не беше държавник; никой не знаеше това по-добре от нея, дъщерята на един крал и на една кралица, чиято смела, хитра политика вече от десетки години насам не позволяваше на света да си отдъхне. Той беше извънредно умен, когато поискаше, ала буйният му нрав непрекъснато се блъскаше в зидовете на разума му. И тъкмо заради тая буйна, ведра необузданост тя го обичаше.
— Виждаш, господарю, и ти, доня Леонор — обобщи сега дон Манрике, — че той не отстъпва от нито едно от условията си. Но и дава повече, отколкото може да даде който и да било друг.
Дон Алфонсо сърдито забеляза:
— А си взима още отгоре и кастильото! Като алборок.
„Алборок“ наричаха обичайния подарък, който съгласно правилата на вежливостта бе прието да се прави при сключването на всеки договор.
— Не, господарю — отвърна дон Манрике, — прощавай, забравих да ти кажа това. Той не иска да приеме замъка като подарък. Иска да го купи. За хиляда златни мараведи4.
Това бе невероятна сума, много по-голяма, отколкото струваха старите развалини. Подобна „larqesse“, подобна щедрост, подхождаше на един знатен господар; но нима, когато я проявяваше търговецът Ибрахим от Севиля, тя не беше по-скоро дързост? Алфонсо стана, заснова нагоре-надолу.
Доня Леонор го наблюдаваше. Ще има да се поизмъчи тоя Ибрахим да угоди на нейния Алфонсо. Рицар си беше той, кастилски рицар, и толкова. Колко добре изглеждаше — истински мъж и въпреки тридесетте си години още съвсем момче. Леонор беше прекарала част от детинството си в замъка Домфрон; там имаше голяма дървена статуя на страховития свети Георги, младия могъщ закрилник на замъка, и смелото, решително, малко сухо лице на нейния Алфонсо винаги й напомняше за неговия образ. Всичко обичаше тя в него: златисточервеникавите коси, късата брада, ограждаща цялото му лице и обръсната непосредствено около устните, така че продълговатата му, тясна уста ясно изпъкваше. Но най-много обичаше сивите му, смели очи, от които в минута на възбуда припламваха светли буреносни отблясъци. Такива бяха и сега.
— Той моли само за
Алфонсо се разсмя, внезапно изпадна в добро настроение; смееше ли се, лицето му сияеше като на юноша.
— Но не ще бъда длъжен да говоря с него на еврейски, нали? — извика той.
— Той владее добре латински — отвърна деловито Манрике. — Говори задоволително и кастилски.
Пак без всякакъв преход дон Алфонсо стана сериозен.
— Нямам нищо против един еврейски алхаким — каза той, — но да направя свой Escrivano Mayor5 вашия евреин, все пак трябва да разберете, че това ми е противно.
Дон Манрике отново изложи онова, което на няколко пъти бе обяснявал на краля през последните седмици.
— Цяло столетие сме били принудени да водим война и да завладяваме, не сме имали време да се погрижим за стопанството. Мюсюлманите са имали време. Ако искаме да се мерим с тях, нужен ни е гъвкавият ум на евреите, тяхното красноречие, техните търговски връзки. Щастие за християнските владетели беше, че мюсюлманите от Андалусия прогониха своите евреи. Сега твоят чичо от Арагон има своя Йосеф Ибн Езра, а кралят на Навара — своя Бен Серах.
— А и моят баща — допълни доня Леонор — си има своя Аарон от Линкълн. Понякога го затваря, но сетне пак го измъква от затвора; и го награждава със земя и почести.
И дон Манрике заключи:
— Положението на Кастилия щеше да бъде по-добро, ако смъртта не ни бе отнела нашия евреин Ибн Шошан.
Лицето на дон Алфонсо се помрачи. Това напомняне го ядоса. Още преди четири години бе искал той да предприеме онзи поход срещу емира от Севиля, завършил след това тъй злополучно, само старият Ибн Шошан го бе задържал. Неговото място сега, изглежда, трябваше да заеме тоя Ибрахим от Севиля — тъй искат доня Леонор и Манрике — и да му пречи да взима прибързани решения. Може би повече затова, отколкото по стопански причини те го увещаваха толкова настойчиво да вземе на служба евреина. За прекалено буен, за прекалено войнствен смятаха те него, Алфонсо, не вярваха, че ще се намери у него хитрост и онова жалко търпение, тъй необходими за един крал в тия търгашески времена.
— А на всичко отгоре са написани и на арабски! — каза недоволно той и удари по документите. — Не мога дори да прочета добре каквото трябва да подпиша.
Дон Манрике отгатна мислите му. Той искаше да отложи подписването.
— Щом като заповядваш, господарю — отвърна с готовност той, — ще наредя договорите да се изготвят на латински.
— Добре — каза Алфонсо. — И не викай тук евреина преди сряда.
Аудиенцията, на която трябваше да се разменят подписите, се състоя в една малка зала в замъка. Доня Леонор бе пожелала да присъствува на приема; и тя любопитствуваше да види евреина.
Дон Манрике беше в служебното си облекло: на шията му висеше златна верижка с отличителния знак на Familiar, таен кралски съветник — нагръдната плочка с герба на Кастилия, с трите кули на „Страната на замъците“. С официални дрехи бе и доня Леонор. Алфонсо, напротив, бе облечен по домашному, съвсем не тъй, както подобаваше за държавнически акт: носеше нещо като жилетка с широки, свободни ръкави и
