Близо два часа вече бе тук чуждоземецът; какво толкова имаше да гледа тия порутени стени? Ето го, седи там неверникът, сякаш е у дома си, сякаш завинаги смята да остане тук. Прислугата на чуждоземеца, която го чака във външния двор, разправя, че имал в своя дом в Севиля петнадесет породисти коня и осемдесет слуги, тридесетима от тях чернокожи. Богато и нашироко живееха те, неверниците. Но макар последния път кралят, нашият господар, да претърпя поражение, ще дойде време, когато светата Дева и Сантяго ще бъдат милостиви към нас и тогава ще избием мюсюлманите и ще им вземем богатствата.
А чуждоземецът все още не се канеше да си тръгва.
Да, търговецът Ибрахим от Севиля седеше и продължаваше да мечтае. Никога досега не беше изправян пред такова рисковано, съдбоносно решение. Защото той не бе навършил още тринадесетата си година, когато африканците нахлуха в Андалусия, и прие исляма, не бе отговорен тогава пред бога и пред хората, семейството беше решавало вместо него. Сега трябваше да избира сам.
Прекрасна сияеше Севиля в своята зрелост и великолепие. Ала това бе презрелост, тъй казваше старият му приятел Муса. Слънцето на западния ислям бе преминало вече зенита си, спускаше се към своя залез. Тук, в християнска Испания, в тази Кастилия, подемът, възходът тъкмо започва. Всичко тук е още примитивно, първобитно. Разрушили бяха онова, което бе изградил ислямът и криво-ляво го бяха скърпили. Земеделието беше в жалко, първобитно състояние, занаятите — замрели. Кралството беше обезлюдено, а онези, които бяха останали тук, умееха да воюват, но не разбираха от мирен труд. Той, Ибрахим, ще доведе тук хора, научени да творят, хора, които умеят да изваждат на бял свят онова, което лежи неизползувано в земята.
Много усилия ще трябват, за да се вдъхне животворен лъх на стопански разорената, разсипана Кастилия. Ала тъкмо то е и примамливото.
Щеше да му трябва, разбира се, време — дълги, несмущавани от нищо мирни години.
И изведнъж той почувствува: божествен беше призивът, който бе чул още тогава, преди петнадесет месеца, когато след поражението си дон Алфонсо бе замолил за примирие емира от Севиля. Войнственият Алфонсо бе проявил склонност да направи известни отстъпки — да даде някои области, да заплати високо военно обезщетение, ала не приемаше искането на емира примирието да трае осем години. А той, Ибрахим, бе увещавал своя приятел, емира, настоявал бе пред него да държи на това и да се задоволи дори с по- малки териториални придобивки и по-ниско обезщетение. И накрая беше успял, и едно примирие за осем дълги благодетелни години бе подписано и скрепено с печат. Да, сам бог го беше напътвал и му беше внушавал тогава: „Бори се за мир! Не отстъпвай, бори се за мир!“
И същият този вътрешен глас го беше довел сега тук, в Толедо. Стигнеше ли се до нова свещена война — а щеше да се стигне, — енергичният дон Алфонсо щеше да се изкуши да наруши примирието със Севиля. Ала тогава той, Ибрахим, ще бъде тук и с хитрост, заплаха и разумни доводи ще убеждава краля; и дори ако не успееше да попречи на Алфонсо да се намеси във войната, щеше поне да забави намесата му.
А за евреите, за неговите евреи, щеше да бъде истинска благодат, ако тогава, при избухването на войната, той, Ибрахим, заседава в коронния съвет. Както някога и сега евреите ще бъдат първите, върху които ще се нахвърлят кръстоносците. Той, обаче ще простре закрилнически десница над тях, защото той бе техен брат.
Не лъжеше севилският търговец Ибрахим, като се наричаше привърженик на исляма. Той тачеше Аллах и Пророка, наслаждаваше се на арабската литература и наука. За него мюсюлманските обичаи бяха любими навици; всеки ден той машинално изпълняваше петте предписани измивания, падаше пет пъти на земята в посока към Мека, за да прочете молитвите, а когато беше изправен пред някое голямо решение или важно дело, обръщаше се по вътрешна необходимост към Аллаха и произнасяше първата сура2. Но радостен покой настъпваше в сърцето му, когато в събота се събираше с другите севилски евреи в подземните помещения на своята къща, в своя таен молитвен дом, за да отдаде почит на бога Израил и да чете от великата книга3. Знаеше, че тогава изповядва най-дълбоката си вяра и изповядвайки тая най-истинска истина, той се очистваше от полуистините на цялата седмица.
Не друг, а сам Адонай, древният бог на неговите деди, бе разпалил в сърцето му горчивото, блажено желание да се върне в Толедо.
Случило се бе вече веднъж — тогава, когато голямото бедствие бе сполетяло андалуските евреи — един от потомците на рода Ибн Езра, неговият чичо Йеуда Ибн Езра, да успее да окаже оттук, от Кастилия, голяма помощ на своя народ. Този Йеуда, генерал на тогавашния, Седмия Алфонсо, бе удържал срещу мюсюлманите граничната крепост Калатрава и бе дал възможност на хиляди, десетки хиляди преследвани евреи да избягат и да намерят спасение. Сега нему, на досегашния търговец Ибрахим, е отредена подобна мисия.
Ще се завърне в тоя дом.
В гъвкавото си, буйно въображение той вече виждаше дома такъв, какъвто щеше да бъде. Пак бликаше водоскокът, тайнствено разцъфтяваше дворът, тих, разнообразен живот изпълваше запустелите помещения, нозете стъпваха върху дебели килими вместо по каменния, негостоприемен под, по стените се виеха гирлянди от еврейски и арабски надписи, стихове от великата книга и от мюсюлмански поети и навсякъде струеше вода, която разнасяше прохлада и покой, а заедно с нейния ритъм струяха мечтите и мислите.
Ето какъв ще бъде домът и в него ще влезе той, какъвто е — като Йеуда Ибн Езра.
От само себе си в него почнаха да звучат стихове на благослов, които щяха да украсят дома му, стихове от великата книга на дедите, която отсега нататък щеше да замести за него корана. „Защото ще се сриват планини и ще пропадат хълмове, но ти няма да бъдеш лишен от милостта ми и моят мирен съюз с теб ще остане непоклатим.“
По лицето му блуждаеше щастлива усмивка. С вътрешния си взор виждаше как гордите стихове на божествения завет се нижат по фриза — черни, сини, червени и златни, — украсявайки стените на неговата спалня; вечер, преди да заспи, те ще се запечатват в сърцето му, ще го приветствуват сутрин, когато се събужда.
Той стана, протегна се. Ще живее тук, в Толедо, в стария, възстановен дом на дедите си, ще вдъхне нов живот на бедната, запустяла Кастилия, ще помогне да се запази мирът и да се даде убежище на преследвания Израил.
Първият министър, Манрике де Лара, обясняваше пред дон Алфонсо текстовете на договорите, за който беше постигнато споразумение със севилския търговец Ибрахим и които сега оставаше само да се подпишат. Кралицата присъствуваше на доклада. Открай време съпругите на владетелите в християнска Испания носеха наравно със своите крале властта и тяхна привилегия бе да взимат участие в държавните дела.
На масата се намираха трите документа, върху които споразуменията бяха написани на арабски език. Изчерпателно бяха съставени тия договори и много време трябваше на дон Манрике, за да обясни всички подробности.
Кралят слушаше само с половин ухо. Дълго бе трябвало да го убеждават доня Леонор и първият му министър, докато склони да вземе на служба неверника. Та нали тъкмо той, Ибрахим, бе главният виновник за суровия мирен договор, който кралят се бе принудил да подпише тогава, преди петнадесет месеца.
Тоя мирен договор! Неговите приближени го бяха убедили, че бил изгоден. Вярно, дон Алфонсо не бе принуден да отстъпи — както се опасяваше — крепостта Аларкос, любимия град, който бе завоювал от неприятеля и бе присъединил към кралството си при своя пръв поход; а и военното обезщетение не бе прекомерно голямо. Но осем години примирие! Младият, буен крал, воин до мозъка на костите си, просто не виждаше как ще набере толкова търпение, та да позволи на неверниците да се перчат със своята победа осем безкрайни години. А сега трябваше да сключи второ споразумение, и то с човека, който му бе наложил тоя позорен договор — споразумение, свързано с тежки последици! Трябваше занапред по всяко време да вижда около себе си тоя човек, да се вслушва в съмнителните му предложения!
От друга страна обаче доводите, които излагаха пред него умната му кралица и изпитаният приятел Манрике, му се струваха убедителни: откак бе умрял Ибн Шошан, неговият добър, богат евреин, ставаше все по-трудно и по-трудно да получава пари от едрите търговци и банкери по цял свят и единствен този Ибрахим от Севиля можеше да го спаси от затрудненото финансово положение.
Докато слушаше разсеяно Манрике, той замислено наблюдаваше доня Леонор.
Не можеше да я види често човек в кралския замък в Толедо. Тя бе родена в херцогството Аквитания, в
