Нищо не каза на дон Алфонсо, не отправи никакъв упрек към него, изчака го сам да заговори. И наистина кралят скоро дойде и започна да се оплаква:
— Просто не знам какво им е на всички! Отнасят се с мен като с болен. В края на краищата какво съм виновен аз, че оня хлапак направо избяга! Баща му е трябвало да го възпита по-добре.
— Тъй като той е още толкова млад — примирително забеляза доня Леонор, — на неучтивостта му не би следвало да се обръща тъй голямо внимание.
— Ти винаги си мека, доня Леонор — отговори Алфонсо.
— Може би имам малко вина и аз — продължи тя. — Трябваше всъщност да поговоря с него предварително за ленната клетва. Какво би казал, ако се опитам да наваксам пропуснатото? Ако замина за Сарагоса и изясня недоразумението?
Веждите на дон Алфонсо се вдигнаха от удивление.
— Не е ли прекалено голяма чест за тоя невъзпитан хлапак? — запита той.
— Тъй или инак, той е крал на Арагон — отвърна Леонор — и ние мислехме да го годяваме за нашата инфанта.
Алфонсо почувствува лека досада и голямо облекчение. Колко хубаво бе, че имаше доня Леонор. Скромно, без големи приказки, тя се опитваше да поправи грешката.
Каза й:
— Ти си тъкмо кралица за нашето време, което изисква всевъзможни заобикалки и хитрини. Аз съм и си оставам рицар и нямам търпение. Не винаги ти е леко с мен, доня Леонор.
Ала светлото, младежко сияние, озарило лицето на краля, свидетелствуваше много по-силно от тия думи за неговата радост и признателност.
Преди да замине за Арагон, доня Леонор се посъветва е Йеуда и с дон Манрике де Лара.
Решиха в Сарагоса да се направи следното предложение: Кастилия ще изтегли гарнизона си от Куенка и ще се задължи в продължение на две години да не изпраща никакви войски по границите на графството де Кастро; от своя страна обаче добре е Арагон да поеме задължението да не допуска нови враждебни действия на барон де Кастро. Ако Гутиере де Кастро се обяви за васал на Арагон, Кастилия не ще възрази срещу това, но и не ще се откаже от своите претенции. Що се отнася до суверенните права на Кастилия над Арагон, то въпросът остава открит и церемонията в Бургос не го е променила с нищо; защото, погледнато юридически, задължението на Кастилия да защищава васалната си държава Арагон влиза в сила едва след като Арагон изплати обичайните сто златни мараведи; а Кастилия не ще настоява за тяхното изплащане.
В Сарагоса младият крал посрещна доня Леонор с най-изтънчена куртоазия, но не прикри гнева и разочарованието си от станалото в Бургос. Тя не започна да извинява направо своя Алфонсо; но затова пък изтъкна колко го измъчвало продължителното примирие със Севиля, за което го склонили твърде предпазливите му министри. Сърцето му копнеело час по-скоро да изкупи поражението при Севиля и да извоюва нови победи за християните над неверниците. Щастливото обединение с Арагон, което изглеждало толкова близко, щяло да му даде тая възможност и затова в рицарското си нетърпение той постъпил прибързано. Тя разбирала и двамата владетели — и дон Алфонсо, и дон Педро.
Гледаше го открито, сърдечно, майчински, женствено.
Дон Педро трябваше да положи усилия, за да запази пред тая великодушна, очарователна дама хладното достойнство, подобаващо на един обиден рицар. Той каза:
— Оскърблението, което ми нанесе кралят на Кастилия, се смекчава от твоите думи, прекрасна дамо. Благодаря ти. Нека твоите съветници започнат преговори с моите.
При сбогуването си с дон Педро доня Леонор заговори пак, както навремето, с ласкавите слова на изискана дама, за една по-тясна връзка между кралските родове на Кастилия и на Арагон. Дон Педро се изчерви.
— Разбирам те, прекрасна дамо — каза той, — и когато ти за пръв път ми се усмихна благосклонно, моето сърце разцъфна. Сега обаче е настъпила люта зима и тя е смразила всичко.
Струваше му усилие да добави:
— Ще наредя на съветниците си, прекрасна дамо, да приемат заради тебе предложенията на Кастилия. Ще живея в мир с дон Алфонсо. Но той разби съюза. Не искам да се сродявам с него и не искам да потеглям в поход рамо до рамо с него.
Доня Леонор се завърна в Бургос. Дон Алфонсо разбра, че тя е постигнала наистина много. Войната беше избягната.
— Умна дама си ти, Леонор — каза с възхищение той. — Ти си моя кралица и моя жена.
И през тази нощ любовта на дон Алфонсо към жената, която му беше родила три дъщери, бе всеотдайна, както през първата нощ, когато я бе опознал.
Пета глава
След като мюсюлманите бяха господствували близо половин хилядолетие в Ерусалим, Готфрид Булонски завоюва града отново за християните и създаде там „Кралство Ерусалим“. Ала господството на християните продължи само осемдесет и осем години; сетне мюсюлманите си възвърнаха отново града.
Човекът, повел този път мюсюлманите към Ерусалим, бе Юсуф, наречен още Саладин, „Слава на вярата“, султан на Сирия и Египет, а битката, в която той извоюва решителната победа, се води в околностите на планината Хатин, западно от Тиберия. Очевидец на тая битка бе мюсюлманският историк на име Имад-ад-Дин. Той бе приятел на Муса Ибн Дауд и му описа тия събития в едно подробно писмо.
Вражите конници с металическите доспехи — пишеше той — бяха неуязвими, докато се намираха на седлата си; защото бяха защитени от главата до петите със своите ризници, изплетени от металически пластинки. Но паднеше ли конят, загубен бе и ездачът му. На лъвове приличаха в началото на битката, на пръснати овци — в края й.
Никой от неправоверните не се отърва. Четиридесет и пет хиляди на брой бяха те: не останаха живи и петнадесет хиляди. А който остана жив, бе взет в плен. Всички попаднаха в ръцете ни, кралят на Ерусалим и всички негови графове и царедворци. Въжетата от шатрите не стигаха. По тридесет или четиридесет от тях виждах навързани на едно и също въже, по повече от сто души — пазени от един-единствен страж. Виждах ги със собствените си, благословени очи. Около тридесет хиляди бяха избити, ала все още имаше толкова много пленници, че нашите продаваха един пленен рицар срещу чифт сандали. От сто години насам не е имало толкова евтини пленници.
Колко горди и внушителни бяха тия християнски благородници само до преди няколко часа. Сега тия графове и барони се бяха превърнали в плячка на стрелеца, рицарите — в храна на лъвовете; надменните свободни люде сега бяха вързани във въжета и окови. Велик е Аллах. Те бяха наричали истината лъжа, корана — измама: и ето ги, насядали полуголи, свели лица, сразени от ръката на истината.
Те, тия слепи безумци, бяха донесли със себе си в битката своята най-голяма светиня, кръста, на който умрял техният пророк Христос. И този кръст падна в наши ръце.
Когато битката свърши, изкачих се на планината Хатин, за да огледам наоколо. А тая планина Хатин е планината, на която техният пророк Христос е държал прочута проповед. Огледах бойното поле. Тогава разбрах какво може да стори един народ, закрилян от благословията на Аллаха, на друг народ, върху когото тежи неговото проклятие. Видях отрязани глави, видях тела, разкъсани на парчета, разсечени крайници — навсякъде умиращи и мъртъвци, покрити с кръв и прах. И си припомних думите от корана: „Неправоверните ще казват: аз съм само прах.“
Още много такива изречения бе написал, въодушевен от преживяното, историкът Имад-ад-Дин. И заключаваше:
„О, сладко, сладко ухание на победата!“
Муса пречете писмото и се угрижи. Древната поговорка, написана с куфически букви, сякаш предупреждаваше от стената: „Една унция мир струва повече от цял тон победи!“ Заради тая поговорка през
