Доня Леонор посрещна краля с радост. Нямаше нужда дори да и разказва как се е случило всичко, тя го разбра. Чувствуваше като него. За всичко бе виновна злата съдба, нейният Алфонсо не носеше никаква вина.
При това много повече от него я потискаше мисълта, че предстоеше война с Арагон. Тя беше мечтала за обединението на двете страни, а тая война разрушаваше всичките й надежди. Ала доня Леонор прикри сломеността си, държеше се спокойно както винаги. Нейното присъствие и разговорите с нея дадоха на Алфонсо утехата и бодростта, на които се беше надявал.
Общо взето, той предпочиташе Толедо пред Бургос. В Толедо, още юноша, той бе извършил първия си голям подвиг, оттам бе завоювал своето кралство; освен това Толедо бе близо до истинския, до вечния враг, мюсюлманите, и тъкмо там, близо до врага, бе неговото място — на краля, на воина. Ала тоя път охотно остана в стария, прахристиянски град Бургос и спомените, с които беше изпълнен градът, вливаха в него сили и увереност. Та нали тъкмо от кастильото на тоя град Бургос неговата страна беше получила името си Кастилия, нали оттук неговият предтеча Фернан Гонсалес бе превърнал графството Кастилия в независима, велика и могъща страна. И пак тук, в Бургос, неговият прадед, Алфонсо Шести, беше показал как един крал не отстъпва дори пред най-могъщия човек в Испания. Онзи Алфонсо беше изгонил от града най-смелия герой на страната, Сид Компеадор, тъй като не бе доволен от начина, по който той водеше войната; един кастилски крал не прощаваше никому непокорството, не бе го простил дори на един Сид, а какво оставаше за някакъв си Кастро.
Ала сега Сид Компеадор беше мъртъв, кралете отдавна бяха простили на тоя най-благороден испански рицар и воин и градът Бургос се гордееше с множеството паметници, свързани с героя. С мрачно удовлетворение дон Алфонсо дълго стоя пред един сандък, окачен в църквата на манастира Уелга. Тоя сандък Сид беше дал в залог на двама еврейски банкери; бил пълен уж догоре с несметни съкровища. След това обаче се оказало, че вътре имало само пясък; героят смятал, че трябва да се вярва на думата му. Тъй Сид бе дал стоя сандък нагледен пример как трябва да постъпва рицарят с еврейските търгаши.
Дон Раймундес Арагонски не бързаше да започне похода, открай време минаваше за колеблив човек. Ала чакането измъчваше крал Алфонсо и той сподели с доня Леонор мисълта си да удари пръв.
Сега обаче доня Леонор не остана безмълвна. Тя недвусмислено му даде да разбере, че страната още не е забравила поражението му при Севиля. Че народът би недоволствувал от войната дори ако той бъде нападнатият. Не би било безумие да напада пръв при такива обстоятелства и сам да потъпче справедливостта.
Дон Алфонсо изслуша смирено тия горчиви слова.
А после, най-сетне, в Бургос пристигна Йеуда. Той тутакси бе схванал пълната сериозност на новината за смъртта на Фернан де Кастро. Разстроен и отчаян, приписа на себе си цялата вина. Пресмятанията му бяха излезли погрешни. Трябвало бе да остане в Толедо и да възпира краля. Тоя път неговата интуиция му бе изменила.
Ала въпреки всичко деятелният човек не губеше надеждата да предотврати войната. Веднага замина за Толедо. Научи, че Алфонсо е в Бургос. Свърна назад, отправи се на кон към Бургос.
Поиска аудиенция при дон Алфонсо. Той, под най-различни предлози, отказваше да го приеме. Затова пък го повика при себе си доня Леонор.
При вида на тази умна жена Йеуда отново почувствува прилив на смелост.
— Ако твое величество ми разреши — предложи той, — ще замина за Сарагоса и ще се опитам да успокоя крал Раймундес. Когато бях в неговия военен лагер, той дружелюбно и охотно се вслушваше в думите ми.
— Оттогава насам нещата се промениха — каза доня Леонор.
Дон Йеуда предпазливо отговори:
— То се знае, не бива да отивам с празни ръце.
— А какво би могъл да занесеш? — запита Леонор.
— Би могло да се помисли за това — каза Йеуда още по-предпазливо, — дон Алфонсо да се откаже от спорните сюзеренни права на Кастилия.
— Сюзеренните права на Кастилия не са спорни — каза студено доня Леонор. — По-добре война! — заяви тя и измери Йеуда с толкова чужд, презрителен поглед, че той разбра: и тя бе от същото тесто като краля. И тя за нищо на света не искаше да се откаже от тия празни, смешни рицарски титли и претенции. И тя смяташе за търгашество всяко разумно обсъждане и преценяване на обстоятелствата.
Когато най-сетне допусна пред себе си Йеуда, дон Алфонсо подигравателно каза:
— Е, мой ескривано, сигурно с много усърдие и много ум си изработил разни хитри договори в Сарагоса и в лагера пред Тулуза. Сега виждаш сам колко, струват. Ти не ми донесе щастие, дон Йеуда. Постарай се поне тук да бъдеш полезен и ми набави пари. Боя се, че ви трябват твърде много пари.
Дон Алфонсо свика на съвет своите военачалници. Той бе усвоил добре военното дело и бе решил да изправи Арагон пред доста затруднения. Ясно съзнаваше, че всички предимства са на страната на противника, но твърдо вярваше в своята звезда. Като християнски рицар, той поставяше съдбата си в ръцете на всемогъщия, който не можеше да допусне да загине неговия кастилски крал Алфонсо.
И бог го възнагради за вярата му. Дон Раймундес Арагонски почина внезапно, едва петдесет и седем годишен. В разцвета на неговия живот, сред тържеството на победата му над Прованс, господ го порази в сърцето и го прибра при себе си, преди кралят на Арагон да бе успял да навреди на своя племенник в Кастилия.
В положението на Алфонсо настъпи внезапна и щастлива промяна. Престолонаследникът на Арагон, седемнадесетгодишният инфант дон Педро, не беше като баща си. Дон Раймундес бе разширил пределите на своето кралство чрез мъдра политика и бе завоювал правата и земите в Прованс с хитрост — към военна сила беше прибягвал само когато бе сигурен в победата; освен това той без стеснение се бе унижавал прел своите грандове, стига да можеше да получи по тоя начин от тях пари или да ги накара да изпълнят задълженията си. На младия дон Педро подобни изкуства се струваха „увъртания“, недостойни за един рицар. И той като мнозина други виждаше в своя братовчед от Кастилия олицетворение на християнския рицар. Почти не съществуваше опасност да започне война срещу дон Алфонсо.
— Бог е с мен! — ликуваше Алфонсо пред своята кралица.
А пред Йеуда със самохвалство заяви:
— Е, видя ли?
Спокойно усмихната, доня Леонор споделяше неговата необуздана радост. Тя открай време желаеше от все сърце да се установи здрав съюз между Кастилия и Арагон и при все че в никакъв случай не мислеше да се откаже от сюзеренните претенции на Кастилия, бе готова да попречи с всички средства тия претенции да причинят нови раздори.
Наследила бе достатъчно от политическата мъдрост на баща си и на майка си, за да знае, че сама Кастилия никога не можеше да стане голяма империя, каквито бяха Свещената Римска, Английската или Френската. По-рано Кастилия и Арагон били обединени и тогава носителят на двете корони с пълно право се бе наричал император на Испания. Дълги години враждата между кралете Раймундес и Алфонсо беше измъчвала доня Леонор. И тя твърдо бе решила да приключи сега тая вражда и отново да свърже двете страни със здрави връзки.
За това имаше едно добро средство. Доня Леонор не беше родила престолонаследник, но затова пък три инфантки, така че онзи, който се оженеше за най-голямата от тях, за тринадесетгодишната Беренгария, имаше всички изгледи да наследи Кастилия. Винаги я бе блазнило да сгоди инфантата за престолонаследника на Арагон, та след време
Учтиво, макар и с леко нетърпение, дон Алфонсо слушаше, докато кралицата му обясняваше всичко това.
— Хубаво и разумно си го намислила, умна моя Леонор — рече той. — Но имаме време. Момчето не е
