бе включил в хрониката си историята за раби Ханан.
— Видях водоемите в Ла Галиана — заяви той, — те са най-обикновени цистерни; не вярвам някога да са служили за измерване на времето; впрочем смятам за недостоверно и това, че раби Ханан е бил измъчван и убит. В документите не откривам нищо такова.
Обиден, че каноникът се съмнява в историята, разказана от него за раби Ханан, младият дон Бенямин каза скромно, но разпалено:
— Той обаче е бил изключителен учен, това сигурно ще признаеш и ти, високопочитаеми дон Родриге. Създал е не само великолепен астролаб25, но е превел също така на арабски и латински съчиненията на Гален и така е съхранил за нашето време медицинската наука на древността.
Дон Родриге не се съгласи, но затова пък почна да разказва за големите лекари от времето на ранното християнство. Така светиите Козма и Дамян, които впрочем били от арабски произход, извършили по времето на Гален не по-малко чудотворни изцеления. Техните съперници ги наклеветили, че са християни. Съдиите ги осъдили и ги хвърлили в морето: ангели слезли и ги спасили. Тогава ги хвърлили в огън: огънят не могъл да им стори нищо. Почнали да ги замерят с камъни, за да ги пребият: камъните се връщали обратно и пребивали враговете им. Впрочем те продължили да извършват удивителни изцеления и след смъртта си. Имало например един човек, който страдал от гангрена в бедрото. Той се молил пред изображението на двамата светци. Тогава заспал дълбоко и сънувал, че светците отрязали болния му крак и го заменили с крака на един мъртъв арабин. И наистина, като се събудил, имал нов, здрав крак; а хората намерили и мъртвия арабин, от когото светиите били взели крака.
— Те трябва да са били големи вълшебници — призна възхитена доня Рахел.
Ала Муса каза:
Големите мюсюлмански лекари са лекували най-сполучливо, докато са били живи. Познавам и някои християни, които при сериозно заболяване на драго сърце се съветват с еврейски или мюсюлмански лекар.
Настроен този път не дотам примирително, колкото обикновено, дон Родриге отговори:
— Ние, християните, учим, че скромността е добродетел.
Муса дружелюбно се съгласи:
— О, да, колкото за учене, учите, високоуважаеми приятелю.
Дон Родриге прихна.
— Не се обиждай! — рече той. — Ако се разболея, ще бъда щастлив да ме лекуваш ти, мъдри Муса!
През това време дон Бенямин беше рисувал скритом в своя бележник. Той показа на Рахел скицата, която беше нахвърлил. На едно дърво бе кацнал гарван и гарванът имаше лицето на Муса. Това несъмнено бе портрет и следователно грехът беше двоен. Ала портретът бе жизнерадостен, приветлив и на Рахел се харесваше и скицата, и онзи, който я беше направил.
Тъй като кралят не предприемаше нищо срещу бароните де Кастро, дързостта на привържениците им започна да става все по-голяма. Точно както навремето жителите на Бургос бяха защищавали от Алфонсо Шести националния герой Сид Компеадор, тъй и бунтовно настроените барони защищаваха сега Кастровците срещу Алфонсо Осми: „Какви добри васали щяха да бъдат те, да имаха само по-добър крал!“ Когато кралят поиска настойчиво да бъдат изплатени закъснелите налози, грандовете де Нунйес и де Аренас му се присмяха:
— Че хайде, дон Алфонсо, ела и си прибери парите от нас, тъй както си прибра гражданите от замъците на бароните Кастро!
Дон Алфонсо беснееше. Ако не искаше срещу него да се надигнат всичките му барони, не биваше повече да позволява на Кастровците да му се качват на главата.
Свика на коронен съвет своите най-доверени люде. Присъствуваха дон Манрике де Лара и синът му Гарсеран, архиепископът дон Мартин де Кардона и каноникът дон Родриге; главният ескривано, дон Йеуда, все още беше в Арагон.
Пред приятелите си дон Алфонсо даде воля на своята безсилна ярост. Бароните Кастро му нанасяли оскърбление след оскърбление, а пък неговият ескривано преговарял с двуличния крал Раймундес и искал да разреши с търгашески средства един рицарски спор. А тъкмо той, евреинът, бил главният виновник за тая дяволска разправия, защото той се бил настанил в дома на бароните де Кастро.
— Много ми се иска да го изхвърля! — заключи яростно той.
Дон Манрике се опита да усмири гнева му.
— Бъди справедлив, господарю. Нашият евреин си е заслужил кастильото. Той изпълни повече, отколкото обеща. Грандовете ти плащат данъци и през мирно време. Седемнадесет града, които принадлежаха на грандовете, сега са пряко подчинени на теб. И ако бароните де Кастро държат в плен неколцина твои поданици, то много стотици твои рицари и войници, държани доскоро в плен в Севиля, сега са свободни.
Архиепископът дон Мартин — с червендалесто, закръглено, грубовато и жизнерадостно лице под вече прошарена коса — възрази. Войнствено седеше той на своето място — едновременно и рицар, и духовник. Одеждите, които свидетелствуваха за неговия сан, не прикриваха бойните доспехи: защото той смяташе, че тук, в Толедо, толкова близо до мюсюлманите, християните се намират в непрестанна свещена война.
— Много думи намери, за да възхвалиш твоя евреин, благородни дон Манрике — подхвана архиепископът с гръмкия си глас. — Тоя нов Ибн Езра, признавам, успя да измъкне като вълшебник стотици хиляди златни мараведи от страната и отдели нещичко от тях и за краля, нашия господар. Но затова пък толкова по-големи щети нанесе той на светата църква. Не затваряйте очи пред това обстоятелство, благородници! Толедските евреи винаги са били нагли, още но времето на нашите предци — готите. А това, че ти, господарю, благоволи да назначиш на служба тоя Йеуда, направи вече непоносима наглостта на алхамата. Техният старейшина, Ефраим Бар Абба, не само отказа да ми плати десятъка — за което за съжаление може да се позове на теб, господарю, — но той дръзна също така с предизвикателна наглост да оповести в една от синагогите благословията на Яков. „Не ще остане Юда без скиптър, нито без жезъла на властта в краката си!“ При това въз основа на писанията на църковните патриарси аз доказах на тоя човек, че пророчеството на Яков е било в сила само до идването на Месията и че след появяването на Спасителя е изгубило стойността си. Но само на нас, християните, е дадено да разбираме съкровения, вътрешен смисъл на писанието. Тия евреи приличат на неразумен добитък и не са в състояние да се задълбочат.
— Може би не следва да се съди толкова строго толедската алхама — каза меко каноникът. — На времето, когато слепите, грешни и високомерни ерусалимски евреи са завлекли пред своето съдилище нашия господ, Исуса Христа, толедската еврейска алхама е изпратила послание до първосвещеника Кайафа и го е предупредила да не разпъва Спасителя. Тъй пише недвусмислено в древните книги.
Архиепископът измери с недоволен поглед дон Родриге, ала сподави своите възражения. Странна връзка съществуваше между него и секретаря му. Архиепископът беше благочестив, крайно честен и съзнаваше, че войнственият му нрав го кара понякога да изрича думи или да върши дела, които не подхождаха на него, примаса на Испания, приемника на свети Евгений и свети Илдефонсо. И за да изкупи греховете, към които би го подвел неговият войнствен характер, той сам си бе наложил да търпи постоянното присъствие на кроткия като агне дон Родриге; на това смяташе да се позове, ако при страшния съд го обвиняха, че понякога воинът у него е взимал връх над духовника.
И така, вместо към дон Родриге, той се обърна към краля:
— По времето, когато ти, подчинявайки се на необходимостта и на своите съветници, призова тук евреина, аз те предупредих, дон Алфонсо, и ти предсказах: ще дойдат дни, когато ще се разкайваш, че си го призовал. Светият събор не без основания е забранил на християнските крале да назначават на високи служби неверници.
Дон Манрике възрази:
— Кралете на Англия и на Навара, както и кралете на Леон, Португалия и Арагон също оставиха на служба своите еврейски министри въпреки решенията на Латеранския събор. Те се задоволиха да изкажат на светия отец своите съжаления. Тъй постъпи и кралят, нашият господар. При това той можеше да се позове и на примера на своите августейши предци. Алфонсо Шести, императорът на Испания, имаше двама еврейски министри, Алфонсо Седми — пет. Не виждам как Кастилия щеше да бъде в състояние да построи толкова църкви за светците и толкова крепости против мюсюлманите без помощта на евреите.
