Испанска балада

разговори. Блеснали с червените, сините и златните си цветове, по стените се нижеха фризовете с мъдри поговорки. Къдравите букви на по-новото арабско писмо, вплетени една в друга и заобиколени с орнаменти, прилични на цветя и преливащи се в арабески, наподобяваха пъстра тъкан, която покриваше стените като килим. Сред причудливите заврънкулки се открояваха ясно староарабските, „куфически“, ъгловати и отсечените еврейски писмени знаци, сливаха се в мъдрости, губеха се, смесваха се с други, изпъкваха отново, някак странно неспокойни, смущаващи.

Сред тоя гъсталак от орнаменти и арабески Родриге отново разчете оная еврейска мъдрост, която навремето, при неговото първо посещение, му беше превел Муса:

„Еднаква е участта на синовете человечески и но скота… Еднакви са душите им… Кой знае дали душите на человеческите синове се устремяват нагоре, а душата на скота слиза надолу, под земята?“

Още тогава каноникът бе обезпокоен, защото тия стихове — както му ги беше прочел Муса — звучаха по-иначе, отколкото в познатия му латински превод. Сега той събра смелост и реши да поразисква този въпрос, с Муса. Но старецът приветливо го предупреди:

— Не бива да се впускаш в такива опасни съждения, високопочитаеми мой приятелю. Ти знаеш, че самият свети дух е вдъхновявал Йероним, когато е превеждал Библията, така че думите, които бог разменя с Мойсей на латински, са не по-малко божествени от еврейските. Не се старай да бъдеш прекалено мъдър, високопочитаеми дон Родриге. Твърде леко спи кучето на съмнението. То би могло да се пробуди и да се разлае срещу твоите убеждения и тогава те чака гибел. И без това много твои събратя, духовници в другите християнски страни, наричат нашия Толедо „градът на черната магия“, а нашите арабски и еврейски писмени знаци им се струват като драсканици на сатаната. Ще обявят за еретик и тебе, ако си толкова любопитен.

При все това кротките очи на дон Родриге не се отделяха от надписа, който го смущаваше. Ала повече от надписа смущаваше каноника човекът, по чието желание тия надписи бяха избрани. Старият Муса — дон Родриге бе разбрал това много скоро — беше безбожник до мозъка на костите си, не вярваше дори в своя Аллах и Мохамед; и все пак той, тоя езичник, беше благ, кротък, заслужаващ обич. А освен това, и преди всичко, бе истински учен. Той, Родриге, беше изучил всичко, което можеше да даде на човека християнската наука — тривиум и квадривиум24, граматика, диалектика и реторика, аритметика, музика, геометрия и астрономия, а наред с тях всички позволени арабски знания и всяка християнска премъдрост; но Муса знаеше много повече, знаеше всичко и беше размишлявал над всичко и един от най-прекрасните божи дарове бе да разговаряш с тоя безбожник.

— Еретик — аз? — отвърна дружелюбно и меланхолично той на предупреждението на събеседника си. — Страхувам се, че еретикът си ги, драги мой мъдри Муса. И се боя, че си не само еретик, а езичник в пълния смисъл на думата, че не вярваш дори в истините на своята собствена вяра.

— Ти се боиш? — запита старият грозен учен и устреми проницателните си очи в кроткото лице на Родриге.

— Боя се — отвърна му той, — защото имам приятелски чувства към теб и защото ми е жал, че ще гориш в ада.

— А нима — осведоми се Муса — не ще горя там дори и само защото съм мюсюлманин?

— Не безусловно, драги Муса — поучи го Родриге, — и положително не в такъв силен огън.

След известно мълчание Муса унесено и двусмислено каза:

— Може би си прав, аз почти не правя разлика между тримата пророци. За мен Мойсей струва колкото Христос, а пък той — колкото Мохамед.

— Такова нещо аз не бива дори и да чувам — каза каноникът и се поотдръпна. — Защото тогава би следвало да взема мерки срещу теб.

Муса вежливо отстъпи:

— В такъв случай считай, че не съм казал нищо. Докато спореше тъй, Муса отиваше от време на време до писалището си и разговаряйки, рисуваше небрежно кръгове и арабески. Със завист и укор гледаше дон Родриге как приятелят му направо разхищава скъпата хартия.

Каноникът на драго сърце четеше на Муса от своята хроника, за да чуе неговите допълнения и уточнявания. В тая хроника се говореше много за мъртвите светии. Сражавайки се от небесата на страна на християните, те често бяха побеждавали неверниците, а и реликвите им, носени в битките, бяха извоювали за християните не една победа. Муса вметна, че тия останки от светиите сигурно са били свидетели и на някои поражения на християните, но го каза благо и деловито и намираше за съвсем понятно, че Родриге не пишеше в хрониката си за тия неща. Изобщо той вникваше дълбоко в четеното от каноника и засилваше у него увереността, че произведението му е значително.

Ала почнеше ли да му чете Муса от своята „История на мюсюлманството в Испания“, клетият щастлив Родриге изпитваше чувството, че онова, което пише самият той, е отчайващо примитивно. Огън и мраз го обливаше, когато слушаше това своеобразно, смело историческо произведение.

„Държавите — се казваше там — не са божествени институции; пораждат ги естествените сили на живота. Хората чувствуват необходимост да се обединяват в общества, за да запазят човешкия род и култура, държавната власт е нужна, за да не се унищожат людете взаимно докрай, защото те по природа са зли. Силата, свързваща държавата в едно единно цяло, е азабиджата — вътрешната волева, историческа и кръвна връзка. Държавите, народите, културите като всички други сътворени неща имат продължителност на живот, определена от природата, и те като всяко отделно същество преминават през петте фази на възрастта: възникване, възход, разцвет, упадък, загиване. Цивилизацията непрестанно преминава в изнежване, свободата в скептицизъм и държавите, народите, културите се сменят едни други по силата на строги, вечно важими закони и затова са постоянно непостоянни като подвижните пясъчни дюни.“

— Ако те разбирам правилно, приятелю Муса — замислено разсъждаваше след едно такова четене дон Родриге, — ти не вярваш в никакъв бог, а единствено в кадар, в съдбата.

— Бог е съдбата — отвърна Муса. — Той е крайният сбор от прозрението както на великата книга на юдеите, тъй и на корана.

Погледът му, следван от тоя на Родриге, се плъзна към един фриз, в който проповедникът Соломон възвестява мъдростта:

„Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето; време за раждане и време за умиране, време за разсаждане и време за изкореняване на засаденото, време за убиване и време за изцеление, време за жалби и време за веселие, време за обичане и време за ненавиждане, време за рат и време за мир. Каква полза за онзи, който работи и пресмята онова, над което се труди?“

И когато долови, че каноникът беше прочел и разбрал изречението, Муса продължи:

— А в осемдесет и първата сура на корана, посветена на края на света, Пророкът казва: „Онова, което аз възвестявам, е предупреждение за вас, които желаете да вървите по правия път. Но вие няма да можете да го желаете, ако не го желае бог, всемогъщият.“ Виждаш, високопочитаеми мой приятелю, че както Соломон, тъй и Мохамед стигат до прозрението: бог и съдбата са едно и също нещо. Или казано на езика на философията: бог е съвкупността от всички случайности.

Като чуваше такива думи, дон Родриге се притесняваше силно и решаваше да не прекрачи вече прага на кастильо Ибн Езра. Ала два дни по-късно той отново седеше в откритата зала, под надписите, смущаващи духа му. От време на време довеждаше дори и някой от своите ученици, най-често младия Бенямин.

Понякога в кръглата зала идваше и доня Рахел и слушаше как двамата учени водеха своя спокоен разговор, докато водоскоците тихо струяха.

Веднъж присъствието на Бенямин я подсети за раби Ханан Бен Рабуа и Рахел запита каноника какво знае за тоя учен и за машината му за измерване на времето; защото от ума й не излизаше разказа на дон Бенямин как е бил преследван и принуден да унищожи собственото си дело оня раби и как сетне го подложили на мъчения и го изгорили.

Дон Родриге не искаше да признае, че учени са били подлагани на мъчения заради своята ученост и не